УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

ЗНАЧЕНИЕ

 

Езикът на Господаря на Делфийския оракул нито казва, нито крие, но означава.

Хераклит

Не търсете значението на думата, търсете нейната употреба.

Л. Витгенщайн

Езикът притежава способността за ДВОЙНО ОЗНАЧАВАНЕ. Той е модел без аналог. Езикът съчетава два различни метода за означаване – СЕМИОТИЧЕН и СЕМАНТИЧЕН.

Е. Бенвенист

 

 

В най-общо определение на термина, значение е съдържанието (идея, образ, понятие), свързано с определено знаково  (езиково) изразяване. Значението е централно понятие на специална лингвистична, логическа и семиотична дисциплина за неговото изследване (наред със смисъла), известна като семантика. Значението е главен изследователски проблем не само за езикознанието, а поради неговото многообразие се изучава и от семиотици, логици, философи, психолози, юристи, теолози и филолози. Значение е термин, развит от по-общите всекидневни значения на същата дума „значение“ като ‘смисъл, съдържание на нещо’ и ‘важност, значимост, роля, която има някой или нещо’. Думата е образувана от коренната дума знак, както и глаголите знача и означавам с производните съществителни означаване и значимост. Разнообразието в разбирането на значението, повече или по-малко, e повлияно и от съответствията на термините за значение: (в междуезиковата терминологична синонимия, напр. в съпоставка с нем. Bedeutung, англ. meaning, content, reference, фр. signification, désignation), характерни за различните езикови традиции и за школите, които го изучават. Специфичните особености на речевото общуване предполагат различни аспекти към дефинирането на такова сложно понятие като значението:

  • а/ на „материалния“ (звуков) характер на езиковия знак, който го изразява като негово „идеално“ съдържание;
  • б/ на психическия аспект – формирането на абстрактни понятия и ролята на значенията като смислови единици на съзнанието;
  • в/ на обекта, качеството и предметното съдържание на реалния свят, на които езиковият знак става форма на означаване;
  • г/ на говорещия и на ситуационния контекст, в който се употребява езиковият знак.Формално погледнато, изброените гледни точки към значението може да бъдат представени обобщено, както на следните схеми (от които първата е известна като семантичен триъгълник на Огден и Ричардс):

 

От тези илюстрации ясно личи аспектът на „материалното“ на знака-символ (в левия ъгъл при основата на триъгълника) в отношението му към „идеалното“ – мисълта (на върха на триъгълника); на обекта-референт от материалния свят (в десния долен ъгъл, който не е в пряко отношение (представено с пунктирана линия) със символа от срещулежащия му ляв ъгъл), както и „психическият“ аспект на знаковото отношение – идеалната мисъл-референция в резултат на взаимоотношенията ѝ на символизация с „материалния“ символ и на рефериране към материалния обект-референт. Отбелязани са и импликациите за коректност (означаващо-означаемо знаково идентификационно разпознаване) при символизацията, на адекватност (предметно-значенийна смислова съвместимост) при реферирането и на истинност (на въведеното опосредствано отношение) при знаковото заместване между дума-символ и обект-референт. Четвъртият аспект се отнася до прагматичното използване на така представения знак.

 

Обикновено се смята, че този семантичен триъгълник е вариантно развитие на тристранното отношение (репрезентамен, обект и интерпретанта) на знака в теорията на Пърс и по подобие на въведеното от Г. Фреге тристранно отношение между знакзначение и смисъл, добило популярност като „триъгълник на Фреге“. Принципът на триъгълника обаче е познат отдавна (и на Болцано, и както за сравнение е показано на съседната цветна схема) – още от „За тълкуванието“ на Аристотел. За Аристотел знакът (дума) е симптом за движението на душата към нещо, което говорещият си представя. Тази идея е тогава икона за нещо и това са първичните знакови отношения (изобразени в червено на схемата по-горе), от които се извличат вторичните (между думата и нещото, представени в черно). Смята се, че според Аристотел знаковите неща от света не се означават непосредствено, а чрез „понятие“, „представа“. Това означава разграничаване от простата концепция aliquid-stat-pro-aliquo, което се смята, че е от решаващо значение за цялата история на семиотиката. За Аристотел знаци заместват неща, за които са били изградени съдържания в съзнанието, и нещата не се „презентират“, а се „репрезентират“ от знаците. Приема се също, че чрез семантичния триъгълник се изразява логико-философски холистичен подход към изследването на значението, за разлика от „психологизираното статично“ лингвистико-семиотично разбиране за значението, като установен резултат от двустранното отношение (между идейно-съдържателното означаемо и акустичния образ на означаващото) на знака при Сосюр. За разлика от традиционното лингвистично разбиране за значението в неговото категориално-предметно отношение, започва да се налага тенденцията в когнитивната семантика значението да се схваща като съставено от (и съответно членимо при т. нар. компонентен анализ на съставящите го) семантични компоненти. В противовес на този тип анализ, в традиционната лингвистична философия и в екстензионалната или референциална семантика е формирано обектното схващане за значението като множество от извънезикови обекти или предметни съдържания, чрез които един установен езиков знак означава. От перспективата на бихейвиоризма пък се правят опити чрез изучаване на комуникативните обстоятелства на ситуацията на изказване, значението да бъде реконструирано от реакцията на слушащия. Включването на говорещия, слушащия и ситуацията в разбирането за значението се проявява по категоричен начин в т. нар. теория на употребата на Витгенщайн: „Значението на една дума е нейната употреба в речта“.

 

Различните акценти на внимание към посочените аспекти са източник на разнообразие и хетерогенност при дефинирането на термина значение от различните семантични теории. Независимо обаче от обвързаността на проблема за значението с различните семантични школи и теории, при моделите на всички тях изпъкват два важни проблема: за съотношението между семантиката на думата и изреченската семантика (т.е. как семантиката на изреченията се образува от значенията на съставящите ги думи, без да се отчита ролята и на граматичните им значения), от една страна, и от друга, за разграничаването (и/или взаимодействието) между семантичния, синтактичния и прагматичния аспект на значението. Следва да се отбележи и положението, че докато логически ориентираните описания на значението включват извънезикови феномени в дефинициите на значението (като: осъзнаване, ментален модел, съдържание, употреба, истинност), то структуралната семантика разглежда значението като вътрешноезикова, иманентна за системата закономерност. От множеството на семантични отношения вътре в речниковото словесно богатство (от синонимия, антонимия и др. семантични отношения) отделният знак получава своето значение според позицията си в тази система.

 

Според Ф. дьо Сосюр централен проблем на науката за езика и другите знакови системи е проблемът за определяне на знаковата единица, тъй като „целият езиков (структурен) механизъм се крепи върху тъждества и различия“. Той се стреми да избягва термина „значение“, а вместо това изтъква отношението между знаците като значимост (стойност, ценност, фр. valeur, англ. value). Сосюр смята, че знаците, както и другите неща със значимост, може да бъдат: а/ разменяни за нещо различно (напр. една монета от 1 франк – за хляб, бира, вестник) и б/ да бъдат сравнявани с подобни неща (монетата от 1 франк с банкнота от 1 долар или от 2 лева). По подобен начин и дадена дума може да се разменя с идея или да се сравнява с други думи. С този пример Сосюр цели да покаже, че въпросните единици нямат собствено присъща идентичност, а идентичността им се състои в арбитрарно установеното постоянно отношение между означаемото и означаващото в знаковото единство. Един франк може да е направен от метална сплав, която може да струва общо напр. 37 сантима, докато ролята на монетата в системата е да поддържа значимостта на монетата в сравнение с други монети, напр. от 10, 20 сантима и други валути, напр. 1 долар, или с разменни идеи за други стоки като хляб или бира, струващи по 1 франк. За Сосюр езикът е система от различия, генерирана от значимостта. Така в даден език както в плана на означаемото, така и в плана означаващото има само различия, без позитивни същности, както е нелепо да се смята, че всяка една от трите фонеми (напр. в б-о-р) представлява смислено нещо друго, освен различие с останалите (което се оказва и други типове различие в сравнението им с фонемите в п-о-р или р-о-б). Отнесено към други области, същото важи например и за (идентификационното) тъждество „на една улица, която е била изцяло разрушена, със застроената на нейно място нова улица. Улицата се смята за една и съща, макар че материално нищо не е останало от старата. Възстановената изцяло улица не престава да бъде същата, защото същността, която тя представлява не е чисто материална, а се основава на известни условия, на които е чужда нейната случайна материя, например разположението ѝ спрямо останалите улици (в транспортно-устройствената система на града). Всеки път, когато са осъществени еднакви условия, получаваме еднакви същности. И при все това те не са абстрактни същностни единици, защото една улица е немислима извън нейната материална реализация. Във всеки съществуващ знак, само защото се интегрира (в система), се изработва впоследствие една определена значимост, която никога не е определена от друго, освен от ансамбъла на присъстващите или отсъстващи в един и същ момент (или епоха)“ (Ф. дьо Сосюр).

 

От цитата става ясно, че езикови същности-единици се появяват едва като структурно интегрирани в система и получени от устойчивото обединение на дадено означаващо (в плана на израза) с определено означаемо (в плана на съдържанието), както е при езиковите единици, съставени от артикулационно възможен линеен акустичен образ (напр. б-о-р или р-о-б) и смислено артикулирана идея (съответно ‘вид иглолистно дърво’ или ’човек с безправен обществен статут’) в тъждествени, т.е. разпознаваеми като едни и същи думи в различни ситуационни и езикови контексти. 

 

+++

Модерната семантика (като дисциплина, специално изучаваща значението) се основава на съвременните постижения на лингвистиката, семиотиката и когнитивната наука, които приемат естествените езици като комуникативно най-важни и най-сложно организирани знакови системи и смятат за невъзможно решаването на проблема за същността на базовата им единица – знака, безотносително към проблема за неговото значение. Поради това съвременните изследвания на значението се характеризират с акцент предимно върху същността на съдържанието на думата като основен езиков знак – нейното системно-структурно лексикално значение (като уникално и различно от формалните ѝ граматични значения). Традиционно установените типове лексикални значения се разглеждат спрямо т.нар. предметно (предметно-логическо) или основно значение. Въз основа на него вторично възникват производни значения (семантични деривати) чрез преносен или функционален тип употреби. В диахронен план се отделя и етимологично значение (като най-отдалечено във времето значение при възникването на думата в първичното означаване). Например думата печат по произход се свързва с глагола пека и е с етимологично значение ‘белег, знак (направен чрез изпичане, жигосване)’. Според характера на изпълняваната от думата номинативна функция или на съотнесеността ѝ с идеята за означавания предмет или явление се отделят т.нар. преки и преносни (непреки) значения. Като устойчиво и редовно съотносими в назоваването с означаваните предмети, преките значения се приемат за свободни по отношение на тяхната съчетаемост с други думи. Възникналите значения на базата на сравнение и асоциация, смислово обединяващи един предмет с друг чрез пренасяне на прякото название на идеята за един предмет върху идеята за друг, нов предмет, се смятат за преносни. Според това, дали в назоваването се включват добавъчни конотативни признаци, се прави разлика между стилистично неутрални и експресивно-оценъчни значения, както например между плача и рева, смея се и хиля се или между страхливец и пъзльо.

 

            За обобщено представяне на структурната типология на значението на думата-символ в техните взаимоотношения може да предложим следната

 

В генералната перспектива на езика като знакова система, думата с нейните значения се разбира предимно като знак-символ: и като смислено-акустична (коренна), и като лексико-граматично и лексико-семантично артикулирана и категоризирана, а и като номинационно-характеризираща (темо-ремна) в предикацията, и като системно свързана с всички останали производни думи (деривати и конверсиви), както и с всичките им производни значения. Това означава, че думата, разглеждана в нейното смислово функциониране, от най-общо етимонно значение се развива като коренно формирано име, т.е. като дума с индивидуално лексикално и с общо категориално значение и като определена част на речта, и като лексико-семантичен инвариант със значения-варианти, и със словообразувателни конверсиви и деривати. Най-важното обаче е, че функционално-семантично думата, схващана като субектно-предикатно единство, може да бъде равностойна и на изречение, и само в такъв смисъл може да бъде призната за същински символ. По своя смисъл всеки символ е предикатно образувание и всяка дума съдържа в себе си предикация, дори и без да е необходимо да бъде цялостно организирано изречение. И обратно, всяко изречение може смислово да бъде сведено до една дума-символ (както и смисълът на всеки текст – до неговата основна идея в еднословно заглавие). Това е така, защото семантично символът винаги е копулативна връзка (преди всичко) между означаващо (акустично „название-име“) и означаемо (идейно-образно значение), каквато е връзката между субекта-подлог и предиката-сказуемо в изречението. Когато предметно-иконичното значение на думата се схваща като предикат-рема, знаковостта на дума сочи и към нейното схващане като индексално име-название, така както субектът, като тема на предикацията, е индексално-„фактически“ именуващо насочен, а предикатът-рема е иконично-„качествено“ съдържателно характеризиращо значение на думата-символ с копулативното темо-ремно (именуващо-характеризиращо) единство в самата нея, което значи, че със самото произнасяне на думата-символ тя се осмисля функционално и се осъзнава като единица на езика, към който принадлежи.

 

Обобщено казано, думата-символ е сложно диалектическо единство както от акустична изразна форма, така и от предметно-типова изразна форма, обединени от съдържателната форма на значението. Словесната символизация едновременно превръща както гласово-звуковата изразна субстанция в акустична словесно-изразна форма, така и единичните, явяващи се на възприятието, предмети-неща във формални типови предмети чрез превръщането на мисловната (акустично-образна и предметно-образна) съдържателна субстанция във форма на съдържанието, каквато е значението. Така се оказва, че значението е форма на (смисловата субстанция на) съдържанието на думата-символ, която се основава на изразната форма на осъзнатия типичен предметен образ на представата като осмислен в този образ предмет и че предметното значение е това, което преди всичко се приема за основно (пряко) значение на думата.

 

Строго терминологично погледнато, значението е форма на (субстанцията на) съдържанието, която заедно с формата на (субстанцията на) израза и чрез семиотичната функция образува всеки знак. Това положение става достатъчно ясно в контекста на цялостното схващане на Л. Йелмслев за езиковия знак: „И така, в езиковото съдържание, в неговия процес, установяваме една особена форма, формата на съдържанието, която е независима от смисъла, с който се намира в произволна връзка и който преобразува в субстанция на смисъла… От това можем да заключим, че семиотичната функция въвежда форма в един от своите членове, а именно съдържанието, форма на съдържанието, която от гледна точка на смисъла е произволна и може да бъде обяснена само чрез семиотичната функция, с която очевидно е свързана. Именно в този смисъл Сосюр, разбира се, има право, когато прави разграничение между форма и субстанция. Може да се направи същата забележка по повод и на втория член на семиотичната функция – израза…"

 

В обобщение, специално следва да се отбележи, че за съвременната семантика проблемите за единиците на езика като знакове и за единиците на действителността като предмети не са несвързани и отделни проблеми. Нещо повече, те са един и същ проблем, тъй като и двата случая се отнасят до едни и същи единици (на привидно различни феномени). Или, казано още по-ясно: за човешкото същество няма незнакови, отделно, независимо и първично съществуващи отделни обекти от действителността, както няма отделни и предварително съществуващи обособени образни представи или мисловни идеи, нито отделни и предварително съществуващи звуково назоваващи езикови единици, които да не са пълноценни знаци. И още повече, те стават единици благодарение на тяхната тъждественост със самите себе си и на тяхната отличимост от другите, подобни на тях и различни от тях. А тъждеството и различието се установяват и функционират при „известни условия“ (както бе отбелязяно по-горе в цитата от Сосюр) и тези условия са интелектуалните условия на взаимодействието между предмета и идеята за него, фиксирани в акустичното им общо име-название, т.е. това са условията на словесно-символна знаковост и семиозис.

 

Аристотел, За тълкуванието, C. K. Ogden and I. A. RichardsThe Meaning of Meaning, London, 1923; G. Frege, Über Sinn und Bedeutung // in Zeitschrift für Philosophie und philosophische Kritik 100:25–50, 1892., translation: "On Sense and Reference" in Geach and Black (1980)Ф. дьо Сосюр, Курс по обща лингвистика; Ф. дьо Сосюр, Ecrits de linguistique générale, 2002, Gallimard.; Ch. S. Peirce, The Essential Peirce, Sellected Philosophical Writings, Vol. I (1867-1893), II (1893-1913), Edited by N. Houser and Ch. Kloesel, Indiana Univ. Press.; L. Hjelmslev, Prolegomena to Theory of Language.; E. Benveniste, Problèmes de linguistique générale, Paris, I, 1966, II, 1974, (бълг. превод: Е. Бенвенист,  Езикът и човекът, С., 1993); L. Wittgenstein, Philosophical investigations, Oxford, 1953; S. Ullmann, The principles of semantics, Oxford, 1951; J. Lyons, Semantics, Cambridge, 1977; H. Bussmann, Lexikon der Sprachwissenschaft, 1990, Kröner Verlag.

 

Иван Касабов

 

 

 

 

 

 

Обратно към списъка