УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Знак е нещо, което се използва да означава други неща, за да достигат до ума.

                                               Августин Блажени

Знак е нещо, което стои вместо друго нещо за някого в някакво отношение или свойство.

Универсумът е пропит от знаци.

                                                           Чарлс С. Пърс

Знаците са единици на културата.

                                                           Умберто Еко

 

Знакът е основно понятие във всяка наука за езика и за всяка теория на познанието, но именно поради това е особено трудно то да бъде дефинирано. Това затруднение нараства, щом в модерните теории за знака се правят опити да бъдат отчетени не само езиковите същности, но и невербалните знаци. В най-общо определение на термина, знакът най-често се дефинира като: сетивно възприемаема, паметово-мисловна, общностно установена същностна единица (дума, предмет, действие), която е в ролята на комуникативен представител за разбирането от (съзнанието, познанието на) някого на друго, обикн. отсъстващо нещо (предмет, действие, събитие). Тази означаваща заместващо-представителна роля на знака е от изключително значение за всяко получаване и предаване на информация и за всяко човешко познание и общуване. По-внимателното вглеждане в тази специфична знакова представителност обаче показва една смущаваща особеност на заместването, на което тя се основава, – нито означаваният „предмет“, нито „смисълът“ могат да се вмъкнат в изречението на мястото на „думата“-знак. А дори и да се възприемат остроумни (в псевдо-платонистки дух) предложения за преобръщане на реда на означаването и за разглеждане на нещата като знаци на думите (и идеите), проблемът със спецификата на знаковото заместване остава. За да се реализира и да функционира такъв тип знакова представителност, е нужна семиотична знакова ситуация или ситуация на знаково означаване и функциониране – семиозис. Специалната научна дисциплина, която изучава принципите на знаковото означаване, типовете знаци и функционирането на знаковите системи, се нарича семиотика. Терминът „семиотика“ произлиза от стгр. корен seme като в думите semeiotikоs ‘тълкувател, интерпретатор на знаци’ или в оригинала σημεĩον ‘знак’.

 

Освен като така дефиниран модерен строг научен термин, идеята за знак е позната още от същата старобългарска дума, наред с производните ѝ думи (о)знача(вам), значение, знамение ’знак, белег, предзнаменование’ и знаменит ’който е със знак; известен’. Както при повечето думи в езика, от обикновеното всекидневно значение за ‘специално поставен някъде предмет, който да посочва и да отбелязва нещо’, са се развили и други метонимични значения като: ‘изображение, начертание за представяне на нещо’ и дори като ‘сигнал, жест, символ, като значещ израз (на нещо значимо)’. Заслужава си да се споменат и най-близките синоними на знак като белег или признак.

 

Исторически, идеята за знака произхожда от древните гадателски и лечителски практики и е била осмисляна като симптоматично ‘предзнаменование’ или ‘признак’. Така например появата на дъга на небосклона се е смятало за предзнаменование за положителна промяна, а пък зачервеното лице на болния се е приемало за израз на повишена температура и (при)знак за треска. Отдавна е била забелязана принципиалната разлика между съществуващите свободно и навсякъде в природата естествени симптоми и животински крясъци от езиковите знаци, предназначени специално за човешко общуване. Оттам произхожда и първото едро деление на знаците на естествени и изкуствени или „конвенционални“. Едва във философията на Платон и Аристотел вниманието се насочва към езиковите знакове и тяхното възникване, разглеждани  според принципа на тяхното означаване – „по природа“ или „по (обществено) установление-закон“. По-късно се правят опити да се прокара и обобщеното деление на знаците на симптоми, сигнали и символи. Независимо от липсата на единомислие по въпроса, тази тридялба може да се разглежда като йерархия по степен на знаковост: симптомите са първичен тип „до-знаци“, „при-знаци“, които имат значения само за тези, които умеят да ги интерпретират и разбират, като напр. медицинските симптоми; за сигнали се приемат елементарни, конвенционални за определена дейност или ad hoc знаци, които имат разбираемо значение само при нарочно споразумение между участниците в конкретна комуникация и предполагат ответна реакция, напр. светофарните сигнали; а за пълноценни знаци се приемат символите, каквито са думите от естествените езици (съдържащи в известна степен и прото-знаковите симптоми, и простите условни сигнали).

 

Августин Блажени (354 – 430), след обстоен преглед на класическите и елинистични теории за знака, предлага следните определения: „Знакът е нещо, което, освен погълнатия от сетивата вид, от само себе си извиква в ума нещо друго“ и „Знак е нещо, което се използва да означава други неща, за да достигат до ума“. От една страна, се предполага, че смисълът съществува извън знака (за да може да бъде извикван), а от друга, че припомнянето на едно нещо от друго нещо винаги се ситуира в същия план. Августин развива своята теория за signa data – конвенционалните знаци, и насочва главния философско-изследователски интерес към тях и към знаковото съответствие между „думите“ и техните значения – т. нар. „ментални думи“. Впоследствие, за Уилям от Окам (ок. 1285 – 1349) главната категоризация на знаците се свежда до тези, които са „ментални и приватни“ и тези, които са изказани/написани, за да станат „публични“. По-късно Джон Лок (1632 – 1704) възстановява античния термин „семиотика“ и вижда в изследването на процесите на означаване основата за нова логика.

 

 

Макар и да е трудно да бъде посочена философия, която да не развива собствена теория за знаците и означаването, за основатели на модерната семиотика единодушно се признават швейцарският лингвист Фердинанд дьо Сосюр (на снимката) (1857 – 1913) и американският философ Чарлс Сандърс Пърс (1839 – 1914). По едно и също време (преди един век) и независимо един от друг, те развиват собствени теории за знаците и за знаковите системи, с които поставят учението за знаците на принципно нови начала и с това си спечелват множество последователи.

 

Основополагащ за модерната семиотика като наука за знаците и знаковите системи е трудът „Курс по обща лингвистика“, издаден по записки от лекциите на Сосюр след смъртта му от негови колеги през 1916 г. В намерението си да определи мястото на модерната лингвистика, Сосюр предлага езикът да бъде изучаван наред с другите знакови комуникационни системи: „Езикът е система от знаци, изразяващи идеи, и поради това може да се сравни с писмото, с азбуката за глухонеми, със символичните обреди, с формите за учтивост, с военните сигнали и т. н. и т. н. Само че той е най-важната от всички тези системи. Можем да си представим следователно една наука, която изследва живота на знаците в рамките на социалния живот… ще я наречем семиология (от гр. sēmeîon ‘знак’). Тя би ни научила от какво се състоят знаците и какви закони ги управляват… Лингвистиката е само част от тази наука“.

 

Както се забелязва от цитата, за Сосюр семиологията изследва живота на системи от знаци, изразяващи идеи. Така учението на Сосюр поставя основите на бъдещата семиология (семиотика) с въведеното от него базово разделение на разнородната речева дейност (фр. langage) на реч (многообразието на индивидуалните актове на речта – фр. parole) и език (общностно споделяната система от различаващи се знаци – фр. langue). Същевременно, неговото учение става основополагащо и за системно-структурния подход на изследване (добил известност като структурализъм), превърнал се в доминиращ и определящ модерната лингвистика и всички хуманитарни и социални науки след началото на XX век. Сосюр смята, че общуването чрез език става посредством предаване на „факти на съзнанието, наречени понятия, свързани с акустичните образи за тяхното изразяване“. Свързаните в устойчиви единства понятия и акустични образи са езикови знакове, които съставят „кода“ на съобщенията между общуващите, чрез който се „отключват“ съдържанията в главите на всеки от тях. Тази комбинация от съдържания на мисълта със знаков код от специален вид дава основание на Сосюр за създаването на новата наука, която той назовава семиология (термин, възприет в европейските франкофонски школи за знакови изследвания), за разлика от термина семиотика (характерен за англоезичните изследователи и впоследствие установен като обединяващ термин в средата на века). 

 

 

Важно е да се отбележи, че знаковата доктрина на Сосюр се основава на изследване преди всичко на езиковите знакове и специално да се подчертае, че според Сосюр: „Езиковият знак свързва не вещ и название, а понятие и акустичен образ. Последният не е материалният звук – нещо чисто физическо, а психичният отпечатък на този звук, представата, която получаваме от него чрез нашите сетива.“, както е илюстриран на схемата.

Сосюр предлага: „да се запази думата знак за означаване на цялото, а да се заместят понятие и акустичен образ съответно с означаемо и означаващо“… „Така дефинираният езиков знак притежава две характерни особености от първостепенно значение: арбитрарност (произволност на връзката между означаемо и означаващо) на знака и линеен характер на означаващото.“

 

Арбитрарност (по-късно схващана и като конвенционалност или дори произволност на връзката между означаемо и означаващо) ще рече, че няма естествена причина, поради която напр. означаващото на думата „дърво“ е знаково свързано с означаемото понятие за ‘дърво’. Единствената причина, поради която дадено означаващо е в постоянно знаково взаимоотношение с определено означаемо е арбитрарността на връзката помежду им, така както в други езици такова означаемо може да има различни означаващи като напр. англ. tree, нем. Baum, фр. arbre, лат. arbor. Но ако знакът не съдържа такава „естествена“ връзка, която означава, възниква въпросът как такъв знак функционира. Според Сосюр знакът означава благодарение на неговата разлика от другите знаци в системата и тази разлика е това, което дава възможност за формиране на речево-езикова общност: „Езикът е система, всички елементи на която са взаимно свързани и където стойността на единия произтича само от едновременното наличие на другите“ според следната схема:

 

 

Следвайки Сосюр, Л. Йелмслев развива неговите структуралистични идеи в своята теория за знаковия характер на езика (наречена глосематика). Той смята за несъстоятелно, от лингвистична гледна точка, обичайното схващане на старата традиция, споделяно и от епистемологията, и от логиката, според която даден знак е преди всичко знак за нещо. Йелмслев отхвърля традиционните теории, че „знакът е израз на някакво съдържание, което е външно спрямо самия знак“, и приема възгледа на Сосюр, според който „знакът е едно цяло, образувано от израз и съдържание“. Според него адекватното дефиниране на знака изисква установяването на това, което го създава – семиотичната функция, между две величини – израз и съдържание, в чието разбиране първоначално не се влага нищо друго, освен като две величини, участващи в тази знакова функция: „Семиотичната функция е сама по себе си свързаност: израз и съдържание са свързани и по необходимост се предполагат взаимно… Следователно, колкото и парадоксално да изглежда, знакът е едновременно знак за субстанция на съдържанието и за субстанция на израза. В този смисъл може да се каже, че знакът е знак за нещо… Знакът е величина с две страни, двулик Янус с двустранна перспектива и двупосочен ефект; „навън“ към субстанцията на израза, „навътре“ към субстанцията на съдържанието… Изглежда обаче по-уместно да се употреби думата знак за означаване на единството на формата на съдържанието и формата на израза, установено от свързаността, която нарекохме семиотична функция. Ако този термин се използва за означаване само на израза или на някоя от неговите части, то терминологията, дори защитена с формални дефиниции, рискува да предизвика или да насърчи, съзнателно или не, твърде разпространената заблуда, според която езикът е само една най-обикновена номенклатура, резерв от етикети, предназначени да бъдат залепени на предварително съществуващи предмети.“

 

За разлика от диадичното единство на знака, състоящ се от означаващо и означаемо в схемите на Сосюр, (въпреки че в него не трябва да се пропуска и нещо трето - връзката на означаване помежду им), за Пърс знакът се състои от триадично взаимоотношение между т. нар. репрезентамен, интерпретанта, и обект на знака, както са представени на следната схема:

 

Най-разпространеното определение за знака, цитирано като мото от Пърс в началото на този текст, е всъщност дефиниция на т. нар. репрезентамен (разбиран и като самия знак) – „заместващ нещо за някого в някакво отношение или свойство“. Обектът е това, което знакът-репрезентамен замества, но той се разбира малко по-сложно, защото може да бъде непосредствен обект, т.е. представително обобщен предмет, такъв, както е представен от знака и динамичен обект, който е независим от знака, но който води до създаването на знак.

 

Най-сложно е разбирането на т. нар. интерпретанта. Това не е „интерпретаторът“ (интерпретант) на знака (и поради опасността от подобно прибързано разбиране при адаптацията на термина тук е избрана различна граматична форма), а ‘същински означаващ ефект’, който най-често се смята за знак в мисълта, който се поражда като резултат от попадането на знак. Както и при обекта, Пърс различава повече от един вид интерпретанта: непосредствена (която се проявява като правилно разбиране на знака), динамична (която е пряк резултат от знака) и финална (която е относително рядък резултат от знака, функциониращ напълно на всички нива на употреба).

 

 

Това обаче все още не е всичко. Вече бе отбелязано, че интерпретантата е нещо като по-нататъшен знак или „знак в мисълта“, който може да приеме ролята на друг знак-репрезентамен, който я поставя в отношения с друг обект, който на свой ред води до друга интерпретанта, която се превръща в следващ знак-репрезентамен и така – до безкрайност. По този начин се достига до идеята на Пърс за неограничения семиозис, основаващ се на вътрешния динамизъм на взаимоотношенията в знака. Този принцип на интерпретантата да поражда по-нататъшни знаци е добре познат от всекидневието, където често сме свидетели на това как схващането на един знак води до верига от асоциации, някои от които се оказват доста отдалечени от началния знак.

 

Но нещата се усложняват, ако се разбере, че знакът на Пърс не функционира сам по себе си, а като проява на пределно общо положение, представено в три категории, които Пърс нарича първичност (Firstness), вторичност (Secondness) и третичност (Thirdness). Първичността е трудно да бъде схваната, но често се сравнява с „чувство“ като напр. от музикална нота, неопределен вкус или усещане за цвят. В първичността няма отношения и тя не може да бъде мислена в опозиция с нещо друго; тя е просто (аспектуален модус на) „възможност“. Вторичността е областта на грубите факти, които се появяват от взаимоотношения, при която отношенията се откриват и светът се разкрива като съставен от неща в съвместното им съществуване с други неща; тя е аспектуален модус на „знаковата актуалност“. Най-важната категория е третичността, чиято реалност е областта на общите закони. Докато вторичността е област на грубите факти, третичността е сферата на менталното и аспектуален модус на „знаковата реалност“. Третичността поставя първичността в отношение с вторичността. Спрямо отношенията в звака, репрезентаменът-знак спада към първичността, обектът – към вторичността, а интерпретантата – към третичността, но тя може да стане първична за следващата знакова триада. Взаимоотношенията между аспектите на знаците и аспектите на съществуването им може да се представят като знакопораждащ граф-матрица, при която се генерират следните знаци или, в друга конфигурация на същите термини, както на съседната матрица:

 

От допустимите комбинации между тези 9 позиции Пърс постулира първоначално следните 10 типа възможни знаци:

 

ЗНАК	1-ва ТРИХОТОМИЯ По отношение на знака спрямо себе си (като тип знак)	2-ра ТРИХОТОМИЯ: По отношение на предмета на знака	3-та ТРИХОТОМИЯ: По отношение на интерпретантата на знака
1-ви КОРЕЛАТ Първич-ност	1.Качествен знак	2.Иконичен знак	3.Знак-рема
2-ри КОРЕЛАТ Вторичност	4.Единичен знак	5.Индексален знак	6.Знак-дицент
3-ти КОРЕЛАТ Третичност	7.Знак-тип	8.Символ	9.Знак-аргумент

 

От допустимите комбинации между тези 9 позиции Пърс постулира първоначално следните 10 типа възможни знаци:

Признак-Икона-Рема-1-2-3		Тип-Икона-Рема     7-2-3			Тип-Символ-Рема  7-8-3			Тип-Символ-Арг.  7-8-9
	Екземпляр-Икона-Рема     4-2-3			Тип-Индекс-Рема    7-5-3			Тип-Симв-Дицент  7-8-6
		Екз.-Индекс-Рема   4-5-3			Тип-Индекс-Дицент   7-5-6
			Екземпляр-Индекс-Дицент      4-5-6

           

По-късно Пърс достига теоретично до 66 знака (и накрая до невероятния брой 59 049). Както се вижда от схемите, типовете знаци са групирани по триади, от които най-известна е тридялбата им на иконични, индексални и символни знаци. По-малко известни са триадите качествен знак, знак-екземпляр и знак-тип; и рема, дицент (на латински) и аргумент (понякога интерпретирани и като термин, съждение и умозаключение).

 

Очевидни са мащабите на обхватност, консистентността и многообразието на тоталната знакова теория на Пърс. Всички качества на тази теория и нейната нелесно постижима сложност са довели до (в голяма степен наложили се в съвременната семиотика) недоразумения относно теорията за знака изобщо, а в частност и с теорията за знака на Сосюр. Общо взето, се приема, че и Пърс, и Сосюр в своите знакови теории смятат знака за кодиран достъп до обектите, но това не е странно, доколкото и философи, и математици са на подобно мнение.

 

Теориите на Пърс и Сосюр са принципиално различни, но основният проблем за повечето изследователи е в противопоставянето между триадичния (репрезентамен-обект-интерпретанта) и диадичния (означаемо-означаващо) модел на знака. Невключването на предмета-обект в модела на знака става отличителна характеристика на европейската семиология, за разлика от американската семиотика с всички повърхностни коментарни обобщения за елиминиране и отказ от изследване на „значението“, присъщи на „асемантичния“ структурализъм. За изясняване на това недоразумение е необходимо отново да се изтъкне, че системно-структурната теория за езиковия знак на Сосюр и Йелмслев не разглеждат езика като проста „номенклатура“ от названия на вече съществуващи предмети-обекти. Те се занимават със структурата на езика с нейните първични значимости в опозитивни релации и на означаващите, и на означаемите елементи, чрез които те се самоорганизират в системни знаково тъждествени единици на езика. Това е областта на пораждане на знаците чрез едновременните означаващи и означаеми артикулации, знаково формиращи и категоризиращи нещата-предмети в общата системна „картина на света“. Именно първично организиралите се в човешка общност езикови знакове стават идентифициращо осмислени комуникативни представители на предметите от света. 

 

Сосюр се интересува от езиковия знак на нивото на неговото системно-структурно пораждане, т.е. разглеждан на нивото на теоретичната възможност за образуване на знака изобщо – съответстващо на първото ниво от матрицата-граф на знака на Пърс. Вече образуваният от единството на означаемо и означаващо езиков знак, актуално идентифицира предмет – второ ниво, който е типово категоризиран като реален с общоприето социо-културно обусловено словесно значение – трето ниво. Пърс не се занимава специално с езиковите знакове, но в неговата тотална семиотика той отделя нивото на първичната чисто теоретична „възможност“ за пораждане на знака, където все още няма „обекти“. Те се появяват на вторичното ниво на фактическата „актуалност“ и в процеса на семиозис обектът не създава един собствен знак, а създава интерпретанта. Едва третичното интерпретативно знаково осмисляне поставя в отношение първичността на знака-репрезентамен с обектната вторичност и така създава „реални“ общностно споделяни ментални знаци.

 

В края на краищата се оказва, че логико-математическото ниво на първична теоретична (знакова) възможност за едновременно формиране и на знаците, и на предметите чрез общото им третично идентификационно-интерпретативно конвенционално-прагматично ментално разбиране като социално правило-закон при Пърс не е съвсем несъответстващо на нивото на взаимосвързаното структурно обусловено формиране и на означаващите, и на означаемите в арбитрарно-социално установените знакови единици на езиковите системи при Сосюр. И вероятно подобни съображения, както и че знаковите системи на естествените езици и дискурси, комуникацията, философията, науката, логиката, математиката, поезията, теологията и религията, са само някои от областите на човешкото знание и дейност, са дали основание на У. Еко да препотвърди идеята на Сосюр, че знаците са единици на културата. Поради това и семиотиката, като наука за знаците и функционирането на знаковите системи, вече се приема като изследваща не само езика и комуникацията, а и културата като цяло. 

 

В обобщаващо затваряне на кръга в точката, от която този текст започна, следва да се приведе един добре известен, макар и все още недооценен епистемологичен, а и семиотичен принос на Платон (в неговото Седмо писмо) при изследването на степените на човешкото познание, основани предимно на езиковия знак. Според него съществуват четири степени на познанието (на познавания предмет като „познаваемо и истинно биващо“), водещи до съзерцанието на истинното битие в петата степен на идеята. Те явно съответстват на четирите възможни типа разбиране на същността на даден предмет. „Знанието за предмета изглежда като нещо, което преодолява“ трите начални (сетивно-възприемаеми) степени в езиковия знак (име-онома, тълкувание-логос и предметния образ-ейдолон). Те са предпоставки за достигане до границата на научното познание – необходими за създаването му, но недостатъчни за неговото пълно постигане, както и за постигането на истинското познание на самия предмет (чрез „съзерцанието“ му в петата степен) в неговата идея: „Вещта“ на естествения мироглед, сетивно конкретните предмети на опита… се превръщат в „образи“, чието истинно съдържание не е в това, което непосредствено са, а в това, което опосредствано изразяват... като духовно опосредстване между езиковата форма и познавателната форма… Езикът и думите се стремят да изразят чистото битие, но те никога не го постигат, защото връзката им с това чисто битие при тях винаги е смесена с отношението към нещо друго, със случайната (характерна за всеки отделен език) „определеност“ на предмета. („Федон“).

 

Платон, Кратил; Платон, Федон; Аристотел, За тълкуванието; Augustine, De Doctrina Christiana (Августин, За християнското учение); Дж. Лок, „Опит върху човешкия разум“; Ф. дьо Сосюр, Курс по обща лингвистика; Ф. дьо Сосюр, Ecrits de linguistique générale, 2002, Gallimard.; Ch. S. Peirce, The Essential Peirce, Sellected Philosophical Writings, Vol. I (1867-1893), II (1893-1913), Edited by N. Houser and Ch. Kloesel, Indiana Univ. Press.; L. Hjelmslev, Prolegomena to Theory of Language.; E. Cassirer, Philosophie der symbolischen Formen., I Tail: Die Sprache [1923], Darmstadt, 1964 (бълг. превод: Е. Касирер, Езикьт. Философия на символичните форми, С., Евразия, 1998);; P. Cobley, Introducing Semiotics, 1997, Icon Books UK/Totem Books USA.; H. Bussmann, Lexikon der Sprachwissenschaft, 1990, Kröner Verlag.

 

Иван Касабов