УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

През 2018-та година Тръмп оттегля САЩ от ядреното споразумение с Иран. Отношенията между двете страни се влошават и военна операция срещу Иран изглежда все по-вероятна. Демократически кръгове в Конгреса настояват за по-солидни ограничения пред Президента за провеждане на военни действия. Предварителните обсъждания обаче до нищо не водят.

 

За да стесни правомощията на Президента за започване на война Конгресът трябва да определи какво е война. Не за пръв път бързо се разбира, че прецизно определение, от каквото има нужда всеки нормативен документ, е непосилна задача. По тази причина дори е трудно да се каже колко войни са водили САЩ в историята си. Към 2019 година войните, обявени от Конгреса, са единайсет. Отвъд тях десетки или стотици военни операции остават с неясен статут.

 

 

Определение

 

Война е мащабен въоръжен конфликт между независими политически субекти/единици.

 

Това определение може да се срещне при множество автори, често конкретизирано в някаква посока. Тук се доближавам до една критическа размяна между антрополога Бронислав Малиновски и политолога Джак Леви. Вижда се веднага, че определението е пределно абстрактно, с малък обем конкретна информация. От една страна, обаче, по-конкретно определение би изключвало събития и процеси, които имат характер на война и се смятат за война, дори да нямат прецедент (Организацията Ислямска държава повдига подобни въпроси). От друга, то все пак е достатъчно тясно, за да изключва типове конфликти, които е добре да се разграничават от едно по-класическо схващане за войната.

 

Определението изключва инцидентни конфликти, които могат да възникнат по границите на суверенни държави, но да бъдат овладени. Или, дори да бъдат проточени, да не въвличат значителни сили от двете страни на конфликта. Например, въпреки многогодишната руска интервенция в Източна Украйна, на моменти открита, в повечето случаи с паравоенни структури, не може да се твърди, че двете държави са във война.

 

От това разбиране за война е изключена гражданската война, която е тип конфликт в границите на една политическа формация. Феноменът на гражданската война има други теоретични основания и статус в политическата теория. Аналогично, революциите или „партизанската война“ трябва да се разглежда отделно от класическата форма на война. Наказателни военни акции, каквито например провежда Израел срещу палестинската организация Хамас или ливанската групировка Хизбула ще бъдат по-добре разбрани, ако се анализират самостоятелно. Терористичните атаки и противодействията срещу тях имат друг характер, въпреки популярната политическа реторика на „война срещу терора“, лансирана от администрацията на Джордж Буш.

 

Въпреки тези изключвания, определението остава широко. Но все пак то се стеснява поне дотолкова, че войната да не се обърква с акции, които нямат характер на война. Специфична липса в това определение е целта на войната. Войната може да се води с всякакви цели, а може да протече и без ясна цел. Определението настоява разбирането за войната да се ограничи до факта на военния конфликт между независими субекти мобилизиращи значителен военен ресурс. Подчертаването на независимостта им обвързва войната със суверенната власт и също я разграничава от гражданската война.

 

 

Съвременната война

 

Съвременната война се различава от въоръжените конфликти в други културно-исторически контексти. Войните от други епохи са конфликти, в които участват културни елементи, нямащи пряко отношение към военната победа. Те могат да са религиозни, ритуални, свързани с кодове на честта, отнасящи се до провиденциални сили, произтичащи от особени мисии, свързани с митове и мистерии на общността и пр. Какви са мобилизиращите сили за военна акция в предмодерни контексти е въпрос на една антропология на войната и навлизане в специфичния свят на други културни пространства.

 

Като форма на конфликт съвременната война се изгражда в продължение на няколко века. В тази дълга история практика на воюване изчиства войната от външни културни елементи и постепенно я свежда до инструмент за победа и надмощие на един политически субект над друг. Класическият теоретик на модерната война е Карл фон Клаузевиц, генерал в пруската армия в края на 18-ти и началото на 19-ти век, участник във войните срещу Наполеон. Съчинението му За войната, незавършено и публикувано след смъртта му, и днес е задължителен учебник по съществените въпроси на войната.

 

Любопитен е фактът, че в За войната Клаузевиц иронизира опитите да се дават дефиниции на войната. Неговата собствена дефиниция е твърде обща и повече метафорична. За Клаузевиц войната е двубой в големи мащаби, а това не казва нещо твърде конкретно за характера й. И още: войната е акт на насилие, с което целим да подчиним противника на волята си. Вместо дефиниции, Клаузевиц развива една комбинация между исторически наблюдения върху войни (особено Наполеоновите) и теоретико-стратегически анализи за успешното водене на война. В теоретичните части на За войната се съдържат модерни моменти, чиято валидност е трудно да се оспори и днес.

 

Аксиоматична в концепцията на Клаузевиц е връзката между война и политика, изказана по различни начини, включително и с прочутото „Войната е продължение на политиката с други средства“. Това твърдение предполага континуум между война и политика, т.е. гладък преход, без прекъсване, между сферата на политическото и военния процес. Подобен континуум е възможен, само ако се предположи, че войната винаги вече се съдържа в политиката, че политиката е конфликтно поле, чиято екстремна форма е войната (такава интерпретация дава Карл Шмит, тя се споделя и от други автори). Тъй като политиката при Клаузевиц е секуларизирана и изчистена от други културни форми, войната също се изчиства от културни примеси и се свежда до насилие за подчиняване на противника.

 

Видяно в този чист вид насилието може да ескалира неопределено, пред него няма предварително поставена граница. Оттук следва, че войната може да бъде всеобхватна и да не остави незасегната жизнена сфера. Клаузевиц участва и наблюдава Наполеоновите войни, в които ескалация и обхващане на социални сфери извън военните действия са чести, дори са тенденции. Войните на Наполеон в този план се смятат широко за трета (исторически първа) световна война. От тези анализи Клаузевиц стига и до метафората си за абсолютна война, която отразява възможността за разширяване и интензификация на военния конфликт. Изказани в началото на 19 век тези схващания очертават развитието на модерната война и гигантските катастрофи в двете световни войни на 20 век.

 

Съвременни интерпретации на Клаузевиц обръщат внимание на два триадични модела в съчинението му. Единият е тройката вражда-шанс/случайност-политика/разумност. Другата тройка е народ-армия-правителство. (Разбирането на триадите е обект на спор сред интерпретаторите.) Изобразени графично като триъгълници двете триади показват как Клаузевиц успява да сведе войната до политическа реалност, в която се търси победа и подчиняване на противник. Всичко останало е вторично, няма решаващо значение и не е фактор за ограничаването й. Оттук нататък самото й провеждане става рационално действие, подкрепено и от ирационални моменти (като масови емоции, например). Тотализацията на войната показва парадокс: тя може да започне като проект за доминация на противник, но в ескалацията си да погълне всички участници. Подобна ситуация имаме в 20 век с оръжията за масово унищожение, особено с възможността за ядрен конфликт. Тук е загатното и условието на т. нар. Студена война, която също е феномен с парадоксална структура.

 

Схващанията на Клаузевиц остават валидни днес, два века по-късно, дори на практика отклоненията от тях да са значителни. Доктрината Пауъл (на името на Колин Пауъл), която стана популярна по време на Войната в Залива (1991 година) е развита в очертанията, дадени от Клаузевиц. Тя настоява за прибягване до военна сила, ако са засегнати „жизнени интереси“ на САЩ, целите на военната кампания са осъществими, политическите средства се оказват неефективни, има достатъчно масова публична подкрепа, развита е ясна и осъществима стратегическа схема, особено стратегия за изтегляне (една поука от войната във Виетнам) и пр. Този тип доктрина развива войната като проектна схема, напълно изчистена от несвойствени елементи: до война се прибягва в точно определени случай, с определени цели, реалистична оценка за успех и яснота за край на кампанията. Светът на международните взаимодействия след 1991 година се оказа (отново) много по-сложен, но при класическа война тези аксиоми са в сила.

 

 

Справедливата война

 

От Тукидид до днес въпросите на войната се разглеждат и в перспективата на справедливостта, като jus ad bellum (право на война, справедлива кауза на самата война) и jus in bello (допустими действия по време на война). Разработването на тази проблематика има съществени следствия за развитие на съвременните опити да се регулира войната и военното насилие.

 

След Втората световна война, както и след войните в Корея и Виетнам дискусията за етическите измерения на войната се развива в англо-саксонската философия, особено след публикуването на Справедливи и несправедливи войни на Майкъл Уолзър, 1977 година. Въпросите за справедливост и война са нормативни, етически. Не е изключена възможността самата тема да бъде обявена за нормативна утопия, поради отсъствие на механизъм за приложение на нормите. Няколко принципа дават критериите за справедливост на войната, но приложението им остава отворен въпрос.

 

Общоприет принцип се отнася до каузата на всяка война, дали е предприета като агресивна акция или като отбранителна операция. Военната агресия е неприемлива и се осъжда универсално. Но принципът е твърде абстрактен и дава възможност идеята за защита да се разширява неопределено. В съвременния свят легитимация на военни действия често се търси в заплаха от противника. За да парира по-ефективно заплахата, дадена държава може да предприеме изпреварващи действия, станали известни в последните години като преминаване от превантивни към пре-емптивни действия. Редукцията на рискове е превантивно действие, но превенцията дава възможност за прикриване на агресия. Затова идеята за справедлива война изисква конкретизации, макар те да нямат еднозначни тълкувания.

 

Други принципи изискват война да се води като последна мярка, по неизбежност, както и военните действия да са решение и отговорност на легитимната държавна власт. Война следва да се предприеме едва след изчерпване на други мерки за решаване на конфликт. В противен случай прибягване до военни действия изглежда произволно, преждевременно, израз на агресия. След Втората световна война глобалните институции и еволюцията на международно право са насочени към осигуряване на максимални възможности за предотвратяване на военен конфликт. Принципът дава формулировка на една тенденция, която доминира международната политика след 1945-та година.

 

Военните действия трябва да бъдат предприемани от суверенната власт. В противен случай войната може да се окаже без причинител, без основания в решенията на ясно определен субект на властта. Този принцип повдига въпроси около характера на суверенната власт, формирането на политическо представителство, процедурите за избор и пр. Инсталирани отвън правителства, например, нарушават това положение, което затруднява етическите квалификации на войната. Липсата на легитимна власт е отклонение от съвременната международна система, изградена върху национални суверенитети. Това отклонение е препятствие пред прилагане на стандарти за обоснована/оправдана употреба на военна сила.

 

Сред другите принципни положения са намеренията и мярата/пропорцията. Намеренията трябва да останат обвързани със защитима справедлива кауза и собственият интерес на страните да не й противоречи. Независимо от първоначалната причина за военен конфликт, военните акции не трябва да прибягват до диспропорционална употреба на сила. Съдени по този критерии редица военни операции по време на Втората световна война се спорни. Такива са бомбардировките на Дрезден, например, както между другото и бомбардировката на София. Спор, който няма решение, са атомните бомбардировки над Япония 1945 година, тъй като страните имат радикално различие в изходните позиции. Изобщо мярката на военната мощ и обоснованите намерения са материя, която пряко зависи от гледната точка на въвлечените страни.

 

Принципната трудност пред една етика на войната се състои във възможността тя да бъде консистентно и кохерентно разработена, но да се разминава с действителните събития. Тази трудност стои пред всяка нормативна теория. Въпреки това усилието тя да бъде развивана набавя интелектуално съдържание в еволюцията на международно-правния процес и очертава координатите, в които той протича. Тя косвено подпомага и широкия консенсус за въздържане от произвол и агресивни акции като набавя легитимност на коалиции от държави, придържащи се към съхраняване на пост-военния либерален ред. Този момент е дори по-съществен. Той формира по-трайни и широко споделени нагласи за консервативно отнасяне към международния ред.

 

Измерението на jus in bello, допустимите действия по време на война е развито и кодифицирано в международно хуманитарно право. В неговата еволюция основните корпуси от документи са Хагските и Женевските конвенции. Процесът, под общото популярно название „закони на войната“ започва от средата на 19 век и продължава до днес. Зад развитието на хуманитарното право лежи идеята, че войната не е хаос, а, въпреки ужасите, до които може да доведе, все пак е целесъобразна акция, има свои цели. Предвид това смилен е опитът да се ограничи бедствието и войната да се сведе до минимума разрушения и насилие, които тези цели налагат. Така например животът на гражданите, които са встрани от военните действия, е обект на защита от конвенциите, бежанците, военнопленниците също. Забележително развитие в 20 век е криминализацията на войната в нейните ексцесни прояви, в резултат на което възниква и квалификацията „военнопрестъпник“. Войната като криминален акт е за пръв път обект на съдебен процес в Нюрнберг след края на Втората световна война. Трибунали като този в Нюрнберг се създават отново през 1990-те години, за пръв път във връзка с войните в бивша Югославия. По-късно този дял на наказателното правосъдие се институционализира в постоянен съд в Хага.

 

 

Стефан Попов

 

 

Литература

 

Bramson, L., Goethals G., eds. War. New York: Basic Books, 1968; Кант, Им. Към вечния мир. Прев. Ц. Торбов. София: Наука и изкуство, 1993; Клаузевиц, К. За войната. Прев. П. Герасимов. София: Труд, 2009; Moseley, A. “Just War Theory”, in Internet Encyclopedia of Philosophy, https://www.iep.utm.edu/justwar/#H1; Levy, J. War in the Modern Great Power System, 1495-1975. The University Press of Kentucky, 1983; Walzer, M. Just and Unjust Wars. A Moral Argument with Historical Illustrations. New York: Basic Books, 1977; Джъд, Т. След войната. История на Европа след 1945 година. София: Кулибри, 2012; Джонсън, П. Съвременността. Светът от 20-те до 90-те. София: СУ „Климент Охридски“ 1993; Тукидид. История на Пелопонеската война. Прев. М. Мирчев.София: Наука и изкуство, 1979.