УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

През октомври 1945 година в колонката си във вестник Tribune Джордж Оруел изказва предположението, че светът не се развива в посока към пореден унищожителен конфликт и анархия. По-скоро се навлиза в „епоха, ужасяващо стабилна като империя на робството от Античността“. Тази епоха Оруел пророчески нарича „студена война“. Дали Оруел пръв употребява израза, е спорно. Но днес „студена война“ е стандартен термин в теория и история на международните отношения, в политическата теория и в публицистиката.

 

Определение

 

Студена война е парадоксално състояние на международни взаимодействия, в което натрупването на военна мощ от противниците ги води до възпиране от въвличане в преки военни действия.

 

Студената война първоначално е израз, с който се обозначава периодът от 1945-1947 година до разпадането на Съветският съюз през 1991 година. Но днес е напълно ясно, че „студена война“ е концептуална структура, която надхвърля конкретен исторически период и може да се отнесе към различни фактически състояния. Честотата и разнообразието в употреба на термина нараства след 1990 година. В редица случаи употребите му е произволни и необосновани, тъй като визират просто хладни и отчуждени отношения между държави.

 

Същественият момент в една студена война не са просто дистанцираните отношения между държави или отсъствието на взаимодействия, в който случай думата война губи смисъл. Тъкмо напротив, отношенията претърпяват степени на замразяване поради интензивно противостоене, подкрепено от мобилизация на военни ресурси. В класическия случай на Студената война след 1945 година натрупването на военни потенциали достига абсурдни стойности. Те дори губят пряк военен смисъл, тъй като не осигуряват победа, а биха довели до унищожение на всички участници в конфликта. Употреба на ядрените оръжия може да произведе обща планетарна катастрофа.

 

Разбирането за паритет на сили и възможно взаимно унищожение изиграва превантивна роля. Тя не се постига с политика и стратегическо планиране, а е резултат на проста калкулация за следствията от директен военен конфликт. Отношенията продължават да бъдат напрегнати в максимална степен, но все пак под прага на предприемане на унищожителна военна акция. Страните се въздържат от директен сблъсък, но това не намалява интензитета на противостоенето. Войната се осъществява непряко, в разнообразни форми, които оставят основните сили пряко незасегнати. Тази форма на студена война може да формира цяла система на международен ред и да въвлече множество други участници.

 

 

Концептуална парадигма

 

Полюси

При описанието на историческия процес на Студената война обикновено се прави едно опростяване. То е свързано с допускането, че двуполюсният модел, т.е. противостоенето на двете основни сили, доминира цялостно международната сцена. Ограничава се значението на други фактори, например конфликтните зони в Близкия изток, петролното ембарго от 1973-та, наложено от страните членки на ОПЕК, редица регионални конфликти, примерно в Африка, и др. Това опростяване дава възможност картината на Студената война да се изчисти до парадигмално описание на самия феномен на студената война, което има валидност отвъд конкретнивя исторически казус.

 

Концептуалният модел на Студената война е развит от американски стратези във връзка с ядреното противопоставяне в края на 1940-те и през 1950-те години. В него основните понятия са възпиране (deterrence), въздържане (containment), ефектът на доминото, както и по-свободни метафори като клопката на Тукидид (Thucydides trap). В контекста на ядрената заплаха се употребяват и термини като масиран отговор (massive retaliation response), взаимно гарантирано унищожение (mutually assured destruction), капацитет за втори удар (second-strike capability) и други. В теоретичните разработки се налага тенденцията към систематика и обхващане на събития и процеси в единна картина. Нейно следствие е изграждането на сравнително точна концпетуална парадигматика в рамките на една реалистка теория на международните отношения.

 

Заплаха

 

В контекст на студена война основна работа на правителствата е управлението на рисковете, с които е заредена ситуацията. Но представа за риск се трансформира. Под риск по време на Студената война се разбира риск от масирано нападение, риск от ефекта на доминото, риск от първо ядрена атака, риск за навлизане в извънредно положение и т. н. Това означава, че рисковете са вторични спрямо фундаменталната заплаха за военен удар. Затова централно понятие в двуполюсната система, а оттам и на цялата епоха на Студената война, не е понятието за риск, а понятието за заплаха. Двата полюса, които се формират от 1945 до 1950 година не представляват рискови фактори, а директни заплахи един за друг.

 

Заплахата предполага заемане на позиции, както реални, така и на нивото на възприятието, на ясно определени врагове. Така обективното противостоене се допълва органично от играта на възприятия за заплаха. Трийсетте дни през октомври 1962 година, по време на ракетната криза в Куба, показват, че войната на възприятия може да бъде точно толкова важна колкото и обективните позиции на центровете на сила и всъщност да предопредели действия в една или друга посока. Извън играта на възприятия в конкретни ситуации, каквато е Караибската криза, врагът е по правило непосредствен и ясно дефиниран за всяка една от страните. Всяка една от тях живее с убеждението, че другата възнамерява да я унищожи.

 

Възпиране

 

Опасността се посреща като на противника му се показва, че негово враждебно действие ще срещне по-разрушително противодействие. Заплахата е непосредствена и екзистенциална. Това води до радикално милитаризиране на проблемите на сигурността. Икономически, интелектуални, културни ресурси имат второстепенно значение. При политика на възпиране основните гаранции за сигурността са оставени в ръцете на военните стратези и военно-разузнавателните служби.

 

Милитаризацията е преди всичко е насочена към формиране на възприятия в противниковата страна, които целят да занижават риска от прибягване към военни средства. Парадоксалната й роля е в двойната перспектива. От една страна, става дума за действително, а не мнимо натрупване на ресурс. От друга, този ресурс влияе на психологически състояния в противния полюс, възприятия, впечатления, нагласи, самочувствие, моментни намерения и формира нагласа към възпиране.

 

Така възпирането става особена политика по редукция на риск. Вместо да печелят войни, основната цел на военните е да ги предотвратяват, както се изразява Бърнард Броуди , един от големите военно-политически стратези на САЩ в началото на Студената война. Или, по думите на друг голям авторитет във формиране на западните стратегии от тази епоха, Джон Фостър Дълес, политиката на ядрено възпиране трябва да бъде провеждана чрез заплаха от масивно ответно нападение.

 

Въздържане

 

Централно в парадигмата на двуполюсната система е понятието въздържане (containment, сдържане, ограничаване). Политика на въздържане, за първи път препоръчана от Джордж Кенън през 1947 година настоява за “търпеливо, но твърдо въздържане на руските експанзионистични тенденции”. Целта й е да поражда възприятия в отсрещната страна, които водят до свиване на експанзивните й намерения. Противникът трябва да бъде убеден, че всеки опит за експанзия, инсталиране на приятелски режими, провокиране на революции и преврати ще бъде предотвратен по най-решителен начин от САЩ.

 

Прозренията на Кенан за произхода и характера на “съветското поведение” (Soviet conduct), се основават на наблюдения върху имперските апетити в историята на Русия и характерната за тази империя склонност към експанзия. Схващанията на Кенан, въпреки спекулативно-интелектуалната си форма, се оказват пророчески за десетилетия напред. Идеята за въздържане определя решенията в разнообразни конкретни ситуации. Тя варира значително в зависимост от събитията, в които се прилага. Но емпиричното й обогатяване не променя значението й на фундаментална ориентация. „Въздържането“ води до изтласкване на конфликта извън прякото противопоставяне между полюсите. По този начин възникват множество конфликти извън централната ос. Те са резултат на основния конфликт, но го изместват и осъществяват като по-ограничени „заместващи войни“ (прокси войни, proxy wars).

 

Домино ефект

 

Метафората ефекта на доминото също произтича от относително простата структура на двуполюсното противостоене. Смята се, че началото на политическата й употреба е дадено от Труман във връзка с военната помощ, която САЩ предоставят на Гърция и Турция в края на 1940-те години. Замисълът е да се предотврати съветска експанзия, която по силата на домино логиката може да се разпространи в Близкия изток. САЩ не желаят да допуснат подобно разширение на съветско влияние. Идеята на доминото се свежда до това, че ако в една страна властта стане жертва на комунистическата експанзия, рискът за правителствата на съседните страни се повишава значително.

 

През 1950 години президентът Айзенхауър употребява израза за описание на процесите в Югоизточна Азия, по-специално Виетнам. Още по-силна е референцията към логиката на домино веригата при Кенеди и Джонсън през 1960-те за обосноваване на намесата във Виетнам. Допускането е, че отстъпление в дадена страна или регион има заразяващ ефект за други страни и мотивира експанзия в други страни. Отстъплението в Южен Виетнам, например, вероятно ще повлече сходни събития в съседни страни и може да обхване цяла Югоизточна Азия. В граничния случай отстъпки в един дори далечен и наглед незначителен регион може да активират верига обратно до единия основен полюс.

 

 

Реализъм

 

Отношенията между двете страни се описват добре в реалистка парадигма, тоест в зависимост от национален интерес и набавяне на сигурност на всяка от страните. Не е възможно, например, да се изгради институционална картина на международния свят в режим на студена и, в частност двуполюсен свят. Взимането на специфични решения се основава на опита на всяка страна да проникне в сферата от представи на другата. Това води до превръщане на дипломацията в игра на четене на мисли и понякога на изпреварване или предугаждане на реакцията на другия. Понякога това четене в ума на другия прилича на хазартна игра, какъвто е и случаят с ракетната криза в Куба.

 

В тези условия играта на възприятия, с непосредствени играчи са лидерите в съответния полюс, става извънредно важна. Тази игра се подпомага от разузнавателните апарати, на които се разчита да занижат степените на неопределеност като осветят възприятия, мислене и планове на противниковия полюс. Въпреки ролята на разузнавателните агенции, разчитането на възприятията, представите, плановете, страховете и пр. на противника остава прерогатив на лидерите. Това условие води въвежда високи степени на субективизъм и волунтаризъм в поведението на полюсите. Решенията на лидерите стават неизбежно високо рискови.

 

Всяка от страните приписва на другата причини за враждебност и агресия. Те обаче не влияят върху възприятието и преживяването за опасност. Профилирането на другия като агресор се употребява от всяка една от страните за публично представяне на дълбоките корени и произхода на заплахата. От страната на единия полюс, Кенън я дефинира като дължаща се на “невротичната картина на световните дела на Кремъл” и имперския апетит, прикрит в марксистката идеология. Идеята за корените, причините, произхода на заплахата не влияят значително върху управлението й. То се подчинява на представи за сигурност национален интерес пред лицето на една екзистенциална заплаха.

 

 

Две следствия

 

Студена война с глобални мащаби води до разделяне на света и формиране на сфери на влияние. Няма съмнение, че разделението е елемент в политическа програма, макар тя да не е изпълнена до предела си и не довежда до пълна световна двуполюсност. Важно обаче е, че тенденциите, които остават извън този проект се възприемат, и в известен смисъл фактически са изключения от доминиращата тенденция. Дори такъв епохален процес като трансформацията на колониалните системи или тежки конфликти в Близкия изток имат вторични значения спрямо основното двуполюсно деление.

 

Студена война води деформации на публичната сфера. Процесът на правене на политика има висока секретност, с тенденция да се развива скрито и независимо от публичната сфера. Кардиналните проблеми в областта на външната политика получават малко или повече тайни разрешения. Ескалацията на секретност е характерна и за предишно епохи, преди Студената война. Но в условията на екзистенциална заплаха тя достига пределни състояния и влиза в противоречие с духа на публичност, открита комуникация и граждански контрол в либерално-демократичните общества. Дори, например, в САЩ демократичната публичност е силно ограничена след 1945 година.

 

 

След 1990 година

 

Освен както популярна метафора в публичната реторика, изразът „студена война“ се използва след 1990-та година за описание на различни, главно регионални конфликти. Преди всичко с него се назовават новите напрежения между страните членки на НАТО и Русия, след като Русия поднови агресивното си поведение спрямо редица страни по границите си, Чечения, Грузия, Украйна и пр. Конфликтите между Индия и Пакистан, две ядрени сили, също се обозначават понякога като студена война, особено в моменти на изостряне, както понякога и напреженията между Индия и Китай. Изразът се употребява и за отношенията между сунитска Саудитска Арабия и шиитския Иран, за постоянния конфликт между Иран и Израел, за състоянието между Северна Корея и Южна Корея и други. В тези случаи остава в сила концептуалната парадигма, разработена по повод класическия казус на Студена война от 1945-1990, дори да е частично или с неизбежните вариации.

 

 

Стефан Попов

 

 

Литература

Brodie, B., Strategy in the Missile Age. Rand, 1959; Dulles, J., “Policy for Security and Peace,” in Foreign Affairs, April 1954; Jervis, R., System Effects: Complexity in Political and Social Life. Princeton University Press, 1997, p. 168 ff; X (Kennan, G.) “The Sources of Soviet Conduct,” („The Long Telegram“). Foreign Affairs, July, 1947. Тук статията е наричана също без изрично споменаване на автора; https://history.state.gov/milestones/1945-1952/truman-doctrine (On The Truman Doctrine).