УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

ВЛАСТ

 

„Властта е присвояване на чужда воля“, казва Г.Ф. Хегел. Исторически властта е упражняване на контрол и право за налагане на решения върху поведението на индивиди и общности. В социалните науки от първата половина на ХХ век властта се възприема и тълкува в рамките на системата „господство – подчинение“. В социологията на властта на М. Вебер става дума за отношение, при което индивид или група осъществява своята воля над друг индивид или друга група така, че партньорът е длъжен да се подчини на тази воля. Вебер откроява три типа легитимна власт: 1.рационална, основана на вярата в законността на съществуващия ред и законното право на управляващите да издават заповеди; 2.традиционна, основана на вярата в светостта на традицията и правото на власт на този, който я получава по силата на тази традиция и 3.харизматична, основана на вярата в свръхестествените качества, геройство или някакво друго висше достойнство на владетеля и на създадената или получената от него власт.

 

От триадата на властта на Вебер произтича и дефинирането на типовете демокрация. Като „плебисцитна вождистка демокрация“ и различните форми на „демокрация без вожд“, чиято цел е да се елиминира възможността за пряко господство на човек над човека чрез изработване на система от рационално представителство на интереси, механизми на колегиалност и разделение на властите. В противоположност на демокрацията е употребата на властта като диктатура.

 

Диктатурата е форма на управление, когато цялата власт принадлежи на една личност, на една група или на една малка част от обществото, също като авторитаризъм. Появява се в римската република, когато, при критични за държавата ситуации, сенатът делегира неограничена власт на висш магистрат, наречен диктатор. Мандатът на диктатора е бил за шест месеца, но в края на републиканския период Цезар е назначен за „вечен диктатор“ и се поставя над сената с неограничената си власт. Диктаторските режими, в съвременния смисъл на понятието, се появяват след края на колониализма в края на XIX и началото на XX век. Диктаторът упражнява властта си без каквито и да било основания, освен правото на силата и без отговорност пред гражданите и законите. Властта на диктатора може да се дължи на идеологически обосновки, както е при националсоциализма в Германия и на фашизма в Италия, или при диктатурата на пролетариата, но може да се дължи и на харизматичната му личност.

 

Понятието власт се отличава със силна вариативност на определенията в зависимост от гледната точка на антрополозите - от физическо налагане до символно господство. Властта най-общо е упражняване на влияние над някого, влияе се от културния и социалния контекст, но също така и от обстоятелства извън човешкото. Примери за това ни показват кроскултурните изследвания. Независимо от различията в начина, по който говорят за властта, антрополозите са принудени да използват някои задължителни разграничения: индивидуална от групова власт; делегирана власт, произтичаща от знание, като лидерството; власт на една група над друга група, като колониалното господство; или власт на хората над окръжаващата ги среда и нейните ресурси.

 

Различия има и по отношение на формата на социална организация – дали става дума за архаични, додържавни общества, или за държави. Съществуват и по-специализирани интереси към властта, например при изследователите на конфликти, как претенциите към властта се отстояват или оспорват. Други теоретизират като наблюдават отблизо пътя, по който се търси надмощие със средствата на езика, ритуала и силата. Властта на общественото мнение в традиционните общества е често даван пример за илюстрация на „господството на авторитета“. Такъв е примерът с Кануна на Лека Дуканин в Албания, който, фиксиран писмено в средата на XV век, ръководи поведението на албанците както в отношенията им с централната власт, така и между семействата. В България обичайното право до Освобождението е имало не по-малка тежест от законите на Империята. Всекидневните конфликти са се разрешавали според правилата на обичайното право. Това дава силна власт на „пазителите“ на обичайното право, доколкото то се предава устно - от поколение на поколение, и се крепи на прецеденти, фиксирани в разкази – легенди, меморати, предания.

 

Властта на духовните водачи е следващ пример за традиционна власт. В религиозните общности и в обществата, изградени върху религиозни ценности и религиозни правила на поведение (например мюсюлманският шериат), паралелна власт имат религиозните/духовните водачи. Техните проповеди, подобно на силата на фолклорните наративи, формулират поведенчески модели, които последователите им стриктно или по-хлабаво следват. И тук става дума за властта на традицията и на културната (в случая религиозната) норма върху житейската стратегия на индивида.

 

Във втората половина на ХХ век изследователите на властта постепенно се оттласкват от дихотомията „господство – подчинение“. Според релационистката концепция на Р. Дал властта е отношение между социални агенти (единици), при което поведението на един или няколко агента (отговорни единици) при определени обстоятелства зависи от поведението на други агенти (контролиращи единици). В тази парадигма властовите отношения се изграждат не между господстващ и подчинен субект, а между асиметрично взаимодействащи си субекти. При такова разбиране на властта стремежът е към постигане на баланс в отношенията и разделяне на сферите на влияние между субектите.

 

В постмодернистката парадигма властта е „метафорична“ и се говори за „власт на езика“, „власт на смисъла“, „власт на идеологиите“. Съществено влияние оказват идеите на М. Фуко за упражняването на властта в дисциплинарните общества, както той определя западните демокрации след Просвещението. Властта в дисциплинарните общества се налага не чрез сила и телесни наказания, а използва системите на контрол, норми, изпити, упражнения, така че индивидът да бъде подчинен и полезен. Тези дисциплинарни методи дават широки перспективи за обучаване, наказание и надзор.

 

Х. Арент разсъждава върху тоталитарното господство в „Тоталитаризмът“, както и в „Човешката ситуация“, където мислите й кореспондират с тези на по-късния Фуко за институциите на надзора – затвор, казарма, училище, лудница. Според Арент тоталитаризмът ограничава човешкото пространство, а то е вътрешно присъщо на свободата и необходимост за изразяването й. Публичното и частното са две сфери, които Арент съпоставя в Античността и в модерността, за да потърси мястото на човека в институциите.

 

Начините на изразяване на властови отношения са многообразни – чрез социалните йерархии, но и в езика, уважителните и почтителните изрази, в обличането, храненето (кой пред кого може да се храни или кой след кого; кой на масата и кой встрани от нея – Райна Гаврилова), поведението и пр. Даване на власт, взимане на власт, упражняване на власт. Например васалитетът е форма на власт през Средните векове в Европа, чрез система от зависимости при получаване на право на владеене на определена територия – феод. Получателят на феода се заклева тържествено, често ритуално, пред своя сюзерен и поема различни задължения към него. От своя страна сюзеренът се задължава да оказва военна, икономическа или юридическа помощ на своя васал, както и да опазва неговия и на семейството му живот и имущество.

 

Придобита със сила и противно на закона и реда, властта е нелегитимна, тогава се казва, че е извършен преврат.

 

 

Макс Вебер, Социология на Господството и Социология на Религията. София, УИ „Св. Климент Охридски“, 1992; Макс Вебер, Смисъл и ценност. София, Критика и хуманизъм, 1998; Хана Арент, Насилие и политика, С., Критика и хуманизъм, 2007

Мишел Фуко, Надзор и наказание. Раждането на затвора, София, УИ „Св. Климент Охридски“, 1998; Мишел Фуко, Управляването на себе си и на другите (Курс лекции в Колеж дьо Франс 1982-1983), С., Критика и хуманизъм, 2016

 

 

Пламен Бочков

 

 

Обратно към списъка