УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

УТОПИЯ

 

„… защото между тях няма неравно разпределение и никой не е беден или в нужда, и макар никой нищо да не притежава, всеки е богат; защото какво може да направи човека по-богат от спокойствие и радост в живота, мир на ума и свободата от страха.“

Сър Тома Мор, Утопия

 

Името Утопия Томас Мор дава на острова, на който е осъществен този мечтан ред, както и на съчинението си Утопия от 1516 година. От него води началото си общото название на представите за невъзможни общества. Днес думата утопия е широко употребявана по всякакъв повод и всекидневно: в политически коментари, в свободната политическа реторика, по отношение на литературни произведения и игрални филми, при квалификация на провалени общества. Но в някои направления на модерната политическа и морална философия тя има и по-строга употреба.

 

Определение

 

Утопия е представа за общност, общество или обществен ред, които са неосъществими или поради своята нереалистичност или по фундаментални причини.

 

Утопията е представа за общност и обществен ред. Дадено състояние може да е фантастично, но не всяка фантазия за състояние на нещата има характер на утопия. Индивидуални фантазии, преживявания и представи, които нямат отношение към представата за общност не са утопии. В противен случай всяка фантазия и неин продукт, всяка халюцинация, съновидение и друго невъзможно състояние става утопия. По този начин значението се разширява и понятието утопия губи специфични очертания. По-прецизно хуманитарно мислене трябва да ограничи употребата на въобразени състояния именно до общност и обществен ред.

 

Думата утопия има произхода си в гръцкото ou, не, отрицание, или eu, съвършен, и topos, място, т.е. перфектно място или несъществуващо място, „не-място“. През 19 век е употребена по аналогичен начин и думата дистопия, dystopia, като антоним на утопия, макар езиково да има сходно значение. По този модел на съчетаване на „утопия“ с други думи или частици възникват и думи като „анти-утопия“, „какотопия“ (израз на Джеръми Бентам, синоним на анти-утопия и дистопия, „лошо място“), а също и изрази като „черна утопия“. Подобни комбинации дават вариации на основната дума „утопия“ с позитивни или негативни значения на едно несъществуващо място.

 

В това разнообразие представите са за обществен ред, който може да е желан и мечтан, но може да е ужасен, а в пределния случай да има и формата на Апокалипсис, на Страшния съд от Новия завет. Културната история е сътворила значителен брой подобни конструкции. В някои от тях е разгърната философия, какъвто е случат с диалозите Републиката и Закони на Платон или Божият град на Свети Августин. Други, какъвто е случат с Утопия на Томас Мор, Градът на слънцето на Томазо Кампанела, Новата Атлантида на Френсис Бейкън имат повече характер на литературни и публицистични творби. В европейската история след Ренесанса броят на утопичните произведения расте непрекъснато. В модерността, по наблюдението на Райнхард Козелек, утопиите сменят формата си. От предимно пространствени – отнасящи се до отдалечени места, „топоси“ – през 18 стават повече темпорални, исторически и се отнасят до бъдещи състояния. В късно-модерната епоха на 20 век нараства продукцията на анти-утопии, сред които са и литературни шедьоври като Процесът на Франц Кафка, Изкопът на Андрей Платонов, Животинската ферма и 1984 на Джордж Оруел и т.н. Множеството на модерните анти-утопии е трудно обозримо, тъй като отделянето от реалистките стандарти за литература открива възможността всяка представа за общност и общество да бъде утопична. Поради това квалификацията на дадено произведение като утопия не дава специфична интерпретация на структурните му особености, а само обща външна информация.

 

Невероятно vs. невъзможно

 

В определението на утопия е направена разлика между нереалистични и фундаментални основания дадена представа за общност и общество да е утопична. Една идея за реформиране на общество може да е утопична по емпирични причини, свързана с висок риск за провал, намерението да е изпреварило действителните условия и да прави проекта за промени нереалистичен. В такава ситуация говорим за ниска вероятност за успех на проекта, не за фундаментална невъзможност.

 

Всекидневно медиите ни съобщават за провал на една или друга политика и тя бива обявена за утопична в политическото говорене или в експертните оценки. Утопично в емпиричен план е намерението за демократизация на арабския свят в цялост или в значителната му част чрез интервенции и износ на западни стандарти на демократично управление. Утопични поради ред емпирични фактори се оказаха проектите за успешен бърз преход и просперитет на демократична България след 1989 година. Утопични са предишни прогнози за демократизация на Русия. Този ред на утопични проекти се отнася до факти от политическото всекидневие. Те могат да засягат съществени сфери и да имат гигантски следствия, а могат и да имат по-скромни мащаби.

 

Съвсем други значения има утопия, в която представата за общество не е емпирично-фактически, а по необходимост невъзможна. Този тип утопии са фундаментални, субстанциални или радикални. Принципната невъзможност произтича от самия характер на представата, от нейната вътрешно-противоречива структура, а не от външен фактор. В тях представата за общество, дори да е доведена до конкретен образ или детайлно развита, е концептуално лишена от възможност за осъществяване. Този тип утопии са най-интересни за хуманитарното знание. В тях се развива идея за цялостно преустройство на общество, което е равносилно на създаването му от нищо, или за пораждане на напълно ново общество. Разнообразието на тези утопии е необозримо, тук попадат всевъзможни фантазирани общества, какъвто е случаят с Утопия на Томас Мор и други образци.

 

Концептуалната основа на невъзможната представа е в това, че тя предполага пораждане на нов жизнен свят. При тази радикализация логиката на представата се разкъсва вътрешно. Ако в дадения жизнен свят се появи представа, тя принадлежи на него и го предпоставя като условие за формирането си. Поради тази зависимост тя не може да го изключи, предлагайки негова алтернатива. Жизненият свят, в който протичат представите остава предпоставен. Следователно е илюзия по силата на вътрешната логика на тези отношения даденият жизнен свят да построи своя тотална алтернатива. Дори да се появи в идея и образ, тя остава вътре в него, той е нейно условие и няма как да бъде поставен в скоби и елиминиран.

 

Тук се корени една особеност на субстанциалните утопии за създаване на изцяло алтернативен свят или тотална трансформация на съществуващия. За да възникне един нов свят старият трябва да бъде прекъснат, елиминиран, връзката с него трябва да бъде заличена. В противен случай новата обществена ситуация да бъде продължение на предишната, а не нейна алтернатива, не нещо изцяло ново. Този момент на умъртвяване е съществен и необходим. Не е никак случайно, че големите утопии имат осезаем дефицит на жизненост и изглеждат мъртви светове.

 

Прекъснатостта и умъртвяването остават валидни и при политически проекти за тотални обществени преустройства. Затова утопични проекти за нови общества, каквито са комунизмът, социализмът, нацизмът неизбежно се обвързват със систематични кампании по унищожение. Мащабът на тези акции в 20 век е гигантски. Нацизмът решава да унищожи цяла етническа група и народ с Холокоста. Съветската империя прави кампании по ликвидация значителни групи, макар да не изповядва расова идеология. Социалистическите режими предприемат масови унищожения на реални и подозирани врагове. Терорът на Френската революция има същата основа, както и съветската идея за перманентна революция. Подобни особености имат и различни терористични акции, доколкото тероризмът е основан върху някаква идея, отнасяща се по радикално негативен начин към наличните обществени условия. Тези кампании са предопределени от идеята за радикално нов обществен свят.

 

Утопичен хоризонт

 

В съвременната политическа и морална философия утопията и феномена на утопичното са намерили своето място по един успокоен и позитивен начин, главно в етиката на дискурса на Карл-Ото Апел и Юрген Хабермас. В нея е направен опит за трансформация на етиката на Кант в контекста на една модерна езикова философия – оттам и израза етика на дискурса. Дискурсивната етика предполага отворена общност на общуващи, които взаимно се признават. Признанието е въплътено и имплицирано в самите езикови актове, в действително правените изказвания, тоест в прагматиката на езика. Ако аз говоря, аз съобщавам нещо, следователно имам интерес да бъда чут от друг. Така в дискурсивните си актове имплицитно признавам другите, които като мен са езиково компетентни. Ако говоренето е аргументативно, аз го отправям към една общност на общуващи, на която самият съм член. Тази общност е отворена, тъй като аргументите очакват признанието на всеки възможен слушател и участник в общността.

 

В тази идеализация намира място и феномена на утопията, но не като конкретна утопия, било емпирична или фундаментална. Етиката на дискурса е далеч и от двата варианта, описани по-горе. Утопията се разбира като утопичен хоризонт, а именно като мое отнасяне към откритата общност на общуващи. Отворената, или потенциално безкрайната общност на този обмен на аргументи е предположена като обща ориентация и регулатив, без без емпирични измерения. Отворената общност има обаче нормативни функции: тя изисква признаване на членовете на общността на общуващите. Признаването имплицитно присъства в акта на говорене и адресиране на другите. Ако аз не го приема, влизам в противоречие със собствените си изказвания. Моментът на утопичното се състои в това, че, от една страна, отворената (безкрайната) общност на общуващи е предпоставена, но, от друга, такава общност в действителност няма. Тя функционира само, макар и по необходимост, като нормативен хоризонт.

 

Това осмисляне на феномена на утопичното е универсалистко и ориентирано към последните основания на етиката. С подобна стилистика дискурсивната етика рискува да се върне към отминала епоха. На това основание към него се адресират и критики, че самото то предлага една утопична програма за обосноваване на етика, норми, институции. Въпреки това, отделни страни на преосмисляне на утопическото имат своето място в съвременното хуманитарно знание, особено в либералната традиция в политическата философия. Либералните направления не предпоставят идеали, ценности, образи на общото благо, а идеята за свободни индивиди, тяхната комуникация и асоцииране в една отворена общност. В нея до решения за общите дела се достига през отворена комуникация и приемане на най-добрата аргументация. Утопичното е предположено, но не като конкретен образ (което би ни върнало към една метафизика на ценностите), а като хоризонт, обща ориентация или фон на всеки конкретен аргументативен дискурс. Този статус го различава от утопията като литературна форма и от разнообразни опити за конкретни утопични конструкции.

 

Утопично съзнание

 

Ако излезем от рамката на дискурсивната етика и идеята за идеалната неограничена общност, остава все пак възможността за разнообразни модерни употреби в социалните науки и хуманитарна сфера. Те биха имали отношение към присъстващия във всеки проект за бъдеще на общността утопичен момент. Самата ориентация към бъдеще подсказва такава възможност. По-конкретно, идеи и проекти за обществени трансформации не са мислими без допускането, че обществата могат да се променят към по-добро състояние, че даден проект за подобряване на значим обществен сектор има шансове да бъде осъществен.

 

Тази по-скромна и неопределена идея може да се разшири до мащабни ориентации и традиции в история на културата. Например епохата на Просвещението не би била възможна без високо доверие в универсалния прогрес на човечеството изобщо. Но идеята за всеобща прогресивна история се ражда в пределите на едно утопично съзнание. В този план утопичното мислене е елемент на всяко обществено мислене, насочено към бъдеща промяна. Тази предпоставка характеризира самото мислене и е неизбежна. Ако например в началото на демократичните промени в България, а и в по-голямата част на Източна Европа, се имаше предвид достигнатото днес състояние, възторгът, а оттам и мотивацията за промяна едва ли биха били извънредно високи. В този смисъл утопичното запазва значението си дори и сведено до самата възможност за трансцендиране на настоящи състояние с една ориентация към бъдеще.

 

От това разширяване следва и ангажимент в различни полета на хуманитарното знание за критика на утопията и утопичното мислене. Проблемът не е в това да се атакуват определени представи, а да се анализират и да се реконструират условията на тяхната поява, да се открие симптом за какво са, какви са скритите им мотивации. От друга страна, остава и универсално-критическият ангажимент дадени представи, намерения, проекти за обществен ред да бъдат разкрити като фундаментално утопични, с явна или скрита склонност към свръх-контрол и администриране. В тази традиция се вписват повечето известни утопии, от Републиката на Платон през утопиите след Ренесанса, по-късно идеите на Маркс, но най-вече самите социалистически общества.

 

 

Apel, K.-O. “Is the Ethics of the Ideal Communication Community a Utopia. On the Relationship between Ethics, Utopia, and the Critique of Utopia”. Bloch, Ernst, [1954–1959] 1986, The Principle of Hope, 3 volumes. Plaice, N., Plaice, P., Knight, P. Transl. Cambridge: The MIT Press, 1986. Benhabib, S., Dallmayr, F., eds. The Communicative Ethics Controversy. Cambridge: The MIT Press, 1990. Koselleck, R. The Practice of Conceptual History: Timing History, Spacing Concepts. Presner, T., Trans. Stanford University Press, 2002; Mannheim, K. Ideologie und Utopie. Bonn: F.Cohen, 1929. Мор, Т. Утопия. Прев. Милев, Ал. Партиздат, 1970. Plamenatz, J. „Utopia“. Dictionary of the History of Ideas: Selected Study of Pivotal Ideas. Wiener, Philip P. New York: Charles Scribner’s Sons, 1973, Vol IV, pp. 458-465. Платон. Държавата. Прев. Милев, Ал. Изток-Запад, 2014. Платон. Закони. Прев. Гочев, Г., Панова, Н. Сонм, 2007.

 

 

Стефан Попов

 

 

 

 

Обратно към списъка