УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

„Законите в най-разпространения смисъл на думата

са необходимите отношения,

които произтичат от същността на нещата;

и в този смисъл всички неща имат свои закони:

божеството свои; материалният свят – свои;

висшите духовни сили – свои; животните – свои, човекът – свои.“

Шарл дьо Монтескьо, „За духа на законите“

 

 

 

Закон е понятие, което обозначава правилата и реда на нещата. Етимологическият корен на думата „кон“ е славянски и означава нещо основно, изначално. Чрез законите човек подрежда своето битие – подрежда и подчинява на правила човешкото общество (човешки закони); осмисля и разбира природата (природни закони); обяснява си свръхестественото и всичко онова, което е вън от човешкия контрол (божествени закони) и т.н.

 

Първоначалната употреба на думата „закон“ е в контекста на човешкото общество и държавата, а едва по-късно тя прониква и навсякъде другаде, където е необходимо да се обозначат правила и ред. Понятието закон и до ден днешен обаче си остава най-тясно свързано с правото. На английски език една и съща дума “law” означава едновременно и закон, и право. В съвременния юридически смисъл законите се разбират като източник на правни норми, като онези нормативни актове, с които държавата първично регулира обществени отношения, които се поддават на трайна уредба. Думата „закон“ е толкова основна и важна, че към нея се съотнасят всички останали източници на правни норми – Конституцията е определена като „върховен закон“, а останалите нормативни актове са подчинени на законите и се обозначават като „подзаконови нормативни актове“. Нещо повече, и властта в държавата се осмисля и разбира според нейното отношение към законите – да дава или приема закони (законодателна власт), да изпълнява законите (изпълнителна власт), да решава правни спорове, като прилага законите (съдебна власт).

 

Законите са и онези актове, с които държавата започва да отделя правото от останалите нормативни регулатори в човешкото общество – морала и религията. Най-старият източник на правото е обичаят. Законът се е появил много по-късно, когато вече е съществувала известна държавна организация, обществото е стъпило на едно повече или по-малко високо стъпало от обществено-държавния и културен живот. „Несъмнено е, казва Хенри Мен, че в тоя период не е съществувало и никакво понятие за каквато и да била законодателна власт или дори за отделен законодател. Тогаз понятието за закон е отговаряло по-право на понятието за обичай или на понятието за привичка, навик (обикновение). То е било едно понятие във въздуха   (dans   l’air,   както казват французите). Едностранната представа за правдата и неправдата, която е имала силата на авторитета, е бивало някое решение на съдия, основано на факти, без да се предполага нарушение на закон, таквоз решение, което е било първи път внушено на съдията отгоре (свише), когато е бил поканен да се произнесе“.

 

Един от първите познати закони – Законникът на Хамурапи (1750 – 1686 г. пр.н.е.) е изписан върху базалтов камък. Няма изрично изискване за писмена форма на законите – познати са и писани, и неписани правила. Писмената форма обаче позволява да се запазят и предадат на поколенията създадените правни норми.

 

В древна Атина първите източници на правната уредба се свързват с името на архонт Драконт, който през 621 –620 г. създава начални образци на писани закони. Следват реформите на Солон (638 – 559 пр.н.е.), когато се издават нови закони, съществено реформиращи атинския полис, като се прогласява, че държавата се нуждае преди всичко от законов ред – беззаконието и междуособиците са най-голямото зло, редът и законът са най-голямото благо на полиса. Законите на Солон били изписани на дървени таблички, като по този начин се утвърждава идеята за nomos, т.е. закон, писано право. Всеки гражданин е бил длъжен да положи клетва, че ще се подчинява на тези закони, които трябвало да останат в сила в следващите десет години.

 

Атинската демокрация, след реформите на Клистен от края на VІ в. пр.н.е., приема правила, според които Народното събрание създава законите – вносителят на предложение, което се отхвърля и влиза в разрез с обществения интерес, рискува да бъде глобен. Дори вносител на законопроект, който три последователни пъти бива санкциониран за предложени противоконституционни закони, е можело да бъде лишен от граждански права. По това време се прави и разграничението на закони от постановления, приемани от събранието. Приема се, че постановленията трябва да са съобразени със законите. Самите закони били изписани върху каменни колони и излагани публично. Неслучайно, според Платон и Аристотел, господството на закона гарантира доброто управление.

 

Римската държава следва образците на античната държава. Гражданинът на Рим се подчинява на закона. Създават се писани закони, изписани на дванадесет медни плочи и изложени на централния площад на Рим – форума. Законите на Дванадесетте таблици заменят обичайното право и оказват въздействие върху развитието на римското право. Така също въз основа на писаните закони правилата за правораздаване стават относително открити и достъпни. Тит Ливий: Дванадесетте таблици са източник на цялото публично и частно право.

 

В Древния Рим, където се развива частното право, известно и до днес като Римско право, основната доктрина е за законовата природа на Държавата. Най-пълно е застъпена в творчеството на Марк Тулий Цицерон (106 – 43 пр.н.е.) – „За държавата“, „За законите“.

 

Основен акцент в учението на Цицерон – Законът е в основата на възникването и правилното устройване на държавата. Res publica, „дело на народа“ е държавата, но народът е обединен и свързан чрез единно право и общ закон, който е резултат от естествения закон и от опита от историята.

 

В славянския език думата „закон“ произлиза от думата „кон“, което означава конец, начало, основно. Първоначално в писмения старобългарски език „закон“ се среща в превода на Библията и на Номоканона, Кърмчаята. В Остромировото евангелие от Йоан XIX, 7, четем: Мъi имаамъ и по закону нашему дълженъ естъ умръти.

 

Смята се, че думата закон се е появила в славянската правна терминология, когато е станало нужда да се превежда от гръцки думата νομος като държавна, императорска наредба, при което първият българо-славянски преводач употребява думата „закон“ при превеждането на Кърмчаята: „Юстинiана царя законъ“

 

Първият съставител на първия кодекс, който се е появил на български, е нарекъл своята сбирка: „Законъ соудный людьмъ“, с което е създадена наредба, задължителна за всички.

 

Закон на гръцки νόμος, на латински lex, на френски loi, на английски law, на немски Gasets, на руски закон, а и на български, означава общо правно предписание на държавната власт, което се издава със съгласието на народното представителство, а в държавите с народен суверенитет – само по решение на народното представителство със задължителна сила за всички. Или това е изричното постановление на държавата, което определя правилата на правото. Всяка страна определя реда и организацията на издаването на законите.

 

Правната наука употребява думата в по-тесен смисъл – правни норми, които се съдържат в установените от авторитета на държавата закони на страната.

 

Законът, като израз на волята на суверена, е заложен още в Декларацията на човека и гражданина от 1789 г., в която се казва „Законът е израз на общата воля“.

 

Учението за закона като израз на общата воля се обосновава от Жан-Жак Русо в „За обществения договор, или принципи на политическото право“ от 1762 г. Според него законът е най-висшияt общ акт в държавата, който определя правата и задълженията на всички в нея.

 

Учението за разделението на властите отрежда на законодателната власт издаването на закони, чиито разпоредби имат самостойна задължаваща сила. Според този принцип парламентът е титуляр на законодателната власт, т.е. осъществява законодателната функция в държавата. Законодателната власт изразява върховната, суверенната, първична власт, която сама по себе си задължава, поради което според учението за правовата държава управлението е съобразено със законите.

 

Законът е първична разпоредба, т.е. има самостойна задължаваща сила и установява една начална правна норма с присъща форма:

• Всяка първична разпоредба е закон по същност или закон в материален смисъл.
• Всеки закон по същност, т.е. в материален смисъл е даден винаги в присъща форма – законова форма.
• Всяка вторична разпоредба не е закон по същност, т.е. не е закон в материален смисъл, дори и да е в тази форма. Тогава има закон само по форма.

 

Лабанд (1838 – 1918) определя понятието „Закон“ в два смисъла“ – „закон в материален смисъл“ и „закон във формален смисъл“.

 

„Закон в материален смисъл“ е всеки правнонормативен акт, независимо от какъв ранг е и кой е неговият съставител – парламент, правителство и т.н.

 

„Закон във формален смисъл“ е този акт, който е издаден от парламента като върховен представителен орган.

 

Законът има форма и съдържание. Съдържанието – то може да се изменя в зависимост от социалния, политически и т.н. живот. Формата обаче винаги има неизменни атрибути: Урежда външните отношения на хората; Императив – заповед или забрана, т.е. извършването на определени постъпки или забраната за тях; Обективност – нормата е независима от волята на отделните индивиди, на които се налага и от които иска подчинение; Универсален характер – не се отнася за определени лица или определени обстоятелства; Отнася се за всички и важи еднакво за всеки еднакъв случай; Двустранна – налага задължения, но и създава права; Задължителна – налага се от висшия авторитет на държавата, може обаче да се наложи налагането й чрез одобрението на самия народ (референдум); Санкция – при неспазване на нормата.

 

Законодателната дейност е правотворческа дейност. Чрез нея се реализира най-силно държавната власт. Законодателната дейност е и средството за въздействие върху социалния, икономическия и обществен живот.

 

Законодателната дейност на събранието въвежда правните норми, които регулират отношенията между институциите и гражданите. Законът е висшият нормативен акт, с който се изразява волята на суверена. Чрез законите се гарантират основните права и задължения на гражданите. Законите са в основата на ограниченията на действията на изпълнителната власт (администрацията), както и на съдебната власт.

 

Законите определят гарантирани ли са основните начала, заложени в Конституцията – правова държава, разделение на властите, суверенитет, политически плурализъм, социална държава, парламентарно управление и др.

 

Законът не е просто сбор от правни норми. Той е съществен елемент за прокарването на определено разбиране за политиката. Законите, които се приемат, кореспондират на вижданията на политическите сили, които доминират в управлението на държавата. Това е така, защото законът се появява в резултат на гласуването на мнозинството от народните представители и дава израз на политическата воля на тези, които са излъчили и управлението на страната.

 

Появата на един закон обаче е свързана с по-сложен механизъм от механичното гласуване на мнозинството в парламента, тъй като действа принципът за намиране на „общата воля“. Противното би било просто диктат на мнозинството.

 

В редица страни съществуват конституционни и политически механизми, за да се избегне такъв диктат и за да се балансира правенето на политика, в това число и чрез законите. За задействането на тези механизми са конструирани институции, които да възпират правителственото мнозинство. Такива в световната демократична практика са: втората камара на парламента, правото на вето на държавния глава, конституционният надзор.

 

Приемането на закон представлява съвкупност от правно регламентирани действия, които се предприемат и се извършват при спазването на определени условия. Съответните действия се извършват в логическа последователност.

 

Законът е главен източник на правото, приема се от парламента в съответствие с конституцията; израз е на суверенната воля; представлява юридическа основа на държавата, съдържа общи правила за поведение, регулиращи по траен начин основни отношения; насочена към неопределен кръг субекти на правото; разпростира действието си върху цялата територия на държавата; насочен е към гражданите на държавата, дори и да не се намират на нейната територия.

 

По принцип законите действат занапред (ex nunc). Обратна сила на законите може да се предаде само с изрична разпоредба, като това не се отнася за тези в наказателното право.

 

Всъщност законът е сбор от задължителни норми, които се отнасят до външните или обществени отношения на хората; скрепени са със санкции и са наложени от авторитета на държавата, за да се гарантира на индивидите и общността постигането на техните цели.

 

Отличителните белези на правната норма от другите норми:

• Правната норма се интересува само от обществените и външни отношения на хората;
• Правната норма е двустранна, налага задължения, но и признава права;
• Правната норма е задължителна;
• Правната норма се прилага при външни действия на хората и не се интересува от намеренията и мотивите, освен като преценка за извършената постъпка.

 

Българската традиция, свързана със създаването на закон, е в конституцията да се урежда кой има право да издава закон, какви са процедурите, както и възможностите да се издават актове със силата на закон.

 

Според първата българска конституция, Търновската конституция, изрично е изискването държавата да се управлява точно според законите, които се издават и обнародват по начина, който е показан в Конституцията. Предвидено е, че нито един закон не може да се издаде, допълни, измени, и отмени, докато не се обсъди и приеме от Народното събрание, което има правото и да го тълкува. Приетият от събранието закон следва да се утвърди от монарха, след което се обнародва.

 

Търновската конституция предвижда ред, по който могат да се издават актове – наредби, които имат задължителната сила на закон, но се издават при определени в основния закон условия. Наредби-закони могат да се издават само когато държавата е заплашена от някоя външна или вътрешна опасност, а Народното събрание не би могло да се свика, то тогава и само в такъв случай ги издава монархът, по представление на Министерски съвет, и под обща отговорност на правителството. Такива извънредни наредби и разпореждания се представляват за одобрение на първото, свикано след това, Народно събрание. Извън обхвата на наредбите-закони остават решенията за данъци и държавни вземания, които винаги стават със съгласието на Народното събрание.

 

Конституцията на Народна република България от 1947 г. също приема, че Народното събрание е единственият законодателен орган на Народната Република България, т.е., то единствено може да издава закони. Уредени са конституционно и процедурите, по които това може да бъде извършвано. Тъй като социалистическото право, което е въведено в този период от време, възприема принципа на единството на властта, а не на разделението на властите, то и Народното събрание не е постоянно заседаващ орган, поради което е създаден орган, който освен съединението на властта, трябва да осъществява и законодателната дейност, когато събранието не заседава. Това е Президиумът на Народното събрание, който има правото да издава укази, които се внасят за утвърждаване от Народното събрание на първата сесия след приемането им.

 

Конституцията на Народна република България от 1971г. продължава реда за приемането и обнародването на законите, който е заложен от предходната. Регламентирано е, че Народното събрание приема закони, решения, декларации и обръщения, като изрично е прогласено, че законите и решенията са задължителни за всички държавни органи, обществени организации и лица.

 

По подобие на предходната конституция, основавайки се на принципа за единството на властта, на новосъздадения орган Държавен съвет е дадено правомощието да издава укази и други юридически актове по основните въпроси. Държавният съвет внася издадените укази по тази точка за утвърждаване от Народното събрание на следващата му сесия.

 

При изменението на Конституцията през 1990 г., което настъпва след промените на демократизиране на страната ни, се премахва институцията Държавен съвет и се създава на нейно място институцията Председател (Президент) на Републиката. На този нов държавен орган се предоставят правомощия да издава укази и решения, които обаче нямат нормативен характер.

 

Конституцията на република България от 1991г. възстановява принципът за разделението на властите, поради което правомощието да издава закони се предоставя на законодателната власт. Според Конституцията Народното събрание е държавният орган, който осъществява законодателната власт. Конституцията не допуска друг орган, освен парламентът, да законодателства, т.е. не се допуска делегирано законодателство.

 

Според Конституцията България е правова държава, която се управлява според законите на страната. Народното събрание приема, изменя, допълва и отменя законите. Министерски съвет, министрите, общинските съвети или държавни органи, определени от закон, могат да издават само подзаконови нормативни актове.

 

В Конституцията са заложени изисквания и от съдържателно естество за законите – те трябва да отговарят на изискванията както на основните начала, заложени в Конституцията, така и на правата, и задълженията, които имат гражданите.

 

Законът се приема по определена процедура, описана в Конституцията, Закона за нормативните актове и Правилника за организация и дейност на Народното събрание.

 

Правото на законодателна инициатива принадлежи на всеки народен представител и на Министерския съвет, като законопроектът за държавния бюджет се изготвя и внася от Министерския съвет.

 

Законите се обсъждат и приемат с две гласувания, които се извършват на отделни заседания. По изключение Народното събрание може да реши двете гласувания да се извършат в едно заседание.

 

Президентът може мотивирано да върне закон в Народното събрание в 15 дневен срок за ново обсъждане, което не може да му бъде отказано. Народното събрание приема повторно закона с мнозинство повече от половината от всички народни представители.

 

Приетите актове се обнародват в „Държавен вестник“ не по-късно от 15 дни след приемането им. Законите се публикуват. Те влизат в сила три дни след обнародването им, освен когато в тях е определен друг срок.

 

Поредица от конституционни норми създават изискването определени отношения или защитата на определени права да се уреждат изключително и само със закон, така например дейността на въоръжените сили се урежда със закон; редът за образуване и прекратяване на политически партии, както и условията за тяхната дейност се уреждат със закон; трудът се гарантира и защитава от закона; правото на собственост и на наследяване се гарантира и защитава от закона; режимът на обектите на държавната и общинската собственост се определя със закон и др.

 

Конституцията подрежда законите като място в йерархията веднага след основния закон. Това означава, че актовете на всички други държавни органи трябва да са съобразени със закона и да не му противоречат, т.е. те трябва да са законосъобразни.

 

Основен нормативен акт, който урежда правилата и принципите за издаването на законите и другите нормативни актове, е Законът за нормативните актове. Според него законът е нормативен акт, който урежда първично или въз основа на Конституцията обществени отношения, които се поддават на трайна уредба, според предмета или субектите в един или няколко института на правото или техни подразделения.

 

 

Екатерина Михайлова, Деяна Марчева