УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Семиотиката, семиотическите изследвания, семиотическото мислене максимално разшириха значението и употребата на понятието текст. Днес можем да мислим като текст не само едно литературно произведение или един функциониращ из държавните институции документ, но и например един град или дори начина на обличане на грижещ се за стила си човек. В този смисъл говорим за в е р б а л н и текстове, но и за още много други форми на комуникация също като за текстове.

 

Думата произлиза от латинските: textere („тъка“), textum („мрежа“, „тъкана материя“), textus („тъкан“, „плетеница“). В стари състояния на славянската култура се мисли и пише за плетене, за сплитане на словесата, на думите като проява на езиковото майсторство. Така още всъщност в предишни цивилизационни епохи, представите за текста са били процесуално отворени, текстът се е схващал не само като нещо правено, „изтъкано“, но и възприемащият го, читателят е бил виждан като съучастник – заедно с автора – в този процес на съвместно тъкане, изтъкаване.

 

Такова разширително разбиране проф. Богдан Богданов изразява по отношение на вербалния текст така в своето научно есе „За човешката реч, нейните функции и свързвания“: „Ако /.../ изкажем пряко това главно, отнасящо се за речта-слово-текст, трябва да кажем, че тя е своеобразно вършене-правене. То може да е самото казване-изразяване-съобщаване на нещо, но може и да продължава в извънсловесното решаване на проблем и осъществяване на промяна в живота на човек, група от хора или на цяло общество. Тази по-обща работа, извършвана и от речта, и от други човешки дейности, изразяваме на български и с чуждицата „функция“. Речта не е нещо само по себе си, а ни служи и за постигане на нещо друго. Оттук следва и въпросът за функциите на речта-слово-текст. Тези функции, естествено, са повече.“ И на друго място, в друго есе: „Веднага щом се оформи и стане обществено достояние, текстът започва да поражда други текстове – на реплики, които го потвърждават, на критики, които го допълват, а и на текстови реакции, които показват какъв би трябвало да бъде. Модел на това е заложената в него двутекстовост – това, че текстът веднъж се поражда от случилото се на неговия автор разбиране, довело до написването му, но и това, че той се поражда по по-различен начин и втори път – от също случващото се разбиране на другиго, който го ползва. Защото какво е това ползване-разбиране, ако не–пораждане на друг текст въз основа за този, също дело на разбиране.“

 

Ето такива гледища за текста са породили в съвременната хуманитаристика нови сложи понятия като интертекст, хипертекст, метатекст, мегатекст. А редом с тях, естествено, продължават да се употребяват: подтекст, контекст (и вече по-далечното по смисъл, с овсекидневено значение претекст). Важен проблем, върху който ХХ век постави акцент, е за текст в текста.

 

Всеки текст притежава няколко най-общи характеристики. Можем да ги сведем до три: изразеност, отграниченост и структурност. Ето и две популярни лингвистически формули: „Текстът – това е езикът в действие.“ и „Езикът става видим във формата на текстове.“ Художествените текстове придобиват, естествено, допълнителни и твърде усложнени характеристики. Всред тях основна е тенденцията към придобиване на все по-значеща автономност.

 

Така създателят на Тартуската семиотическа школа Юрий Лотман постулира във връзка с проблема за „общението на текста и културния контекст“ следното: „Като по-стабилни и отграничени образувания, текстовете имат тенденцията да преминават от един в друг контекст, както това се случва с относително дълговечни произведения на изкуството: премествайки се в друг културен контекст, те се държат като преместен в нова комуникативна ситуация информант – актуализират скрити преди това аспекти на своята кодираща система. / По този начин текстът се уподобява с културен макрокосмос, става по-значителен от самия себе си и придобива черти на модел на културата, а от друга страна, има тенденция да осъществи самостоятелно поведение, което го уподобява с автономната личност.“

 

Въз основа на утвърждаваните през столетията разнородни представи и разбирания за текста, се е създала цяла наука, наричана ТЕКСТОЛОГИЯ. Нейната история включва от древни времена изучаването и предоставянето за нови прочити на утвърдилите се като класически големи литературни произведения и свещените книги на монотеистичните религии (Омировите поеми „Илиада“ и „Одисея“, ведическите книги или „Кама Сутра“, египетската Книга на мъртвите, Библията, Талмуда, Корана и т.н.). Постепенно националните литератури разширяват кръга на произведения, които стават стабилен предмет на текстологията.

 

Най-общо казано, текстологията е наука, изучаваща историята на текста на литературното произведение. А най-важното й практическо приложение е подготовката на текста за неговото публикуване в съответния тип издание – от популярно през критическо до академическо.

 

В началото на текстологическите операции стои установяването на текста на произведението. Съществуват множество и то разнородни определения за този текстологически осмислен текст: същински, окончателен, канонически, дефинитивен, стабилен, точен, автентичен, основен и т.н. За издателската дейност от съществено значение е обособяването на основния текст. Съставя се своеобразен текстологически паспорт, построен според избраната методика на издаването. Описват се различните текстови форми на битие на произведението: преписи (при по-старите произведения), ръкопис (чернова и белова), автограф, печатен вид в литературната периодика, първо поместване в книга, авторска подготовка за включване в избрани или събрани съчинения. Отчитат се запазените свидетелства за идейния замисъл на произведението, началните му варианти – включително и първоначалните наброски; систематизират се разнотипните преработки, последващите варианти. (Много по-уместно е използването тук на определението „преработки“, а не „поправки“, тъй като то съдържа презумпцията, че авторските по-късни – след оформянето на основния текстови корпус – намеси винаги водят до някакъв „идеален“ вид на произведението, а това съвсем не винаги е така.) Съществуват няколко основни текстологически закона, с които винаги е длъжна да се съобразява тази подготовка: за последната воля на автора, за предпазването от т.н. контаминация (комбинирането на фрагменти от текста, взети от различни негови варианти) и пр.

 

При едно критическо и още повече, при едно академическо издание на класически произведения, натрупаните от текстологическите проучвания сведения се оформят след основния текст като текстологически апарат (бележки, коментари). Те обикновено се предшестват от историографска студия, а обикновено в края се разполагат обясненията на реалиите от исторически, културен и пр. характер (така наречения „реално-исторически коментар“). Чрез историята на текста, текстологията създава една представа за произведението като процес – от замисъла, през преработките, до окончателния текст.

 

В историята на литературата съществуват множество сложни за решаване и описване текстологически казуси. Някои големи поети са обзети от свръхидеята да представят цялостно лирическото си творчество чрез една своя представителна, единствена книга. Това не е фиксация върху някакъв вид избрано, а именно върху подредена, промислена и утвърдена в литературния живот единна книга. Френският поет Шарл Бодлер прави все нови и нови издания на своите „Цветя на злото“, с прибавяне на нови и нови стихотворения, на цели цикли, като в този път на постигане на „окончателен вид“ на тази „единствена книга“ се намесва и съдът със своите абсурдни изисквания за отстраняване на струващи му се вредни за обществения морал творби. С подобно творческо самосъзнание се отнася и американският поет Уолт Уитман към набъбващата с всяко поредно издание своя голяма сбирка „Стръкчета трева“. А трагическият поет на България Пейо Яворов прави предсмъртна редакция на своята лична антология „Подир сенките на облаците“ – след като през 1910 г. сложно я композира въз основа на предишните си поетически книги и няколко новонаписани поеми. При тези три казуса имаме не само изразена последна авторска воля, но и добиваща монументалност чрез книгите воля за творчество и себеосъществяване.

 

Известна е готовността на създателя на величествената романова поредица „Човешка комедия“ Оноре де Балзак да дописва и направо преобръща композиционно творбите си върху предоставени му уж за последно виждане от печатницата коректури. Същото прави в още по-драматичен за печатарите вид Марсел Пруст с шпалтите на своята все несвършваща творба „В търсене на изгубеното време“. И тези надграждани с ръкописни фрагменти коректури и първични шпалти се превръщат за текстолозите в безценни извори за историята на произведенията.

 

Особен казус в литературната българска култура е оставил Патриархът Иван Вазов със своите гениални „Чичовци“: при прехвърлянето на повестта от пловдивското списание „Зора“ (където тя е печатана през 1885 г. за пръв път) в подготвяния през 1894 г. вече след емиграцията му двутомник с повести и разкази, писателят е съкратил някои от най-силните пасажи с изключителния си нонсенсов хумор; очевидно той вече е бил извън контекста на румелийската смехова култура и сам не е „разбирал“, загубил е сетива за собствената си стилова нагласа в тази повест. Но последната авторска воля си е последна авторска воля!

 

Драматично е читателското и изследователското раздвоение пред двата варианта на романа на Димитър Димов „Тютюн“ – кой трябва са се чете днес, след отпадането на комунистическата идеологическа принуда, дали първият, автономно-авторски вариант или този, направен след разгръщането на „случая Тютюн“ при една наложена и контролирана цялостна преработка? Казусът е нерешим, защото при втория вариант имаме и отлични преработени, стилово редактирани и разгърнати страници на първоначалния текст, а не само „добавени“. Така се оформя една съвсем нетрадиционна позиция, че всъщност двата варианта трябва да се четат заедно и паралелно.

 

Имаме такива раздвоения и при възприемането на творчеството на големи български поети. Почти единодушно е мнението, че при големите преработки от 1959 г. на стихотворенията от удивителната си дебютна стихосбирка „Пролетен вятър“ и на втората „Дъга“ Никола Фурнаджиев „разваля“ творбите си. Поетът прави по-късно нова цялостна преработка, при която обаче не възстановява изцяло редактираните стихове, т.е. постъпва „компромисно“ и така също не удовлетворява специалисти и почитатели.

 

Много по-промислени са преработките, на които подлага стихотворенията си Атанас Далчев. Той съвсем последователно ги „чисти“ от символистически синтагми и отделни образи – с оглед на утвърждаването на своя собствен стил, на постигане на стилова цялостност в духа на предметната лирика. Но при това „чистене“ са изпаднали и някои цели стихотворения с религиозни мотиви – просто защото и символизмът е разработвал и дори шаблонизирал тези мотиви.

 

Всички тези казуси и случаи продължават да се изучават от текстологическата критика и да се решават по различен начин при издателската практика.

 

Според различните академически традиции и норми на националните литературни култури, текстологията като наука и практика има различни названия. В България, Русия, Украйна и Полша е възприето именно названието „текстология“.

 

 

 

Михаил Неделчев