facebook

УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

СУВЕРЕНИТЕТ

Истинският републиканизъм е суверенитетът на народа.

Маркиз дьо Лафайет

 

 

Идеята за суверенитет е в сърцето на модерната концепция за политическа власт, въплътена в държавата. Смисълът на термина суверенитет се е променял в историята, за да стигне до съвременната дефиниция като „върховна власт в рамките на дадена територия“.  Всеки един от трите елемента на тази дефиниция – територия, власт, върховенство – описва важна страна от термина.

 

Самата дума произтича от старофренската дума soverain, обозначаваща власт, управление, върховенство на власт или на ранг; по отношение на държавите е започнала да се употребява в началото на XVIII в.

 

Концепцията за суверенитет е продукт на развитието на съвременните държави, чието начало е поставени с Вестфалския мирен договор от 1648 година; на философско равнище, темата за суверенитета е развивана от мислители като Николо Макиавели, Мартин Лютер, Жан Боден, Томас Хобс и Джон Лок.

 

Два основополагащи процеса, които влияят върху формирането на суверенните държави, са Реформацията, от една страна, и упадъкът и фрагментацията на Свещената римска империя, от друга. В качеството си на Свещен римски император, и оттук – пазител на католицизма, Карл Пети се съгласява на поредица от отстъпки по време на мирните преговори в Аугсбург, които дават на германските протестантски принцове правото да опазват тяхната вяра в техните територии.

 

Дотогава западноевропейските държави, държавици и графства мислят за себе си като за католически. Отказът от свързването на идеята за държава само с един вариант на християнството – католицизма – разтърсва самата тогавашна идея за Европа. Това довежда до серия от войни, с кулминация – Тридесетгодишната война, която е приключена с Вестфалския мирен договор от 1648 година. Този договор замества централизираната власт на Светата римска империя (и на католическата църква) със суверенитета на около 300 владетели, подкрепяйки тяхното право да налагат, в своите територии, онази религия, която си изберат.

 

Този акт води до две важни последствия. Първо, потвърждава концепцията за власт върху определена територия и свързва властването с географски граници. Дотогава, властта се свързва с династия, а държавите се схващат като принадлежащи на съответния владетел, част от еди-коя династия. Съответно, различните династии и различните места на владетелите в тях са поставяли държавите в неравно положение – например, графство еди-кое се счита за по-ниско от княжество еди-какво, тъй като владетелят на първото е свързан с по-малко известна династия, отколкото е владетелят на второто. Отвързването на идеята за държава от личността на владетеля и свързването й с територия има като резултат установяването на равенството между държавите.

 

Второ, Вестфалският мир признава за върховна властта на владетеля над територията на държавата. Това означава, че никой отвън не може да му се бърка в делата, вкл. – в религиозните.

 

Взети заедно, тези два резултата от Вестфалския мир в крайна сметка водят до секуларизация на политиката и слагат край на феодализма като водеща политическа структура в Европа. Защото феодализмът – това е отношение между неравни помежду си; а суверенитетът предполага равенство в отношенията.

 

Приема се, че Вестфалският мирен договор установява системата от суверенни държави, която просъществува в следващите три и половина века.

 

Да видим трите основни аспекта на концепцията за суверенитета.

 

Първо, носителят на суверенитета е онзи, който притежава политическата власт. Това означава, че управлаващият (управляващите) не просто упражняват власт, основана върху принуда – т.е. върху способността на човек А да накара човек Б да направи нещо, което човек Б не би искал да направи. Вече не е възможно да се управлява само на основанието, че някой има властта да управлява – но и на основанието, че той има правото да управлява. Това означава, че способността на човек А да накара човек Б да свърши нещо, което той не би искал, се основава не върху силата (страха от наказание), а – върху убедеността на човек Б, че човек А има легитимното право да му нарежда.

 

По този начин се оказва, че носителят на суверенитета получава своята власт не от силата, а от някакъв широкопризнат източник на легитимност. Съгласието относно източника на легитимност се е променяло с времето – от идеята за естествено право до наследствено право, божествено право, конституционно право, обществен договор и т.н.

 

Второ, да имаш някаква власт не е достатъчно. Идеята за суверенитет обозначава притежанието на върховна власт – в смисъл, че носителят на суверенитета има власт, по-висша от всички останали власти на дадената територия.

 

Тази идея е развита в подробности в книгата на френския философ Жан Боден Шестте книги на Републиката, публикувана в 1576 година. Една от целите на Боден е да укрепи властта (и легитимността) на френските крале във време, в което Франция е разделена поради конфликтите между калвинистките (протестантски) хугеноти и католическата монархия. Идеята на Боден е, че владетелите и поданиците трябва да бъдат обединени в единно политическо тяло, което е над всеки човешки закон и традиция. Това политическо тяло е ограничено единствено от природното и божественото право. В крайна сметка, след Бог, кралят е най-силната и легитимна власт на територията, разполагащ с абсолютна – и аболютно легитимна – власт.

 

Боден е първият мислител, който формулира идеята за суверенитет, но не е първият, който я описва. Това прави по време на Ренесанса Николо Макиавели, който отделя политиката от религията и подробно описва какво би трябвало да прави даден владетел, за да удържи и упражнява властта върху дадена територия. Според Макиавели владетелят не е ограничен от естественото или църковното право, нито – от онези морални и законови норми, които важат за обикновените хора. Владетелят трябва единствено да бъде направляван от дълга към добруването на политическото тяло (държавата) – принцип, по-късно станал известен като raison d'état (буквално – „държавни съображения“). По-късно във Франция първият министър кардинал Ришельо възприема тази идея и пръв я въвежда в държавното управление, оформяйки държавата като нещо по-висше от всеки неин обитател, вкл. – от монарха.

 

По-нататък, идеята за суверенитет е развита от Томас Хобс. Пишейки по време на английската гражданска война, Хобс схваща суверенитета като решението, което да постави край на взаимното изтребление по политически причини. Според Хобс в момента, в който създават държавата, хората прехвърлят всички свои права върху нея и така я правят суверенна спрямо себе си.

 

И за Боден, и за Хобс суверенитетът не е ограничен нито от конституционни ограничения, нито – от някакви задължения към когото и да е.

 

По-късно в трудовете на Джон Лок и Жан-Жак Русо се появява концепцията за „народен суверенитет“, при която легитимността на властта идва от народа, а не от короната.

 

Третият основен аспект на идеята за суверенитет е, че той е упражняван върху конкретна територия. Територията, а не – религията, етническата идентичност или династичната принадлежност прави хората членове на една и съща политическа общност.

 

Събирайки в едно различните идентичности, намиращи се на дадена територия, суверенната власт драстично намалява силата на алтернативни форми на политическа власт, свързани с нация, религия и пр. Този принцип на териториалност поражда идеята за ненамеса във вътрешните работи на който и да е суверен, като така се признава неговият статут на независещ нито от вътрешни, нито от външни фактори.

 

Суверенитетът довежда до изграждането на международна система, съставена от държави, дефинирани като територии; които държави не са подчинени на никаква по-висша от тях власт. В последните десетилетия тази идея е оспорвана от концепцията за споделен суверенитет, според която държавите могат да решат да се лишат от част от своя суверенитет в името на по-висши политически или стопански изгоди. Европейският съюз е най-яркият съвременен пример за споделен суверенитет. 

 

Суверенитетът е винаги свързан с даден исторически контекст и за да го разберем по-ясно, можем да направим разделение между три аспекта: притежателят на суверенитета; абсолютната или ограничената природа на суверенитета; и отношенията между вътрешни и външни измерения на суверенитета.

 

Както вече стана ясно, в различните периоди е имало различни схващания по отношение на това кой е притежателят на суверенитет. Той може да бъде отделен индивид или институция. Макар суверенът да може да бъде намиран на различни места – при крале, диктатори или народи, (само)управляващи се чрез конституционни уредби – принципът остава същият: върховна власт върху дадена територия.

 

По отношение на това, дали суверенитетът е абсолютен или ограничен, този въпрос не опира до това кой е притежателят на суверенитета, а до това, какъв е обсегът на въпросите върху които суверенът има последната дума. И Боден, и Хобс са схващали суверенитета като абсолютен, без граници и без условия. Съвременният Европейски съюз обаче е илюстрация на силно ограничен суверенитет – т.е. след като отделните държави са прехвърлили част от него върху общото тяло; и така са се самоограничили там, където по традиция са имали абсолютна власт – външна търговия, охрана на границите, парична политика.

 

Да видим как стои въпросът с „вътрешния“ и с „външния“ суверенитет. За да можеш да упражняваш вътрешен суверенитет, т.е. в рамките на своите граници, този суверенитет трябва да е признат от останалите суверенни държави. По този именно начин суверенитетът е свързан с „външни“ фактори.

 

Вестфалският мир установява принципа, че унитарната държава е онази, която е носител на външния суверенитет – т.е. по отношение на останалите държави. По този начин отношенията между равни и унитарни държави, основани върху признанието на външния суверенитет, се превръщат в основния организиращ принцип на международните отношения. Намесата на външни в делата на отделните държави става нелегитимно – никой няма правото да те нападне, ако не харесва (например) религията, която поддържаш на своя територия.

 

Тази система обаче създава предпоставките за анархия, тъй като всички са равни и няма висша власт, която да може да се налага върху тях. Очевидна е опасността от перманентна война на всеки срещу всеки. При това положение, оцеляването на държавата се превръща във върховен национален интерес и става фокусът на международните отношения след Вестфалския договор. Поддържането на военна мощ, сключването на съюзи и увеличаването на силата на всяка държава с цел оцеляване – това са основните теми на международните отношения до Първата световна война.

 

След Втората световна война, на сцената излизат десетки нови държави – бивши колонии на Великите сили. За да бъдат включени те в международния ред – и за да бъде избегнато повторението на онази анархия, която води до световни войни – е създадена нова международна организация, Организацията на обединените нации (ООН).

 

Като гаранция срещу бъдеща агресия от типа на нацистката, Хартата на ООН включва недвусмислени искания за уважение и опазване на териториалните граници и суверенитета на държавите членки. Същевременно, като реакция на Холокоста в Европа, Хартата съдържа ангажименти на държавите за спазване на индивидуалните човешки права и на правото на самоопределение на национални групи.

 

Хартата особено набляга върху задължението на страните членки да спазват гражданските права на своите граждани. Тези права са подробно описани в документи като Всеобщата декларация за човешките права (1948) и Конвенцията срещу геноцида, по-късно разширявани с Европейската конвенция за опазване на човешките права, както и с две други конвенции – Конвенцията за гражданските и политическите права и Конвенцията за икономическите, социалните и културните права.

 

Признаването на индивидуалните права и на правото за самоопределение веднага поставя въпроса, какво са готови да предприемат страните членки, за да отстояват тези права? Така изниква парадокс: ако дадена страна не спазва правата на гражданите си се появява нуждата останалите страни-членки да се намесят отвън, за да стане това. Този парадокс – това подкопаване на самата идея за суверенитет – стана особено болезнен след края на Студената война, когато гражданските войни в бивша Югославия се настаниха трайно в дневния ред на ООН. Така стартира дебатът по основната тема от края на XX в.: Кои са действията, предприемани отвън, които могат да бъдат виждани като легитимно нарушение на даден суверенитет в името на спазването на човешките права?

 

Ангажиментите със спазването на човешките права формират първото голямо предизвикателство пред идеята за суверенитет след Вестфалския договор, въплътено в многобройните резолюции на ООН, легитимиращи външни интервенции („мироопазващи мисии“) за спиране на нарушения на права – интервенции, случващи се без съгласието на съответните страни. Подобни интервенции се случват в Ирак, бивша Югославия, Сомалия, Руанда и ред други. За да се справи с проблема, през 2001 година Международната комисия по интервенции и държавен суверенитет предлага концепция за суверенитет, която включва „Задължение за закрила“ от страна на държавите по отношение на техните граждани. Тази нова концепция гласи: Ако една държава налага масова несправедливост, или е откровено неспособна да закриля своите граждани, то тогава някоя друга държава има правото да се заеме с подобна закрила.

 

Днес са налице още две предизвикателства пред традиционната идея за суверенитет: икономическата глобализация и наднационалните организации (като ЕС).

 

Икономическата глобализация съществено ограничава възможностите на държавата да упражнява основните си функции, като събиране и разпределение на ресурси, прилагане на публични политики, развитие на икономическа и фискална политика и пр. Все повече от решенията, които се отразяват върху живота на гражданите, се вземат извън държавите – и отвъд контрола на гражданите. За да се справят с това положение, държавите са склонни да се съберат заедно, да споделят суверенитет, за да могат да отстояват своите политики срещу световните корпорации и глобалната финансова система. Все повече граждани обаче не са съгласни с подобно споделяне на суверенитет и настояват за „връщане“ на съществена част от него в рамките на националната им държава.

 

Дебатът за суверенитета допълнително се усложнява от появата на кризи, които не признават държавни граници и не могат да бъдат решени в рамките на традиционния суверенитет, като (т.е. освен глобализацията) екологическа криза, глобалния тероризъм, масовата миграция, разпадането на реда в цели региони на света. Засега основният начин, по който държавите са склонни да противодействат на подобни кризи е да се обединяват и споделят суверенитет – процес, който допълнително отслабва традиционната концепция за суверенитет и произвежда нарастващо недоволство. 

 

Valaskakis, Kimon, "Westphalia II: The Real Millennium Challenge?", paper presented at the OECD Forum on 21st Century Governance in Hanover Germany, March 2000 ; Jean Bodin, Six books of the comonwelth, Basil Blackwell Oxford; Борислав Градинаров, „Националният суверенитет – територия с все по-неясни граници?", 2006. https://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-6-2010/1008-idealniq-proval

 

Христо Панчугов

Обратно към списъка