УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

УЧАСТИЕ

Демокрацията е дръзка концепция – надежда, че ще

сме управлявани най-добре тогава, когато всички

ние участваме в акта на управлението.

 

Брайън Ино

 

Участието – да си „част от“ – се приема, в демократичните общества, като право на гражданите да се ангажират с процеса на вземане на решения. Защо това е така е ясно: при демокрацията се приема, че гражданите управляват себе си, че именно те – чрез своите избрани представители – изготвят и гласуват законите и, в крайна сметка, именно те са суверенът. Така описаните действия могат да се случват на микро-ниво (местни общности), както и на макро-ниво – обществото, държавата, наднационални общности като ЕС.

 

Участието може да бъде кооперативно или конфронтационно. Кооперативното се случва тогава, когато обикновени граждани (или техни представители) се включват в работата на различни консултативни органи към институциите на държавата. Конфронтационното участие се случва тогава, когато групи граждани, които са потиснати, отхвърлени или маргинализирани, започнат да настояват за своето включване в процеса на вземане на решения. Този тип участие обикновено е част от по-голям процес на протести или на гражданско неподчинение, като например движението за граждански права в САЩ през 1960-те години, оглавявано от Мартин Лутър Кинг.

 

В днешно време участието често се схваща като инструмент, който компенсира слабостите на представителната демокрация. Проблемът е следният. В антична Гърция, да речем, или в ренесансовите градове-републики на Италия, гражданите са били малка група от всички жители. Тази група е имала възможността да се среща, обсъжда и взема решения по важните въпроси на града. В съвременните масови общества, където всички са граждани, подобни срещи са невъзможни. Затова е изработена процедурата на представителната демокрация: веднъж на няколко години гражданите се събират, за да изберат, кой сред тях ще заседава, дебатира и взема решения за общото благо от тяхно име. Така се формират парламентите. Историята на последните две-три десетилетия обаче показва, че гласуването на всеки 4-5 години не дава достатъчно гаранции, че властта, формирана вследствие на това гласуване, ще обслужва общото благо, а не – благото на властимащите. Оттук, гражданското участие – т.е. постоянното присъствие на граждани в процесите на дебатиране, вземане на решения и прилагане на политики – се схваща като инструмент, който държи гражданите „включени“ в периода между изборите; и който осигурява контрол, от тяхна страна върху действията на представителите на властта.

 

При една позитивна ситуация – т.е. при наличието на добра воля от всички страни – подобно участие се превръща в играта „всички печелят“. От гледна точка на администрацията, гражданското участие може да осигури по-голяма подкрепа за решенията и действията на съответната институция. Участието, освен това, образова участващите граждани относно целите, средствата и дейностите на съответната институция, а същевременно подкрепя институцията с външна подкрепа и експертиза. От гледна точка на гражданите, участието им позволява да влияят върху решенията и действията на институциите по един легитимен и конструктивен начин.

 

Благотворният ефект на участието върху самите участващи граждани е тема, известна още от древността. Днес четем следното в документите на Международната асоциация за гражданско участие (International Association for Public Participation): „Процесите на участие позволяват на хората да виждат по-ясно сложната природа на ситуациите, в които живеят и работят, както и да се учат от опита. Посредством своето участие, хората могат да идентифицират възможности и стратегии за действие, както и да постигат солидарност в името на промяната“.

 

Философите на Античността са смятали, че доброто управление идва от добродетелта на гражданите, участващи в него. Аристотел например е смятал политиката като арена на прилагане на онези правила на морала, който той развива в своята Етика. Според Аристотел добрата държава, особено онази, която днес бихме признали за демократична, може да съществува само ако е стъпила върху добродетелни граждани, които вземат активно участие в процеса на вземане на решения.

 

Но за да бъдат гражданите добродетелни, е необходима съответната образователна система. Усилието за формиране на граждански добродетели обяснява характерното за антична Гърция образователно съдържание, което включва философия, реторика, математика, изкуствата, физическо възпитание и военно обучение. Тази широка философия на образованието (paideia) е свързана с още една гръцка идея, развивана в големи подробности пак от Аристотел – идеята за arête, т.е. отличие. Взети заедно, тези две идеи описват гражданин, който е в процес на постоянно образование, така щото да постигне отличие не само в собствените си дела, но и по отношение на качеството на неговото участие в обслужването на общото благо. Висшата форма на отличие и добродетел е да служиш на общността.

 

Това схващане за добрия гражданин е продължено във философията на републиканизма, която е вградена в основите на САЩ и е развивана от някои класически либерални философи на модерността. Джон Лок например, в неговия текст Инструкции относно поведението на един млад джентълмен по отношение на религията и на управлението пише следното: „истинското призвание на джентълмена е да служи на своята страна и по този начин е свързано с моралното и политическото познание; и оттук следва, че образованието, което най-много му приляга, е онова, което се занимава с добродетелта и злото, с гражданското общество и с изкуството на управление, като включва правото и историята.“

 

Впоследствие обаче, онези либерални мислители, които конструират политическия свят, в който живеем днес, отделят темата за добродетелния гражданин от темата за доброто управление. Това се случва, защото те в крайна сметка избират да следват концепцията на „негативната свобода“ (т.е. свободата на гражданина от външна намеса и особено – от намеса на държавата) за сметка на „позитивната свобода“, която е в основата на републиканската традиция. В тази традиция позитивната свобода осигурява активното участие на гражданите в структурирането и промяната на политическата среда. Либералните мислители, от своя страна, подкрепят концепцията за „минималната държава“ срещу идеята на републиканците за „управление на гражданското участие“.

 

Изключението е либералният мислител Джон Стюарт Мил. В своя влиятелен текст „За свободата“, той твърди, че активното участие е, в крайна сметка, добро за самите граждани, тъй като участието „се превръща в средство за тяхното собствено умствено образование – начин за подобряване на техните умения, задълбочаване на техните съждения и разширяване на техните знания по отношение на нещата, с които се налага да се заемат.“

 

Според Мил, освен че е полезно за гражданите, а и за държавата (която придобива допълнителна експертиза и обратна връзка чрез участието на гражданите), гражданското участие е и начин за добиването на граждански добродетели, тъй като то: „извежда гражданите от тесния кръг на личния и семеен егоизъм и ги привиква към разбирането на споделения интерес, към управлението на съвместни дейности, към действието на основата на по-широка мотивация; както и направлява техните действия към такива, които обединяват, вместо да ги изолират един от друг.“Ако, предупреждава Мил (в книгата си „Размисли за представителното управление“) всички хора се придържат към идеята за минимална държава и не участват, оставайки потопени в своите лични сфери, то доброто управление става невъзможно поради „разпространението на невежеството, глупостта и най-мрачните предубеждения“. Напротив, настоява Мил, участието в управлението „прави от хората съвсем други същества по отношение на техния размах и талант, отколкото са онези, които в живота си единствено драскат с перо по хартия, или продават стоки през тезгяха.“

 

Един век след Мил, водещите философи от втората половина на XX в. довеждат идеята за гражданско участие до пълноценна философия на управлението, която наричат делиберативна (обсъждаща) демокрация. Тук основната идея, според германския философ Юрген Хабермас, англичанина Джон Роулс и други, е, че едно политическо решение може да е напълно легитимно единствено, ако е било резултат от обсъждания между гражданите, при разумно благоприятни условия. Обикновено се приема, че тези условия включват прозрачност, включеност (на максимално количество хора), свобода на изказа, добра воля и добри (уважителни) обноски. На практика, делиберативната демокрация е опит за разширяване на обхвата и ефективността на подобни дискусии на гражданите.

 

Опитът показва, че там, където участието изчезва за значителен период от време, качеството на управлението се влошава поради задействането на „железния закон на олигархията“. Според този „закон“, описан от германския социолог Роберт Михелс през 1911 година, всички политически организации, вкл. партиите и правителствата, имат наклонността да се превръщат в самодостатъчни олигархии тогава, когато външният натиск върху тях отслабва. В демократичните страни, подобна деградация на управлението обикновено води до бурно нарастване на исканията за гражданско участие, често вървящи ръка за ръка с протестни или революционни действия. По отношение на съвременна България, Протестът от 2013 – 2014 година е добър пример за гражданско противопоставяне на едно олигархично управление.

 

След подобен период във Франция през 1968 година, американската социоложка Шери Арнстейн публикува своята известна „Стълбица на гражданското участие“ в едноименна статия от 1969 година. Заставайки на страната на „конфронтационното участие“, тя дефинира участието като (на практика) революционно действие: „гражданското участие е категоричното име на гражданската сила. То означава такова преразпределение на властта, при което гражданите, понастоящем изключени от политическите и икономическите процеси, да бъдат системно включвани в бъдещето. Това е стратегия, при която изолираните се обединяват, за да решат как да бъде споделяна информацията, какви да са целите и политиките на обществото, как да бъдат разпределяни постъпленията от данъците, какви програми да бъдат задействани... Накратко, това е средството, с което гражданите могат да стартират значимите обществени реформи, с помощта на които да споделят придобивките на обществото на благоденствието.“

 

Според това виждане правителствата имат интерес да имитират гражданско участие, за да държат гражданите настрани от истинското интегриране в процеса на вземане на решения. Това виждане е залегнало в известното схематично представяне на „стълбицата на участието“. В тази схема, пет от осем позиции са, фактически, имитация, която цели да държи гражданите вън от реалната власт; единствено позициите 6, 7 и 8 обозначават реално участие.

 

В днешно време най-широко разпространената форма на имитация са „консултативните съвети“, налични в много от институциите на държавата. В тези съвети обикновени граждани обсъждат политиките на правителството; но нямат влияние върху крайния резултат, тъй като държавата не е задължена да се вслушва в тези консултации.

 

През 1996 година Сара Уайт разграничава няколко равнища на участие:

 

*Номинално участие. Това се използва от по-силните актьори, за да легитимират своите планове и намерения. По-слабите актьори са включени, но нямат реална власт върху решенията. Този тип участие е близо до „консултативното“, защото не е задължително да води до промяна или до овластяване на участващите граждани.

 

*Инструментално участие. Този термин обозначава участие на нивото на малката общност като инструмент за постигането на ясно формулирана цел чрез обединяването на експертизата и на знанията на членовете на общността.

 

*Представително участие. Този тип участие дава глас на членовете на общността при вземането на решения и налагането на политики, които имат пряко въздействие върху тях.

 

*Трансформативно (променящо) участие. Като резултат от подобно участие, гражданите, включени в него, стигат до по-голяма степен на овластяване и успяват да променят структурите и институциите, които преди това са ги изключвали или не са ги допускали до вземането на решения.

 

Както би следвало да се очаква, след световната финансова криза от 2008 година светът бе залят от искания за повече гражданско участие, което да предотврати възникването на олигархии и бъдещи кризи. „Да си върнем контрола“ се превърна в световен лозунг, водещ до най-разнообразни и често непредсказуеми резултати, като например гласуването за излизане на Обединеното кралство от ЕС.

 

На философско ниво настояването за по-голямо гражданско участие обозначава отдръпване на общественото мнение от либералната концепция за държавата (минимално гражданско участие) и приближаване до републиканската традиция (постоянно и активно гражданско участие). Гражданите на развитите страни са обхванати от чувството, че в десетилетията, в които водеща беше либералната идея за държавата, гражданите са изпаднали от участие в нея и така са спомогнали за превръщането на правителствата в олигархии, които не обслужват общото благо. Лечението на този проблем се схваща като връщане на гражданите в процеса на вземане на решение на всички равнища на държавата с оглед избягване на бъдещи лоши управления и на кризите, причинявани от тях.

 

Въпросът с гражданското участие е особено болезнен в рамките на ЕС, оказал се в криза на легитимност по средата на второто десетилетие от XXI в. Все по-малко европейски граждани смятат, че ЕС „работи за тях“; и все повече – че Съюзът е инструмент в ръцете на малка група бюрократи, намиращи се в Брюксел. На тази основа избуява онзи „евроскептицизъм“, който води след себе си появата на популистки и ксенофобски партии. Степента на отчуждение на гражданите от ЕС става шокиращо очевидна при гласуването на гражданите на Обединеното кралство за напускане на Съюза под лозунга „Искаме си страната обратно!“.

 

Аристотел. Политика. Отворено общество 1995; Бърлин, Айзая. Две схващания за свободата. Либерален преглед 2013 (http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/culture/1789-1-v15-1789); Мил, Джон Стюърт. За свободата. ЦИД 1993

 

 

Евгений Дайнов

Обратно към списъка