УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Толерантността е най-просто казано изтърпяване или понасяне на различието на другите във взаимодействието им с нас. В сърцевината на понятието „толерантност“ по необходимост се съдържа негативен момент на неприемане. Това неприемане обаче е относително и се ограничава от един също така относителен момент на приемане. Неприемането не стига до крайност и се овладява със съзнателно усилие на волята. Но тъкмо готовността да търпим различното не ни е дадена по природа. Тя трябва да се постигне. Така в толерантността страдателният аспект на изтърпяването се обединява с активния аспект на постигането. Но дори когато веднъж е постигната, готовността да се понася различното не може да се приеме за нещо сигурно и трайно. Като придобито качество на характера толерантността винаги е поставена на изпитание. Това изпитание е сериозно, защото толерантността предполага прокарването на граница между онова, което може, и онова, което не може да се толерира. Въпросната граница не е прокарана веднъж завинаги, а подлежи на преразглеждане и е предмет на оспорване.

 

Исторически погледнато, понятието „толерантност“ се оформя в резултат на религиозните войни. Европейските религиозни войни през XVI и XVII век представляват опити да бъде решен по радикален начин централният политически проблем на онази епоха –  проблемът за разрушеното единство между религия и политическо господство. В епохата преди Реформацията политическата власт на държавата е била легитимирана от религията и църквата. Религията е давала гаранциите за гражданския мир. По онова време господства схващането, че единството на религията е необходимо за единството в обществото. С настъпването на Реформацията единството на религията вече е разрушено. Старото убеждение, че общественият мир може да се гарантира само чрез религиозно единство обаче си остава непоклатимо. За актуалността на това убеждение във времето непосредствено след Реформацията говорят преследванията на хората от друга вяра. Целта на тези преследвания е възстановяването на старото единство между политическа власт и религия. Но тъй като Реформацията нито успява да се наложи категорично навсякъде, нито пък бива победена от силите на Контрареформацията, въпросът за легитимацията на политическата власт на държавата е трябвало да бъде решаван по нов начин.

 

Мястото на религиозната легитимация се заема от принципа на държавния суверенитет. Суверенитетът на държавата се състои в неограничената във времето абсолютна власт на държавата. Идеята за държавен суверенитет означава, от една страна, че държавата сама си дава право на съществуване, и от друга, че тя сама, без каквато и да било намеса на външни фактори, основава правов ред. Целият правов ред служи, за да гарантира благото и по-нататъшното съществуване на държавата. Правото става инструмент на държавния интерес. От гледна точка на интереса на държавата въпросите на религията вече не са от първостепенно значение. Налагането на превъзходството на политическия принцип над религиозния в държавата на абсолютизма води до политическо неутрализиране на религията. Това неутрализиране, което по-късно получава названието „секуларизация“, довежда до пренасянето на всички религиозни въпроси в сферата на частния живот на индивидите.

 

В началото на Новото време принципът на държавния суверенитет се олицетворява от абсолютния монарх. Разграничението между политиката и частните убеждения означава, че за политическото действие на монарха меродавни са вече не определени схващания за истината или доброто, а единствено интересът на държавата. Абсолютният монарх се оказва свободен от всякакви морални задължения. Само при тези условия държавата на абсолютизма е можела да действа като безпристрастен арбитър и регулатор на религиозните конфликти. Как обаче следва да бъде решаван всеки един от тези конфликти поотделно, съвсем не е решено еднозначно. От принципа на държавния суверенитет, от неограничената власт на държавата, могат да се изведат съвършено различни начини на третиране на религията. Възможно е например, суверенът да използва своята власт, за да наложи на своите поданици със сила определена държавна религия. Възможно е обаче, държавата да предостави на всички свои граждани правото на религиозно самоопределение. Коя от тези възможности ще бъде избрана, решава във всеки отделно взет случай интересът на държавата.

 

Държавният интерес обаче е изменчив. Именно тази изменчивост представлява заплаха за религиозната толерантност. Философско-политическото мислене от началото на Новото време успява, извличайки поуки от опита на религиозните граждански войни, да идентифицира тази заплаха и започва да търси аргументи в полза на тезата, че религиозната толерантност е в интерес на държавата при всички мислими обстоятелства. Политическата цел на формулираните тогава основания в полза на религиозната толерантност е нейното включване и закрепване в законодателството на държавата.

 

Публикуваното през 1686 г. „Писмо за толерантността“ на Джон Лок (1632 – 1704) предлага аргументация в полза на религиозната толерантност, която и до днес се смята за класическа. Най-напред аргументите на Лок позволяват да се разбере по-добре смисълът на интелектуалните и политическите конфликти на неговата епоха. Заедно с това обаче тези аргументи дават израз на съществени и отнесени не само към определена епоха елементи на самото понятие „толерантност“. Преди всичко Лок се обявява за разделението между държавата и църквата. Двете институции преследват според него съвършено различни цели. Държавата съществува, за да гарантира на своите граждани пространство за реализация на гражданските им  интереси, докато църквата има за цел да се грижи за спасението на душите чрез публично богослужение. Държавата си има работа с въпроси на религията само тогава, когато от религиозните убеждения на гражданите произтичат действия, които накърняват интересите на държавата или интересите на други граждани. Кога точно са накърнени тези интереси, се определя от законодателството. Ако поради погрешно разбран собствен интерес държавата се опита сама да взема решения относно претенциите за истинност на различни религии, то тогава според Лок това неизбежно би довело до граждански конфликт. По този начин би възникнала заплаха за мира в обществото и за реда в държавата. Ето защо по прагматични причини, по силата на правилно разбран собствен интерес, държавата би трябвало при всички възможни обстоятелства да пази своята неутралност по въпросите на религията.

 

По-нататък Лок развива и друг аргумент в полза на религиозната толерантност. Той не е прагматичен, а познавателен по своя характер: не е възможно да се дават обективни оценки относно „истините“ на религиите, защото при тях става дума не за познание, а за лични вярвания и убеждения. Религиозните убеждения не могат да бъдат предизвиквани или променяни с външна принуда, защото тяхната основа е вътрешната очевидност и достоверност – те са изцяло субективни. За личните религиозни убеждения следователно важат не критериите на познанието и истината, а критериите на автентичността. Тези убеждения не могат да се породят по принудителен начин, защото принудата никога не може да породи автентичност. Между двата аргумента – прагматичния и познавателния – има известна връзка. Според прагматичния аргумент от гледна точка на държавата е стратегически неразумно тя да бъде нетолерантна по отношение на религиите. Според познавателния аргумент от гледна точка на отделния човек, всеки опит да се решава относно обективната стойност на определени религиозни убеждения, е обречен на неуспех. Следователно не може да се намери основание на базата на привидно обективни съждения определени религиозни убеждения да бъдат предпочитани или омаловажавани. Религиозната толерантност трябва да се издигне до религиозна свобода, гарантирана от правовия ред. 

 

Драмата на Готхолд Ефраим Лесинг (1729 – 1781) „Натан мъдрецът“ е написана през 1779 г. Както е известно, тази пиеса е класическото произведение по въпроса за религиозната толерантност в цялата литература на немското Просвещение. И тук, както и при Лок, въпросът за толерантността се поставя в контекста на отношението между държавата и религията. Ръководен от волята да гарантира съхранението на вътрешния мир в държавата, Саладин, султанът на Йерусалим – един град, в който живеят общностите на трите големи религии на откровението (ислямът, юдаизма и християнството) – пита мъдрия евреин Натан, коя от трите религии има най-голяма убедителност, за да я обяви за държавна религия. Натан отговаря на този въпрос с прочутата „притча за трите пръстена“. Поуката от тази притча е, че  никой от тримата братя, спорещи след смъртта на своя баща за „чудодейния пръстен“, който имал тайната сила да прави хората любими на Бог и на другите хора, няма право. Присъдата на съдията от притчата е, че всеки от тримата непримирими помежду си братя държи в ръцете си само много добро копие на пръстена. Действието на пръстена не може да се почувства при никого от братята. Следователно никой не е в състояние да определи кой е оригиналният пръстен. Както предполага съдията, оригиналният пръстен е бил загубен. Ето защо претенциите на тримата братя не са оправдани. Пренесено върху трите религии, това решение означава, че нито една религия не може да бъде смятана за по-добра от другите, тъй като човешките познавателни способности не са достатъчни, за да може да се разбере коя от религиите е „истинната“. Познавателната слабост не позволява на никого да формулира еднозначни и сигурни, „обективни“ съждения относно истинността на религиите. Именно на това се основава изискването за толерантност. Тъй като никой не може да знае коя от религиите е по-добра от останалите, не е възможно да бъдат оправдани каквито и да било външни намеси в личните религиозни убеждения на хората.

 

Това обаче е само първата част от присъдата. Наред с изискването за толерантност, в произнесената от съдията присъда е изразена и надеждата, че „след много хиляди години“ все някога тайната сила на пръстена ще започне да се проявява. Така според съдията ще стане възможно конфликтът между „децата на децата“ на тримата братя да бъде решен еднозначно. Това окончателно решение обаче може да бъде предизвикано само от делата на братята и техните наследници. Със своята добродетелност те трябва да помогнат на тайната сила на пръстена да се прояви. Ако не е възможно да се реши, каква е „истината“ на религиите, то тогава е по-добре религиите мирно да се съревновават помежду си в добродетелността. И трите религии имат основания да вземат участие в това съревнование. За всяка от тях съществува надеждата един ден да се окаже, че в последна сметка правото е именно на нейна страна. В същото време едно такова участие е рисковано, защото трябва да се има предвид и възможността да спечелят конкурентите.

 

С втората част на отговора си Лесинг притъпява остротата на потенциалния конфликт, заложен в самата природа на религиозната вяра. На непреодолимото напрежение между религиите може да се издържи само ако конкуренцията между тях е честна. Честността на състезанието обаче е в състояние да се гарантира единствено от справедлив съдия. Този съдия е разумът, който съди според обективния принцип на каузалността.

 

Както у Лок, така и у Лесинг разумът е онази абсолютна инстанция, която е необходимото и последно условие на толерантността. Справедливостта на разума като съдия в съревнованието между религиите се отнася обаче не до тяхното съдържание, а само до равните условия на надпреварата. Тази справедливост се основава не на последно място и върху способността на разума да си дава сметка за своите собствени  условия и граници.

 

Изводът, който може да се направи е, че толерантното поведение е възможно само, когато сме убедени в необходимостта на толерантността. Тази убеденост няма откъде другаде да дойде, освен от силата на разума, която позволява да се осъзнае, че при условията на нашата човешка крайност не позволява различието и конфликтът да изчезнат от света. Толерантността е единственият начин напреженията на конфликтите да се изживяват без да страдат живота, свободата и достойнството на всеки един човек. Ако се приеме за истина широко разпространеното твърдение, че  разумът е „религията на Просвещението“, а толерантността, „добродетел на Просвещението“, ще може да се направи заключението, че толерантността е добродетел на просветените хора.

 

Христо П. Тодоров