УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

В най-общо определение на понятието, термин е дума или устойчиво словосъчетание, точно означаващи понятието за назовавания обект и характеризиращи се с пределен стремеж към еднозначност, с тясна научна (или техническа) специализация и с международно утвърдена употреба. Стремежът към пределно уточняване на съдържанието и към еднозначност на термините в строгите науки води до формализация чрез фиксирането им в изкуствено създадени условни знаци (наричани също и „символи“ като напр. x, y – за неизвестни величини, H₂O – за вода в химията и под.). Такива пределно обобщаващи изкуствени знаци за отделни обекти („имена“) не са термини в същинския смисъл на думата, а са формализации на термини, възприети предимно за съставянето и извеждането на формули, и в български напоследък се използва сходно „техническо“ название, транслитерация на англоезичното и известно като терм.

 

Системата от термини в дадена научна област или съвкупността от всички термини на даден език съставят особена област от неговата лексика, наречена терминология и изучавана от специална едноименна дисциплина. Сред основните интереси на тази дисциплина са проблемите за формата и съдържанието на термините, т. е. за образуването на думите-термини като знаци в естествените езици, подобно и за разлика от останалите думи от общонародния език, и за взаимоотношенията на терминологичните значения помежду им и с останалите значения на думата-знак.

 

Термините се образуват или от вече налични общоупотребими думи в даден език чрез развитие и промяна на основните им значения като напр. в български: език, реч, вода, сила, налягане, клетка, корен, бял дроб, твърдо тяло. Много от термините принадлежат към международната лексика, специално образувани обикн. от старогръцки и латински корени-основи като напр. ротор, генератор, ваксина, фонема, екология; или заети от чужди езици като напр. педагогика, омбудсман, импликация, пресупозиция; и чрез калкиране като напр. предмет, черна кутия. Термини се образуват и от собствени имена – от местни като напр. легхорн, родайланд, шантунг, бордо, шартрьоз, и от лични имена като напр. алгебра, алгоритъм, ват, волт, кюри, ом, бегония, хортензия, възприети в международната лексика и адаптирани към съответния език. Думата термин е международна (със специфициращ в науката вариант terminus technicus) и произлиза от латинската дума terminus със значение ‘граница, предел’, която пък – от стгр. τέρμων ‘граница’ по τέρμιος, τερμόνιος ‘последен, краен’ в смисъл на ‘ограничаващ’. В предикатната логика и формализираните езици понятието термин се използва и в по-тесен смисъл, равнозначно на терм. Както при много думи-термини с произход от международната лексика, се наблюдава тенденция и към утвърждаване на по-обобщено книжовно значение на думата термин: ‘краен срок на завършване на някакъв процес или дейност’, подобно на значението му в медицината.

 

Исторически, в латински думата термин е означавала не само ‘предел, граница’ и ‘край, цел’, както и ‘граничен камък, знак, межда’, а Terminus e било личното име на божеството на границите, почитано (на 23 февруари) с празниците, наречени Терминалии. Бог на границите в Древна Гърция е бил Хермес, а по името му са назовани граничните крайпътни стълбове херми – с неговата глава на върха и с фалос в основата им (от думата ἕρμα със значение ‘граничен камък, пресечна точка’ произлиза и терминът херменевтика).

 

Според някои теории различието между термините, с техните тясно дефинирани значения, и речниковите значения на останалите думи в езика е дотолкова принципиална, че те може да се приемат за различни семантични единици в рамките на едно и също название, т. е. за омоними, както напр. обикновените значения на думата вода се отличават от терминологичното ѝ значение като H₂O в химията. И нещо повече, терминологични значения на една и съща дума, дефинирани според различните науки, дотолкова се различават, че е трудно да бъде обосновано тяхното семантично словесно единство. Пример за толкова големи различия са думи като функция (както и самата дума термин) и редовна е практиката в енциклопедичните речници еднакви по форма терминологични названия да се представят като омоними, а пък терминологичните речници да се ограничават в определена научна област.

 

Въпросът с привидната „омонимия“ е достатъчно сериозен от практическа гледна точка, но по същество проблемът е в самия „терминален“ (‘граничен’) характер на термина в семантичната структура на езиковия знак. За по-ясното схващане на спецификата на тази „граничност“ би била интересна аналогията на отношенията между речниковите и терминологичните значения на думата и между т. нар. непосредствена и финална интерпретанта на знака в теорията на Пърс. Известно е, че т. нар. интерпретанта не е „интерпретаторът“ (интерпретант) на знака, а е ‘същински означаващ ефект’, който най-често се смята за знака в мисълта, пораждан в резултат на „попадането на някой знак“. Непосредствената интерпретанта се проявява като правилно разбиране на знака, (динамичната интерпретанта е пряко въздействащ резултат от знака), а финалната интерпретанта е относително рядък резултат от научно разбиране на знака, функциониращ напълно на всички нива на употреба. Един от примерите, които привежда Пърс за финална интерпретанта е разбирането за наблюдавана на небето светеща точка, посочена чрез знака звезда и разпознавана чрез непосредствената му интерпретанта ‘звезда’ точно като ‘звездата Проксима-Кентавър’.

 

Епистемологическата важност и значимост на същия тип семантична „граничност“ е ясно отбелязана още от Платон (в неговото Седмо писмо) при изследването на степените на човешкото познание, основани предимно на езиковия знак. Според него съществуват четири степени на познанието (на познавания предмет като „познаваемо и истинно биващо“), водещи до съзерцанието на истинното битие в петата степен на идеята. Тези четири степени явно съответстват на четирите възможни типа разбиране на същността на даден предмет в този знаменит текст за пътя на познанието и ясно показват граничната степен на „научното познание“. „Знанието за предмета  (в науката) изглежда като нещо, което преодолява“ трите начални (сетивно-възприемаеми) степени в езиковия знак (име-онома, тълкувание-логос и предметния образ-ейдолон). Те са предпоставки за достигане до границата на научното познание (съответстващо на днешното разбиране за „терминологично значение“ от четвъртата степен) – необходими за създаването му, но недостатъчни за неговото пълно постигане, както и за постигането на истинското познание на самия предмет (чрез „съзерцанието“ му в петата степен) в неговата идея: „Вещта“ на естествения мироглед, сетивно конкретните предмети на опита… се превръщат в „образи“, чието истинно съдържание не е в това, което непосредствено са, а в това, което опосредствано изразяват... като духовно опосредстване между езиковата форма и познавателната форма“ („Федон“).   

 

+++

От цитираните вече примери ясно се вижда, че терминът като езиков знак не е само точно назоваващо определен научен обект езиково средство, а „органон“ за постигане на самото научно познание във формата на терминологичното значение, развито от прякото основно, етимологичното и останалите производни значения на думата-термин. Терминът, разглеждан семантично – от гледна точка на неговото терминологично значение, се образува в случаите, когато аналитичната лексико-семантична предметна признаковост надделее (чрез основното предметно значение) над общата семантика на думата. Езиковата аналитична функция на семантична категоризация създава категориално-граматичния тип  значение на думата. Граматичното значение е установено в резултат на абстракция от общи езикови съдържания. То е класификационно в смисъл, че въз основа на него всяка от думите в езика попада в определен лексико-семантичен клас  (част на речта, според това дали означава предмети – съществително име, признаци – прилагателно, действия или състояния – глаголи и т.н.) и получава съответна граматическа оформеност. Граматичното значение е и лексико-граматично категоризиращо думите в основни категории като одушевеност/ неодушевеност или конкретност/ абстрактност, които съществено модифицират същинските граматични категории в неразривно свързаните граматично и пряко лексикално значение.

 

Категоризацията може да придобие и по-особена степен на абстракция, един вид семантично-логическа „граматикализация“ (както свеждането на пълнозначни думи до служебни, така и логическо свеждане на многозначни думи до абстрактни еднозначни термини), която може да се наблюдава в случаите на стриктно ограничаване на полисемията със стремеж към лексикална (терминологична) еднозначност при термините. Противоположно на общия стремеж към развиване на многозначност при повечето думи в езика, се наблюдава и обратна тенденция към свеждане на полисемията в думата до едно единствено терминологично значение или на многозначни думи до термини. Това е един вид „семантична граматикализация“ на лексикалното значение до логико-научно абстрактно понятие като напр. при: бром, брокер, дебил, имаго, иманентност, идиом, санскрит. Такава терминологизация може да достигне и крайна степен с преминаването на термина в собствено име като напр. названията на езиците и етносите: Sanskrit (Sanscrit), English, Bulgarian в западноевропейските езици или в случаи като напр. Вселена, Слънце, Земя (като уникални астрономични обекти), развиващи (макар и спорни) случаи на омонимия със съответните (многозначни) нарицателни имена вселена, слънце, земя. Но в езика действа и обратната тенденция – някои термини все пак развиват и други обикновени (популярни) значения като напр. в български при: йод (не само ‘елемент металоид’, а и популярен ‘спиртен дезинфекциращ разтвор’), идиот (не само ‘най-тежка форма на олигофрения’, а и ‘крайно глупав човек’), метаморфоза (не само ‘развитие на ларвата’, а и ‘коренно преобразувание’), фразеология (не само ‘идиоматика’, а и ‘ефектни фрази’). 

 

Така, от гледна точка на лексикалната семантика, няма „чисти и неизменни“ термини, а само степени от (почти) пълна семантична граматикализация до свободна полисемантична и словообразувателна деривация с тропеизация, т. е. заетите международни думи-термини се адаптират не само граматично в системата на езика, а и деривационно-семантично, така както и от родни обикновени думи се развиват родноезикови терминологични значения (като напр. сила или налягане) и думи-термини (като Земя). Известно е, че думата-символ е обща изразна форма и за представата, и за понятието, което логически обхваща (като метод за осмисляне на) интуитивния предметен образ, на който се основава, а символът, като изразна форма на предметния образ, от предметно значение на думата, се превръща в термин. Когато се твърди, че думата-символ е изразна форма и на образа на представата като предметно значение, и на понятието като терминологично значение, става ясно, че понятието като термин определя отвън границите на съдържанието на символа.

 

Вече се изясни, че в случаите, когато аналитичната лексико-семантична предметна признаковост надделее (чрез основното предметно значение) над общата семантика на думата, се получава терминологично значение. Достигането до крайния предел на логико-аналитична терминологизация превръща символа с терминологичното му значение в предметно-понятиен термин. Така, като краен резултат от абстрактно аналитичното схематизиране на предметно-същностния образ до понятието за предмета с неговите признаци, прякото му предметно значение се модифицира до терминологично значение и нарицателното име се превръща в еднозначен термин – „име“ – название на точно определен обект, същностно противоположно, но до голяма степен формално подобно на собственото име-название. 

 

Семантичното развитие на значенията в смислово единната дума-знак може да доведе и до диалектическо съвместяване на семантично противоположните термини и собствени имена до степен на тяхното категориално съвпадение в термините-собствени имена. Вече бяха приведени примери за образуване на термини чрез аналитична „семантична граматикализация“ от прякото, етимологичното и останалите значения на думата, така и за образуване на лични имена чрез синтетична „образно-реторична семантична алегоризация“ от останалите значения на думата, достигаща до персонификация. Именно въз основа на посоченото семантично единство на думата- знак е възможно от словосъчетания с обикновени значения да се образуват собствени имена като напр. Стара планина, Средна гора, Нови пазар, Крива паланка, Долна Бела речка и др. под., някои от които да се  терминологизират като географски термини. Така също е възможно от лични имена като напр. Чипъндейл или Фолсбъри и (а ла) Пиола и да се образуват нарицателни термини за дизайнерски или спортни стилове, както и от собствени имена да се образуват термини: от местни имена като напр. посочените вече по-горе: легхорн, родайланд, шантунг, бордо, шартрьоз; и от лични имена като напр.: алгебра, алгоритъм, ват, волт, кюри, ом, бегония, хортензия и др. под.

 

Платон, Федон; Ch. S. Peirce, The Essential Peirce, Sellected Philosophical Writings, Vol. I (1867-1893), II (1893-1913), Edited by N. Houser and Ch. Kloesel, Indiana Univ. Press.; P. Cobley, Introducing Semiotics, 1997, Icon Books UK/Totem Books USA.; Русский язык. Энциклопедия, М. 1979.; Универсален енциклопедичен речник, т. I (1999), т. II (2003), Изд. „Свидас“, С.

 

Иван Касабов