facebook

УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

ЖАНР

 

Понятието произлиза от френската дума „genre“ (род, вид), чиято основа е латинското „genus“. Макар да са правени през столетията множество опити за разграничаване и за класификация на трите близки понятия „род“, „вид“ и „жанр“ в литературата, днес те много често се употребяват като синоними. Класическата Аристотелева тридялба на литературата на „епос“, „лирика“ и „драма“ отдавна се струва на литераторите недостатъчна, за да представи усложнената картина на формите на литературните произведения – както в диахронен, така и в синхронен план, макар някак в колективното подсъзнателно да стои мисленето, че „литературните жанрове – това са групи от произведения, отделящи се в рамките на родовете литература“. Именно затова съвременното литературознание говори за „жанрови системи“ на съответните национални литератури в даден исторически период, а в науката през ХХ век се разви и особена дисциплина: „жанрология“. Понятието се употребява, за да се определи типа на художественото произведение като цяло не само по отношение на литературата, но и на другите изкуства.

 

Най-общо могат да се разграничат две значения на понятието: 1. Реално съществуваща в историята на националната или на редица литератури и обозначавана с един или друг традиционен термин разновидност на произведението (например епопея, роман, повест, новела, разказ и т.н при епиката; трагедия, комедия и т.н. при драмата; ода, балада, елегия и т.н. – при лириката. И второто значение: 2. Говорим за един „идеален“ тип или за логически конструиран модел на конкретното литературно произведение, които могат да бъдат разглеждани като негов инвариант (имаме това значение не само при определянето на принадлежността на едно произведение към един или друг жанр, но и при обясняването в какво се състои неговата същност).

 

Все пак, въпреки синонимните употреби, в самата литературоведска практика възниква непрекъснато необходимостта от оразличаване на родовата и жанровата структура на литературното произведение. Включително, много често се появяват и определения, които посочват междинната, смесена, съчетаваща различни принципи на строеж форма и тематична характеристика на произведението от типа на лироепическа или пък названия като лирически роман, лирическа драма и т.н. А много често е констатирано, че някои от най-значимите творби на световната литература просто съзнателно не се подчиняват на жанровите правила, дори и съвсем радикално им се противопоставят, пародират ги и ги преобръщат.

 

Някои литературоведски школи започват да мислят жанра като „втвърдено съдържание“, заговарят за жанрова памет или за паметта на жанра, т.е. за запазване на смисловата основа на структурния инвариант на жанра. А Михаил Бахтин постулира: „Жанрът се възражда и обновява на всеки нов етап от развитието на литературата и във всяко индивидуално произведение от този жанр“. Налагат се представите за канонически и неканонически жанрове; Юрий Тинянов създава цяла теория за толкова честата закономерна диалектическа замяна на старшите жанрове с младши (тези младши жанрове зреят в писмовната практика от писателския литературен бит и чакат своето време да ударят и заменят остарелите и шаблонизиращи се жанрове). Впрочем, много по-стара традиция, от времената на Ренесанса и Просвещението, разграничава и в жанрово отношение творбите според възможността да бъдат отнесени към висок, среден и нисък стил. Но това очевидно се случва в епохи на властването на сроги нормативни принципи на оценка и преценка. А при други, по-свободни от нармативност епохи отдавна е установено, че отнесени към конкретни произведения определения като „епическо“/”епичност“, „драматическо“/„драматичност“, „лирическо“/”лиризъм“ не винаги сочат техните родови общи характеристики. В класическото си съчинение „Основни понятия на поетиката“(1951 г.) немският учен Емил Щайгер преодолява тези противоречия между разнородните понятия (например между „епос“ и „епическо“) като предлага да мислим епическото, лирическото, драматическото като явления на стила (като типове тоналности – Tonart) и ги свързва с представата, възпоменанието, напрежението; твърди, че литературното произведение всъщност съчетава в себе си и трите начала – независимо от отнесеността му по форма към епоса, лириката или драмата.

 

Други школи (англоамерикански) говорят за четири, утвърдили се в историята жанрови конвенции – драматическа, героическа, сатирическа, лирическа. А в своята знаменита книга „Анатомия на критиката“, в нейното четвърто есе „Риторическа критика: теория на жанровете“, канадският специалист по английска литература Нортъп Фрай въвежда и такива типологии: „Ритъм на повторението: епос“, „Ритъм на продължителността: проза“, „Ритъм на благоприличието: драма“, „Ритъм на асоциацията: лирика“ и т.н.

 

А в изследването си „Изкуства и науки за текста“ френският учен Франсоа Растие дава и едно такова словосъчетание и негово определение: „Жанрово поле: група от жанрове, които контрастират и дори се противопоставят в едно практично поле: например в литературния дискурс жанровото поле на театъра се разделя на комедия и трагедия; в юридическия дискурс устните жанрове образуват обособено жанрово поле (обвинителна реч, пледоария, присъда.)“. Съвсем специфична е една от употребите на понятието „жанр“ в немското литературознание (дошла от изкуствознанието, където „жанр“ означава „малка сцена от всекидневния живот“). Тук с това се означава литературна творба с представена като жанрова картина спокойна, типична битово-селска сцена от всекидневния свят на обикновените хора.

 

Още в ранната си речникова статия за литературните жанрове в създадения съвместно с Осуалд Дюкро „Енциклопедичен речник на науките за езика“(1972 г.), Цветан Тодоров прави следното предупреждение: „Най-напред трябва да отклоним един лъжепроблем и да престанем да отъждествяваме жанровете с имената на жанровете. Някои названия все още се радват на голяма популярност („трагедия“, „комедия“, „сонет“, „елегия“ и пр.) Очевидно е обаче, че ако понятието жанр трябва да играе роля в теорията за литературния език, не можем да го дефинираме единствено въз основа на наименованията: някои жанрове така и не получиха имена; други бяха смесени под общо име въпреки разликите между техните свойства. Изучаването следва да се извършва не въз основа на техните имена, а на структурните им характеристики.“ И Цветан Тодоров сочи, че при определянето на жанровете въз основа на наблюденията върху даден културен период можем наистина да говорим за жанрове, докато при обобщенията на една теория на литературния изказ е по-добре да ги назоваваме „типове“. Всъщност, написаното тогава от Цветан Тодоров изразява една обща за множество литературоведски школи криза на понятийната система, оттласкването от която става основа и за съвременната френско-швейцарска жанрология с нейните отлично разработени анализационни практики. Например в една от своите „Фигури“ Жерар Женет прави разграничение в романа между описание и повествование, определя, че тези два типа дискурси „могат да се проявяват като израз на две противоположни нагласи към света и съществуването – едната по-действена, другата по-съзерцателна и според традиционното приравняване – по-поетична.“

 

В своите пространнни програмно-манифестни за съвременното българско литературознание „Тезиси по историята на новата българска литература“ проф. Никола Георгиев разбива множество от утвърдени преди това, отнасящи се до жанровете, схеми: за ускореното развитие на литературата, за възможните преходи от фолклор към литература, за не-самостойността на упорито явяващата се жанрова форма „цикъл разкази“ като междинна, като път към романа и особено относно взаимоотношенията между художественото и нехудожественото. Ето един негов синтез: „Жанрове съществуват както във, така и извън художествената литература. В последно време популярен става възгледът, че връзката от нехудожествените към художествените жанрове е трансформационна – примерно, че писмото се трансформира в епистоларен роман или лирическо „писмо“, религиозната молитва – в лирическа „молитва“ и пр. По-приемлив изглежда друг възглед: че художествената литература борави с нехудожествените жанрове,че ги поставя в подчинено положение, като ги приема в себе си на принципа на позоваването и като променя част от природата им, извлича вековно наслоените около тях производни значения и моделиращи сили. С една дума, не трансформация, а манипулация.“

 

В условията на зависимост на литературата от идеологията, при налагането на тоталитарни държавни системи и при натрапването на литературата на мисията да бъде пряк изразител на тези идеологии, напрежението между жанровете може да стане възможност/невъзможност да се отправят към общността послания със скрит или прикрит политически смисъл, да се развият алтернативни спрямо официозното тенденции. Такъв сюжет е разгърнат от автора на тази статия в студията му „Недоизградената алтернативна жанрова система на българската белетристика от 1967 – 1975 година“. Тезата е, че срещу официозната жанрова система „голям социален роман-повест на превъзпитанието-разказ на щастливото преображение-произведствен очерк“ в това десетилетие се явява една създавана от нови писатели наистина алтернативна жанрова система „цикъл разкази – образци на митологично-битовата гротескова проза-фрагментаризираната игрова автобиографична проза с мистификационни елементи-пространната психологическа новела-разказа-есе“ и че творбите от тази жанрова система имат качествата да се обособят в една втора, противопоставяща се на идеологията цяла литература. Но авторитетните критически интерпретации от епохата замазват противоречието, противопоставянето и това не се случва. Българската литература губи шанса си да се освободи тогава – макар и в някои свои зони.

 

Проблематиката на жанра продължава да бъде актуална и значима и за литературознанието, и за изкуствознанието, и за хуманитаристиката като цяло. Михаил Бахтин посочва жанровете като „водещи герои“ на литературния процес.

 

 

Михаил Неделчев

 

Обратно към списъка