УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Въображението (phantasia, imaginatio) е много интересно и недокрай разкрито понятие, което от векове е привличало вниманието на философи и хора на изкуството, а от модерните времена насам е в трайния фокус на точните, хуманитарните и социалните науки, напр. за психологията и културната антропология. Преди да се превърне в понятие, въображението е редова дума с плаващи значения в езика, който е основният посредник на човека в света, структурирайки през общуването и обмена на смисъл собствено човешкото битие (Витгенщайн). Съобразно непосредственото наблюдение и опита разговорният език придава редица определения на въображението и по-малко се интересува от въображение „изобщо“, сякаш то се появява и изчезва единствено в ситуация заедно със своя носител. Безспорно е само, че човекът е надарен с въображение за разлика от останалите живи същества, но остава двусмислено дали това е ценна негова способност или е изблик на своеобразен недостиг, буквално заради недостатъчната употреба на разума, чието опразнено място въображението се стреми да заеме. И днес се казва, че някой има богато или бедно въображение, пасивно или творческо, банално или живо, необуздано, дори разюздано. Доведено до крайност, необузданото въображение, пораждащо илюзията за безгранична свобода, може да е знак за психопатология на личността, за отклонение от нормата. А вътре в нормата, която обикновено поставя граници на въображението, има сложни степени на съотнасяне между мисловна и сетивна нагласа или, с думите на Ницше, „нюанси и тонове на привидността“ (Отвъд доброто и злото, фр. 34) .

 

Това само по себе си е ехо от старо философско наблюдение: умът се обърква, престава да функционира правилно под въздействието на хаоса от връхлитащи образи и прекалено силни желания и страсти, които оттам насетне създават свой собствен илюзорен свят, радикално откъснат от действителността. Виждаме го изобразен в прочутата графика на Гоя „Сънят на разума ражда чудовища“ (от серията „Капричос“ – „Капризи“). Чуваме за него в критиката на Кант срещу „съновидците на разума“ и „съновидците на чувството“, които въображаемо общуват с духове и фантазията им разстройва най-напред сетивата, така че приемат „предметите на въображението си за нещо външно“, намиращо се действително пред тях. Този въображаем фокус (focus imaginarius), тази гледна точка в действителност е точка на разсейване и същевременно точка на сливане на линиите в посоката, в която се „впечатва усещането“. Неразличаването отхвърля „предпазливия разум“, а „царството на сенките става рай за фантастите“, защото „тук те намират необятна територия и могат да се устроят, както си поискат“. От друга страна, в повечето случаи естествената „сензорност на душата“ допуска „по-висшите понятия на разума“, които „обикновено приемат и физическа обвивка, за да станат ясни“ (Фантазиите на един духовидец, доразяснени от фантазиите на метафизиката, 1766). Тоест светът не се изкривява до неузнаваемост и не се подменя с фантастичен рай, а бива възприет субективизирано, у-своен, и то с активното участие на въображението. Според Хосе Ортега и Гасет „Кант е класик на този вроден субективизъм, по силата на който първото и най-очевидното, което един субект намира в света, е самият себе си“ (Кант. Размишления за годишнината, 1929).

 

Следователно има огромна разлика между въображението-инструмент, плод единствено на желанието и афектите, което заробва човека, и способността, която дава свобода на човека да познава и да твори по свой начин. Душата на тази свобода, според Лайбниц, е интелигентността, управляващият ум, в който няма нищо, което преди това да не е било в сетивата – освен самият ум. Оттук и краткото определение, валидно до днес: на интелектуалната степен въображението е способност на ума да поражда образи, както и да лавира сред цялото много-образие, видовете образи, които биват регулаторни, опорни, идеални, фантазни, мнемични и миметични, архетипни и др. За Кант способността за въображение има ясна обединяваща роля: тя „трябва да превърне многообразното на нагледа в образ; преди това тя трябва значи да поеме впечатленията в своята дейност, т.е. да ги апрехендира“ (Критика на чистия разум, § 24: За приложението на категориите върху предмети на сетивата изобщо). С теорията за „трансценденталната синтеза на способността за въображение“, обвързана с действието на разсъдъка, въображението се издига до най-високия ранг на философско понятие. Запомнящи са обаче още и по-общите характеристики, които Кант излага в популярната Антропология от прагматично гледище (1798). Донякъде типичните наблюдения засягат предимно творческото въображение със заети примери от изкуството и от живота: Общо взето, сетивната способност да съчиняваме е три вида: пластичната на нагледа в пространството, свързващата на нагледа във времето и тази на родството, афинитета. Ако художникът си представя фигура неволно, като по време на сън, това се нарича фантазия и не му принадлежи, ако обаче е плод на волята му, това е композиция, изобретение. В съня, както и в будно състояние фантазията играе и фантазните образи се менят бързо, като се подчиняват на закона на асоциацията; фантазията е непреднамерената игра на продуктивната способност за въображение; способността за въображение може да прескача междинни звена във веригата на емпиричните представи. Във въображението има взаимодействие при съединяването на две хетерогенни материи - разсъдък и сетивност, въпреки своята нееднородност, „тук се побратимяват от само себе си, за да произведат нашето познание“, и сякаш и двете произхождат от общ корен. Способността за въображение е по-богата откъм представи, отколкото сетивото, и ако се добави страст, се оживява повече при отсъствието на предмета. Способността за въображение все пак не е толкова творческа, както погрешно се твърди, защото за разумно същество не можем да мислим друг позходящ образ освен образа на човек. Въображението има необичайна сила и затова измамата може лесно да завладее човека (Антропологическа дидактика. § 31: За сетивната способност да съчиняваме според различните ѝ видове).

 

Силата на въображението, волно или неволно заредено със страст, е причина за противоречивото отношение на Монтен и тънката психологическа граница, която прокарва между смазващия натиск, от който иска да се изплъзне, и невъзможността, дори нежеланието да оказва съпротива. Начинът, по който въображението взаимодейства с всички останали способности, е поразителен, защото се вижда не само при децата („големите очи на страха“ в тъмното) или при простите, вярващи в чудеса хора с „отнета способност да разсъждават“, но и в „нашия ум“, когато преувеличава „тясната връзка между душата и тялото“, замества истината с измислица, реалността с една въ-образена конструкция, чиито вътрешни причудливи образи диктуват всичко (Опити I, Глава XXI За силата на въображението). Така, по отношение на силата остават две крайно противоположни философски мнения. От една страна, е често цитираното негативно определение на Паскал: Въображението е преобладаващата способност на човека, която подтиква всички негови действия, защото той непрестанно се стреми да избяга от реалността, да разкраси и да запази въображаемото си Аз. Тази „надменна сила“ е „майстор в заблуждението“, още по-коварно, защото не винаги е измамно и еднакво оцветява истината и лъжата, поразявайки не само глупците, но с „особена лекота“ именно най-мъдрите. Въображението „уголемява дребните неща, докато те изпълнят душата ни, и с дръзко безочие смалява истински големите до собствените си измерения“. Умът е принуден да отстъпи и „ако е благоразумен, възприема принципите, които въображението своеволно е въвело във всички области“ (Мисли, фр. 82, 84, 146-147). Съвсем различно се тълкуват „всички области“ в категорично позитивното твърдение, че „цялата видима вселена е само хранилище на образи и признаци, а въображението определя тяхното място и относителната им стойност…Всички способности на човешката душа са подчинени на въображението и то ги мобилизира всичките навъднъж“ с цел в картината на света „всеки нов слой да придаде на мечтата повече реалност“ (Бодлер, Салон 1859. Властта на Въображението). А за философията по-специално силата на Въображаемото („vis imaginativa“, както я нарича Николай от Куза през XV в.) означава много повече от простото образно отреагиране на външния свят или пре-образуването му във вътрешен свят, защото сочи към онтологичните проблеми, към мисленето на битието във възможност („битието-възможност“), иначе казано, към понятието потенциалност, чийто гръцки еквивалент, dúnamis, значи мощ. В сферата на познанието, където се включват предположенията и въпросът за истината, вече изпъква понятието хипотетичност, способността за създаване на хипотези, което очертава областите на т.нар. модални интерпретации и също на философията на точните науки.

 

 

Познавателна способност, подтик за действие и склад на потенциалното

 

Най-общо може да се приеме, че за разлика от творческото, или художественото въображение, което в изкуствата е насочено към репрезентацията и въздействието на образа, познавателното въображение целѝ разбиране и създаване на ново знание. Първата по-цялостна теория за въображението като познавателна способност се открива в съчинението на Аристотел За душата (Трета книга), превърнало се в референтна линия за последващите размисли по темата. Изходно е твърдението, че душата не може да понася въздействие или да действа без тялото. Душата осигурява единството на цялото и се определя чрез два признака: от една страна, пространственото движение, от друга, мисленето, различаването и възприемането. Обратно на Демокрит, Аристотел прави разлика между въображение и възприятие и не приема елементарната представа на Емпедокъл, че мисленето протича по директно подобие на това, което ни се представя отвън. Всъщност, за Аристотел „изглежда, че най-присъщо на душата е мисленето“. А „мисленето (noein) е известен вид въображение (phantasia) или не може без въображение“ (403a25). Ако принципът за познаване на подобното чрез подобното остава валиден, спецификата на въображението се намесва, когато има „докосване до нееднаквото“ и съответно условие за заблуда. Следователно възприемане и мислене не са едно и също. Възприемат всички живи същества, мислят само надарените с разум. Въображението също така е различно от възприятието и мисленето, но „не произлиза без възприятие, а без въображението е невъзможно каквото и да е предположение, като предположенията също са различни видове: знание, мнение, разсъждение и техните противоположности“. Нищо от това не минава и без чувства (427b20). Особен случай сред чувствата е удоволствието, заради което се развихря всяко въображение. Ако в разказите, забелязва Аристотел, именно смайващото е приятно, значи лъжите на поетите, така както ги е научил Омир, са оправдани и е необходимо единствено във въобразеното да има логика. Забележителното твърдение, че „повече за предпочитане е вероятното невъзможно, отколкото възможното невероятно“ (Поетика 1460а), остава предизвикателство за философското тълкуване на връзката между въображение и потенциалност, още повече, че са въведени два критерия за истинност. Според Диоген Лаерций Аристотел учел, че „критерий за истинността на действията, произтичащи от въображението, е усещането, а за истинността на етичните положения, отнасящи се до държавата, дома и законите – разумът“ (Животът на философите, Книга пета). Мисленето, което е различно от възприемането, се състои отчасти от въображение, отчасти от предположение.„Ако въображението е способност, за която казваме, че благодарение на нея у нас произлиза някакъв образ и ако не го взимаме в преносен смисъл, тогава то е една от тези способности или предразположения, чрез които ние различаваме и правилно съдим или се заблуждаваме. Такива са възприятието, мнението, знанието, разумът“ (За душата 428a5-10). Въображението не е възприятие, защото възприятието е винаги тук и сега, а въображението – не. Освен това възприятията са винаги истински, а представите на въображението често са измамни. Когато подвежда, въображението не е знание, а мнение, съпроводено с убеждение. Разбира се, “въображението е мнение за нещо, което не възприемаме случайно“ (428a). Но можем да имаме и погрешни възприятия за нещо, за което същевременно имаме правилно мнение – например слънцето ни изглежда една стъпка, след като знаем, че е по-голямо от земята. Така че въображението не е мнение, съпроводено от възприятие, нито мнение въз основа на възприятие, нито съчетание от мнение и възприятие (още според Платон: Софистът 264b и Филеб 39b). Като цяло, въображението е „един вид движение“, но предизвикано от действително възприятие, както когато зрението възприема светлината, дала име на самото въображение (phantasia – phos, 429a5). В своето движение въображението запаметява усещанията и в това се състои основната му способност да комбинира образи с най-различен произход от пространството и времето, така че паметта-въображение е на първо място склад на подбрани, аналогизирани, извънвремеви „схеми“, наричани мисловни картини, които заедно със запечатаните в тях чувства могат да се активират във всеки един момент в услуга – или в ущърб - на мисленето.

 

Тогава, пита се Аристотел, а и всички, сблъскали се с апорията на психофизическия паралелизъм: Как произлиза мисленето? (За душата III,4). Разумът не е смесен с тялото, иначе би имал някакъв орган, както сетивната способност (429a30). Душата е мястото на идеите, но това се отнася не до цялата душа, а само до мислещата, и то до идеите не в действителност, а във възможност. Разумът може далеч повече от сетивната способност, може да мисли самия себе си (429b10), но така или иначе „мислещата способност мисли формите в представни образи“ (431a5). Освен това, предполага Аристотел, въображението, „което според своята същност се различава от всички останали“, има общо и с желанието, желаещата част на душата – там, където душата се дели на три основни части, разумна, подбудителна и желаеща, или само на две части, разумна и неразумна (432b), защото желанието предизвиква движение и има предвид известна цел. Желаният обект притегля, предизвиква разума да действа, тоест да мисли. Не самото знание, а нещо различно - желанието, оказва по-силно въздействие. „И въображението, когато предизвиква движение, заключава Аристотел, не привежда в движение без желание. Следователно има само една движеща сила – желанието“ (433a5-25). Силата на въображението е всъщност силата на желанието. Същото потвържадава през XII в. Авероес в своя Коментар към За душата: „Според Аристотел мисленето е откъснато от тялото и все пак не е възможно да мисли нещо без въображението“, а „въобразените са от рода на сетивните неща“. По-късно, по отношение на желанието са съгласни иначе доста разминаващите се романтици и емпирици. От първите Новалис примерно е убеден, че „човек всъщност знае и прави само това, което иска да знае и да прави“, а въображението придава към реалността привидността като корелатив, така че външното става само едно разпределено, преведено и по-висше вътрешно (Учениците от Саис: Фрагменти 196, 199, 202). За Дейвид Хюм въображението несъмнено е резултат от сетивната впечатлителност и опита, но с „примес от идеи“, които „създават свои образи в нови идеи“. На всяка проста идея отговаря едно просто впечатление – и обратно, но е важно да се отбележи преходът, зависещ от „живостта на идеята“, която „заинтригува въображението и доставя удоволствие“. Накратко, за Хюм въображение е „живото въображение“ и само тогава „разсъдъкът и въображението, както и разсъдъкът и афектите си оказват взаимна помощ“ (Трактат за човешката природа I: За познанието; II, X: За любопитството, или любовта към истината). По-малко от век преди Хюм обаче Спиноза предлага стройна теория на въображението, силно повлияла съвременната философия в положението, че човек не може да не въобразява, доколкото е тяло. Душата и тялото са модуси на единната субстанция и между тях има онтологична успоредност, схващана през три взаимно свързани рода познание: сетивно, рационално-дискурсивно и висше, интуитивно. Въображението е позитивно познание „в първи род“ (Етика II, теорема 40), нещо като „непосредствена мисъл“ на тялото, потенциална способност за произвеждане на идеи. Чрез въображението светът сам се пре-създава и присъства винаги иманентно (ще рече едновременно в атрибутите пространственост и мислене) като образ, imago, което е от реда на тялото, и като въ-образяване, imaginatio, което от реда на ума. Душата няма свободна власт да желае и да решава дали да „сънува“ със затворени или отворени очи, откъдето следва, че „само от въображението зависи това, че ние разглеждаме нещата като случайни както относно миналото, така и относно бъдещето“, докато разумът възприема нещата истински и като необходими (Етика III, т.3; II, т. 44).

 

На въпроса, дали все пак душата може да познава истински, без привнесени образи и сетивно въображение, отговаря, както е известно, теорията на Платон за чистите идеи – в разделената линия на „Въображаемия и видимия свят“ (Държавата 510b-c). Процесът при Платон е описан като отправяне на душата към „непредполагаемото начало“. Всяко завръщане към началото, към неизчерпаните възможности обаче приляга на дефиницията, така както я дава през XX в. Итало Калвино: „Въображението е склад на потенциалното, хипотетичното, на никога небивалото и не особено вероятното, които обаче биха могли и да се сбъднат“ (Американски лекции: 6 предложения за следващото хилядолетие).

 

 

Въображение срещу фантазия. Поетизиращата способност

 

Повечето философски теории различават фантазията и въображението, така както сънят се различава от будното състояние, пасивната впечатлителност от активната рефлексия и осъзнатото създаване на образи, както истината се различава от лъжата и от правдоподобието. В най-добрия случай фантазията е вид игра на освободеното и непреднамерено въображение, защото „дори стабилните отношения към действителността се разхлабват в нейната игра с настроенията и образите" (Дилтай, Същността на философията). Според Сократ лъжата, която виждат спящите хора, всъщност е „спъващото“, защото тялото, подражавайки на външната „бърканица“, иска да стане средство за обяснение (Кратил 421b). Това не пречи на Сократ, дори с характерна ирония, да мечтае, буквално да „вижда насън“, че „нещо само по себе си красиво и добро“ се отнася до действително съществуващото. Оттук се приема, че има два вида фантазии (така, както кратко ги формулира Кант например). Вторият вид, „фантасмагорията“, „голата фантазия“ изцяло си играе с човека и „той съвсем не владее представите си“. Първият вид обаче – богатата, пищна фантазия, представлява „поетизиращата способност за въображение“ и може да намери място в „един възможен свят“, света на изкуството, имайки отношение и към оригиналността на гения (Антропология, § 33, § 57). Самият Гоя отбелязва в бележка към споменатата графика: „Фантазията, лишена от разум, създава чудовища; съюзена с него, е майка на изкуството и извор на прекрасното“. Първообраз на тази творческа способност, съюзена с разума, е самият „художник“ в диалога на Платон Филеб (38b-39c) и по сложен път стига до виждането за фантазията като интуитивно въображение при Бергсон, Хусерл или Башлар. За Хегел фантазията е субективна дейност, „ярка художествена способност“, осъзнаваща вътрешната разумност не във формата на общи положения и представи, а в конкретен образ и индивидуална действителност. Тя не бива да се смесва с „чисто пасивното въображение. Фантазията е творческа…Ето защо художникът трябва да изобразява онова, което живее и кипи в него“, като вика на помощ, от една страна, „будното благоразумие на разсъдъка, а, от друга страна, дълбочината на душата и на въодушевяващото чувство“ (Лекции по Естетика, или Философия на изкуството, I, 3: Художникът). Създаването на изкуство, така както го разбират и Ницше, и Пикасо, има една проста цел – да ни ни откъсне или примири с тежката, сурова действителност, намятайки върху нея прекрасен воал, дори това да е екранът на илюзиите. Фантазията е творческо въображение с метафорична природа, доколкото постоянно пренася живи образи и не позволява познанието за света да се втвърди единствено и само в поредица от понятия. Според Ницше естетическата нагласа е фундаментална потребност на човека и когато той се отдава на своя „порив за създаване на метафори“, бива построена „нова област за изява и друго речно русло“, намиращо се в мита и изобщо в изкуството. Това е страст постоянно да се преоформя наличния свят на будния човек – пъстро, неправилно, непоследователно, несвързано и вечно наново – така както е в света на съня“. Тогава „интелектът, майсторът на преструвката, е свободен…и с творческа наслада смесва метафорите и отмества граничните камъни на абстракцията назад“ (За истината и лъжата в извънморален смисъл, 1873). Така фантазията действа по принципа на мисленето, което отмества абстрактните понятия в езика по посока на образния език (метафорите) и внушението на общите идеи. Достатъчен е примерът с философичните есета на Борхес: в ницшеански смисъл множеството светове на сънуващия буден са прекрасно описани в Кръглите развалини, а Градината с разклоняващите се пътеки дава разбиране за потенциалността.

 

Днес, особено във феноменологичните виждания, фантазията като че ли едновременно връща и преобръща старата гръцка етимология, произхода си от phaino (явявам се в светлина): явяването се получава отвътре, играе се не толкова с образите от действителността, колкото с интимните образи и образите от изкуството. Дотам, че всъщност „мощта на всички изкуства дава битие на въображението“. Като разнообразяване на въображението фантазията следва своя каприз и се забавлява постоянно с формите, които измисля“. А частният смисъл „живопис на фантазията“ означава, че тя не се вдъхновява от реален свят и има множество форми“ (Етиен Сурио: Фантазия). Става дума за „свитото в себе си виждане“, понятие на Морис Мерло-Понти. Светът не е пред мен, „светлината е преоткрита като действие на разстояние и вече не е сведена до действие чрез контакт. Виждането отново поема своята фундаментална власт да проявява, да показва повече от самото себе си…То трябва да има свое въображение“ (Мерло-Понти: Окото и духът). Въпреки привлекателността и дори перспективността на това „свое въображение“ да се развива свободно днес все повече се говори за умора на въображението в ерата на дигиталните образи, изкуствения интелект и нарастващото програмиране.

 

 

Референтна речникова статия върху Въображение с библиография: https://plato.stanford.edu/entries/imagination/

 

Лидия Денкова