УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

УНИВЕРСИТЕТ

 

Институцията, в която са постига висшето образователно умение – да се познава и разбира околният свят. Университетът възниква като част от християнската европейска среда и представлява високата култура на хората от Средновековието. Средищата обикновено израстват като манастирски общности, представляващи затворени пространства. От място за малцина, призвани да бъдат учени, учители и ученици, т.е. да съчетават изследването с преподаването и научаването, университетът добива широко приложение в последните 200 години. Това се дължи на разрастването на различните науки и навлизането на все повече професии, за които средното образование е недостатъчно и са необходими по-високи компетенции. Тази интензивност не е намалила базовото изискване за постигане на висока култура.

 

Средновековните университети представляват свободни корпорации на преподаватели и студенти. Те не са обвързани с определена държава или населено място. Най-старите европейски университети са в Болоня (1088 г.), Париж (1100 г.), Оксфорд (1167 г.), Кеймбридж (1209 г.), Саламанка (1218 г.), Коимбра (1290 г.), Прага (1348 г.), Краков (1364 г.) Членове на университетските общности стават хора от различни страни и националности. Като независими  образователни институции, университетите имат собствена правна уредба, призната както от политическата, така и от църковната власт. При учредяването на първите университети е водещо убеждението, че знанието, независимо от различното си съдържание и предмет, представлява взаимосвързана система, универсум. От там идва и самото име на университета. По правило средновековните университети имат четири факултета – един общ, факултетът по свободни изкуства (тези „изкуства“ са граматиката, реториката, диалектиката, аритметиката, геометрията, астрономията и музиката) и три висши факултета – факултетите по право, медицина и теология. Университетите се ръководят от канцлер, който е представител на църковния авторитет, и ректор, който е глава на общността, избран от преподавателите и студентите. Главни форми на обучение в университета са лекциите и дискусиите. Всеки студент има свой магистър. За да стане магистър, студентът трябва да се е обучавал най-малко 5 години и да е най-малко на 21 години. Общото университетско обучение завършва след полагане на изпит пред комисия от 3 или 4 магистри. След този изпит студентът се допуска до самостоятелно изследване по научен въпрос ( за придобиване на степента „бакалавър“) и след още 2 години обучение до публично тълкуване на официално приети текстове (за придобиване на степента „магистър“).

 

През периода XV–XVIII в. мрежата от университети в Европа се разраства и към края на XVIII в. техният брой вече наближава 150. След Великите географски открития при испанската колонизация на Южна Америка там също се създават университети. Първите университети в Латинска Америка са тези в Санто Доминго (1538 г.), Лима (1551 г.), Мексико (1551 г.) и Каракас (1552 г.) Поради изострянето на религиозните конфликти в Европа в епохата след Реформацията нараства зависимостта на университетите от католическата и протестантските църкви. По това време университетите се превръщат в затворени и консервативни институции, негостоприемни към зараждащото се модерно математическо природознание. Тъй като не успява да намери място в университетите, модерното природознание – най-влиятелната научна област през тази епоха – се развива в нови научни институции каквито са академиите на науките. През XVII в. в редица европейски страни се основават такива академии.  През  1660 г. е учредено Кралското общество в Англия, през 1666 г. е основана академията във Франция, през 1700 г. тази в Прусия, през 1724 г. академията в Русия, през 1739 г. Шведската академия и т. н. Към края на XVIII в. изглежда, че университетите вече са загубили своето значение като центрове на науката и образованието. През 1793 г. дори се стига дотам, че Националният конвент на Франция затваря университетите в страната и на тяхно място създава система от специализирани висши училища. Тяхната задача е да дават специализирано висше образование в определени професионални области каквито са администрация, военно дело, техника, строителство, архитектура и градоустройство, лесничейство, агрономство и др.

 

Университетите обаче показват удивителна жизнеспособност и успяват да се приспособят към променените обществени условия. В началото на XIХ в. големият германски филолог Вилхелм фон Хумболт става инициатор на най-значимата реформа в историята на университетското дело изобщо. Като министър в правителството на Прусия през 1809 г. Хумболт основава в Берлин нов университет, който и до днес носи неговото име. Това е университетска институция от съвсем нов тип, основана върху четири главни принципа. В основата на тази институция е залегнала идеята, че цел на университетското образование е моралното усъвършенстване на личността. На края на своето образование в университета неговите възпитаници трябва да са формирани като независими и отговорни личности. Тази цел се постига най-добре чрез научното изследване, което представлява планомерно и систематично проучване на даден предмет. Ето защо първият принцип на Хумболтовия университет е принципът за единство на преподаване и изследване. Според Хумболт научното изследване следва да бъде непредубедено и независимо от всякакви практически интереси в търсене на истината. Науката е най-полезна за практиката, когато търси истината заради самата истина, а не заради възможните практически ползи от нея. В това се състои вторият основополагащ принцип на новия университет. Както научното изследване, така и университетското преподаване изискват свобода. Те предполагат свободен избор на предмета и методите на изследване и на преподаване от страна на професорите и заедно с това свободен избор на студентите какво и колко да изучават, при кои професори и за колко време. Това е третият принцип на Хумболтовия университет. Четвъртият принцип се отнася до отношението между университета и държавата. Според Хумболт в своята дейност университетът трябва да бъде независим от държавата. В това се състои и академичната автономия. Реформата на Хумболт има изключително благоприятни следствия за развитието на университета като институция. Първо, модерната наука намира място в университета, като значително се разширява структурата на факултетите. Второ, създава се благоприятна за научното изследване среда. Трето, студентите се включват в научно изследване още по време на своето обучение. Четвърто, формира се отговорен научен, стопански, образователен и политически елит. Хумболтовият университет става модел за подражание по цял свят. Университетите в Гьотинген, Бон, Вроцлав, Харвард, Принстън, Йейл, Москва, Санкт Петербург и на много други места в Европа и извън нея са създадени или реформирани по този модел.

 

По модела на Хумболтовия университет е създадено и първото българско висше училище – Софийският университет. Той започва да действа като Висш педагогически курс през 1888 г. От 1904 г. вече носи името университет. През първите десетилетия на своето съществуване Софийският университет успява да развие разклонена структура от факултети във всички области на науката. След 1944 г. от неговия състав са извадени медицинския, богословския, стопанския и ветеринарно-медицинския факултет, които се обособяват като отделни висши училища. През следващите години у нас се създават и редица други висши училища – Държавно рисувално училище през 1896 г., Висше военно училище през 1912 г., Свободен университет за политически и стопански науки през 1920 г., Българска държавна консерватория през 1921 г., Висше търговско училище „Димитър Ценов“ през 1936 г., Висше техническо училище през 1941 г., Висше военноморско училище  през 1942 г.

 

По времето на комунистическия режим в България 1944 – 1989 г. системата на висшето образование е изградена изцяло по съветски модел. Целта на висшето образование е да възпитава полезни и лоялни към държавата „кадри“ за народното стопанство. Тези „кадри“ биват задължавани през първите три години след като завършат образованието си да работят „по разпределение“ на точно определени от държавата работни места. В университетското образование се прилага тясна и бърза специализация с оглед на предварително известни професионални роли и без оглед на развитието на личността. Всички висши училища са държавни, всички те са под партиен контрол, за академична автономия не може да става и дума. Във висшето образование, както впрочем навсякъде другаде в живота, господства държавната идеология на марксизма-ленинизма. Няма връзка между изследване и преподаване, няма свобода на научното изследване, няма и свобода на избора на студентите кой, какво, колко и при кого да учи.

 

Всичко това се променя след краха на комунистическия режим през 1989 – 1990 г. Отпада политическата и идеологическа опека на държавата върху университетите, те получават гарантирана от закона академична автономия, създават се недържавни висши училища, свободата на научното изследване и академичното преподаване е гарантирана, отпадат ангажиментите на възпитаниците към държавата да работят по разпределение. Разширява се значително мрежата от български и чуждестранни висши училища в страната. Днес в България много висши училища се определят като университети и се стремят да разкрият учебни програми в поне три от четирите области на знания, които изисква Законът за висше образование, за да бъде една висша образователна институция университет. Пак според законодателството различаваме и у нас, и по света два вида университети по тяхната собственост – държавни и частни. За всички тях има изисквания, които се поставят както от любопитството на младите хора, породено основно от пазара на труда, така и от акредитационните механизми на съответната държава.

 

Университетът събира в себе си възможностите за получаване на знания, умения и компетентност в различни професионални области. Наред с това той предлага на своите студенти и различни варианти за повишаване на общата им образователна подготовка, за да им даде инструменти за разбиране на съвременността.

 

Студентите са основата на университета, разбира се, заедно със своите преподаватели. Най-важната характеристика на тази институция е умението да се изграждат общности както в различните научни области, така и интердисциплинарно. Връзките между обучаващ се и обучител са факторът за развитие и непрестанно повишаване на качеството на висшето образование.

 

Свободата на интереса, проучването и общуването е особен елемент на университета. Там живее човешка любознателност, там се намира шансът за натрупване на  умения и знания, там е полето за дискусии, за желание за усъвършенстване на ума. В тези си характеристики той няма ограничения освен наличните възможности на неговите преподаватели и студенти. Това придава либералния характер на съвременния университет. Същевременно в него съществува вековни етични норми на поведение, които изискват уважение на човешкото достойнство както на преподавателите, така и на обучаемите. Разбира се, под един строг консервативен контрол.

 

Университетът е институционалната гаранция на съвременния свят, че ще преодолее всички предизвикателства, които са се натрупали в него. Най-силното доказателство за това е, че е изпълнявал тази си задача твърде успешно в модерната история на хората.

 

Веселин Методиев, Христо П. Тодоров

Обратно към списъка