УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

СТРУКТУРА

 

Структурата представлява реалност, която, разбира се, е нематериална, но се проявява по материален начин и въздейства върху материалния свят… Структурите, с които се занимават обществените науки, са нематериални и имат енергетичен характер.

Ян Мукаржовски

 

В основата на холистичното мислене е залегнала идеята за завършена цялост, докато основополагаща за структуралната мисъл е представата за взаимодействие между сили, които влизат в хармония или в противоречие помежду си и възстановяват нарушеното равновесие чрез постоянен синтез.

Ян Мукаржовски

 

 В най-общо определение на термина, структура е вътрешната организация на устойчивите взаимовръзки между елементите на дадена система. Структурата формира системата, като осигурява цялостността на системния обект и неговата тъждественост със самия себе си, т.е. запазването на основните му свойства при различни външни и вътрешни изменения.

 

Освен като така дефиниран модерен строг научен термин, идеята за структура е отдавна позната чрез латинската дума structura, буквално означаваща ‘нареждане, подредба; строеж’ и е широко популярна във всички езици, които впоследствие са я заели. Както при повечето думи в езика, от това обикновено всекидневно значение са се развили и други метонимични значения като: ‘строеж, вътрешна организация на нещо’ и дори като ‘нещо, което е единно обособено и вътрешно организирано’. Приема се, че през XVII и XVIII в. думата structure във френски със същото значение за ‘начин, по който се строи, конструира сграда’ е разширила терминологичното си значение и по аналогия започнала да включва и живите същества, схващани като конструкции. Така терминът започнал да означава ‘начина, по който частите на конкретните същества са организирани в едно цяло’ и да се прилага към различни същности – анатомични, психологични, геологични и математически. Едва през XIX в. под английско влияние терминът е развил и по-абстрактно значение ‘разположение на частите на абстрактна цялост или на сложна система, схващано като характерно и устойчиво за тази системна цялост’, в който смисъл започва да се употребява и за езика. Това широко разпространено мнение обаче се налага да се съгласува и с факта, че още в оригиналния английски текст на Дж. Лок (Essay Concerning Human Understanding, 1690 г.) терминът „structure“ (дори и да се разглежда като hapax legomenon на с. 435) се среща в напълно съвременен абстрактно-философски смисъл в контекста: „реални вътрешни структури на видовете субстанции“.

 

Доколкото терминът структура е принципно свързан с понятието за система, съществуват опити за класификация на структурите, съответстващи на класификациите на системите като: естествени (обективно съществуващи в живата и неживата природа и в обществото) и изкуствени (създадени от човека); реални (материални или физически) и абстрактни (символически); прости и сложни и т.н. При сложите системи, в които единиците от един и същи ранг образуват собствени подсистеми, йерархично организирани в равнища в рамките на цялостната сложна система, както напр. в езика, като идеален пример за сложна йерархична система, структурата се разбира, освен като взаимовръзка между единиците с еднаква степен на сложност на всяко от равнищата (напр. на морфемите), и като организираща взаимовръзка между различните равнища (на фонемите, на морфемите и на думите-лексеми) като подсистеми в цялостната сложна езикова система. Така терминът структура се оказва основен за почти всички науки – от математиката, природните и инженерните науки до социалните и хуманитарните науки.

 

Следва също да се отбележи, че терминът „структура“ демонстрира разширяване на неговите употреби. За (специфично онагледени) структури може да се приемат и структурни модели като напр. моделите на човешкия геном, на атомното ядро или на елементите в органичната химия. За такъв тип структури се приемат и езиковите структури в трансформационно-генеративистките граматики като тази на Н. Чомски, където се различават т. нар. дълбинни семантико-синтактични структури (като субектно-обектни логически отношения на предикация в един вид „обща граматика“, валидна поне за стандартните езици) и повърхнинни синтактични структури (на актуалните синтактични отношения в произведените изречения). Названието структура се смята за приемливо, доколкото стандартната теория на Чомски за т. нар. управление и свързване (GB) се изразява чрез математико-логически нагледни модели – насочени графи от дървовиден тип. Не трябва да се забравя обаче, че според най-абстрактното (в базов или универсален смисъл) разбиране в математиката структурата е „нито повече, нито по-малко от множество (от елементи) с дефинирани за него (елементарни математически) действия и/или релации“.

 

Сериозен проблем за разбирането на общото понятие за структура се проявява при опитите да бъдат разграничени конкретни от абстрактни структури. Така напр. простата мелодия се смята за абстрактна структура, но оркестрацията ѝ – не, защото зависи от свойствата на отделните музикални инструменти. Така също и сортиращият алгоритъм се приема за абстрактна структура, за разлика от рецептата, тъй като тя зависи от качествата и количествата на предписваните от нея ингредиенти. Същото важи и за формалния език (разбиран като „обща граматика“) спрямо който и да е естествен език, доколкото неговите граматични и синтактични правила подлежат на интерпретативно разбиране. Както става ясно от посочените примери, подобни разграничения между абстрактни и конкретни структури повече или по-малко се доближават до общото значение на думата структура в смисъл на ‘конструкция, архитектоника, строеж, арматура, скелет и под.’ или модел на система от вече формирани единици. В този смисъл и всеки обект, разпознаваем предмет има своя структура, като един вид негова вътрешна организация – както за атома съществува общоизвестен структурен модел, така и осезаемата обикновена снежинка е сред най-простите примери за кристална природна структура. Молекулите на кристалите са пространствено периодично подредени в структура, известна като кристална решетка, която със своята елементарна клетка (като „мотивна единица“) може да се възпроизвежда изцяло (чрез последователни успоредни транслации). Т.е. съществува т. нар. симетрия на кристалите, като закономерност на атомно-молекулната структура (вътрешна форма), свойствата на кристалите и външната им форма, състояща се в това, че кристалът може да бъде съвместен със самия себе си и възпроизвеждан. Освен кристални структурни форми, в природата се различават и т. нар. текстури (или ‘тъкани’). Отнесена към кристалния строеж, текстурата е преимуществена организация на кристалите в поликристалите. При аморфните тела текстурата е преимуществена ориентация на молекулите, водеща до анизотропия на свойствата на материалите. При дървесината текстурата (тъкан) се наблюдава като естествен рисунък (фладер) при надлъжен разрез, по който се разпознава видът на дървото, докато структурата му се проявява при напречен разрез на стъблото на дървото с вида на неговите концентрични годишни кръгове.

 

Структурализмът се занимава с първично поражданите резултати от взаимодействията на сили (или ценности, стойности, значимости) на хармония („+“) или на противоречие („–“). Такава същност още не съставя отделна цялост, а е само начална предпоставка за образуване на природна, естествено организирана цялост (напр. кристализация на отделна снежинка или кристална решетка). Същото важи и за всеки артефакт или произведение на изкуството. Твърде подобно разбиране за ролята на структурата за формообразуването в природата в сравнение със структурата и формата на архетипа се изразява и от Юнг (1959). Същественото за структурата е организирането на вълни и енергетични потоци и затова тя е толкова важна за физико-математическия, както и за музикалния анализ. Интересно би било да се отбележи, че Сосюр (1916) също говори за „социална кристализация на езиковите знаци“ при началното превръщане на дадено множество от несвързано в свързано, т. е. начало на елементарна организация на нещо отделно, като начално артикулирана единица. Структурата е от изключително значение и за началата на лингвистичния анализ, доколкото езиковите единици не са дадени „по природа“ (както биологическите), а се създават от интелектуалното сливане при взаимоопределянето им чрез корелативните различавания и отъждествявания между фонологичните и семиологичните планове на две принципно различни стихии – акустично-физиологичната и семантично-психичната. Структурата е от фундаментална значимост и за всеки семиотичен (научен, лингвистичен, естетически) анализ, доколкото се интересува от значимите корелативни различавания и тъждества между плановете на означаващото и означаемото на всеки знак при означаването във всяка социално-знакова система.

 

В плана на синтез, структурата може да се разбира и като начално образуване на всяка цялост (напр. кристализация на отделна снежинка), и като начало на организиране на множество (клас) от обекти, разбирано също като системна цялост. Така се оказва, че структурата е характеристика предимно на организацията на материята на природна цялост (напр. каменен блок мрамор) или на материала (напр. зърнеността или относителната твърдост на камъка (мрамор, алабастър), от който е създадена дадена скулптура) с очевидно влияние и върху фактурата, и върху формата на скулптурата: „Корелацията между елементите на структурата е до такава степен единна, че се превръща в израз на тяхната взаимна йерархизация; в този смисъл говорим за доминанта на структурата и за йерархия на нейните елементи.“ (Мукаржовски (1945); 1968).

 

+++

Следва да се изтъкне, че освен с материалната ѝ обусловеност от естеството на материала, образуван чрез природна кристализация, или напр. зърнеността или относителната твърдост на камъка, използван като материал за скулптурна творба, които неизбежно се проявяват както във фактурата на скулптурата, така и върху нейната форма, структурата се характеризира и функционално – от качествена гледна точка. Това качество обаче не е още дори формално, а чисто математическо и то може да се определя само от бинарни оператори, идентификации и/или отношения на елементи в множество, както напр. или  „+“, или „–“; или положително  (на привличане),  или отрицателно (на отблъскване) в природните образувания. В ценностните социално-знакови системи като езика или произведенията на изкуството положителното качество се схваща като хармония между елементите  (а не просто привличане между тях), а отрицателното – като  (логическо) противоречие между елементите (а не само отблъскване под действието на физически сили). В природата телата са материални, но организиращите ги структури се състоят от взаимодействащи си сили или енергии и в този смисъл те „нямат собствено материално съществуване“, а структурите на тяхното  (знаково-интерпретационно) практическо или научно разбиране прави материалната обусловеност на структурата само нейна външна изява. Самата същност на структурата – нейната корелация с йерархизация и качествените съответствия и противоречия – е нематериална  (срв. и цитата-мото в началото на този текст). С други думи, нематериални са интелектуалните условия на схващането на взимоотношенията между елементите и първото зараждане  (или приписване) на елементарно качество, т. е.  става дума за  (възможност за) начало на разбиране или знакова интерпретация на елементарната организация на образуване на какъвто и да е обект или системно множество от обекти. 

 

За доизясняване на същността на структурата е необходимо да се очертаят и нейните граници на действие. За долна граница се приема критичната точка на прехода към кристализация или превръщането на дадено множество от несвързано в свързано, т.е. начало на елементарна организация на нещо отделно като начално артикулирана единица. Тази критична точка се определя преди всичко формално – като математическа функция: y = f (x) – чиста зависимост между две променливи величини. Горната граница на структурата се определя от точката на преход от функцията ѝ като структура към друга, по-висша функция в образуването на дадено цяло, а това е началото на неговото качествено определяне и формиране. Първото, което определя което и да е нещо като вече отделно структурирана цялост е пропорцията или пропорционалните отношения между част и цяло. Това са все още количествени  (функционално-математически) закономерности и едва симетрията между частите на цялото придава някаква количествено-качествена (геометрична) форма на цялото-фигура чрез повторението на нещо „в същата мяра или пропорция“. Пропорцията, като математическо, и симетрията, като геометрично качество, съставят това, което се нарича композиционна схема, предметна схема или просто схема и схематичен образ. Схемата представлява отделна цялост с очертани граници и с ясно изразени отношения между цялото и неговите части (т.е. силуета и скелета на всяко нещо). Схемата е преходът от структурата към формата на предмета, а най-важното, върху което се гради формата е общото за целостта формално качество  (Gestaltqualität) – базова характеристика на формата (разбирана като Gestalt) и фигурата. Пропорцията и симетрията, образуващи схемата, са основни характеристики не само на всяка пространствено-предметна форма, но и на всяка линейно-времева формация, които са вече не само структурни, а и композиционни (и контекстуални) характеристики на дадено цяло. Формата и логическото качество определят не само индивидуално, но вече и характерно предмета с неговите инвариантни характеристики. Тези неизменни, константни признаци са съществените, конститутивни признаци на предмета, определящи неговата форма и неговата категоризация (подвеждането му към категория или клас). С категоризацията му, предметът добива предметен образ и той вече е осмислена фигура, категоризиран, означен с дума и разбираем предмет-тип. Като пример за възможността да бъде изследвана структурата на нещо, което представлява недостатъчно ясно каква цялост, може да се вземе един фрагмент (като напр. от незапазен в неговата цялост текст или торс от статуя). Този фрагмент е някаква цялост, която: не е композиционна формация – общата пропорционалност и симетрия са неопределени; не е завършен контекст – свободни сме да си представяме липсващите части, както намерим за добре; но тази цялост е структура – корелация между елементите, държаща ги в единство чрез йерархизация – според вида на материала – напр. система от знаци (език) или (зърненост и твърдост на) камъка и качество – хармония-привличане (+) и/или противоречие-отблъскване (–).    

 

За по-голяма пълнота и яснота, както терминът система, така и структура следва да бъдат разглеждани съотносително не само с термина цялост, а и с термините функция и йерархичност, които по логическа необходимост са имплицитно свързани с неговата същност. Поради отбелязаните парадигматични взаимозависимости, съвременните структурни подходи за научен анализ, обединени под термина структурализъм, са неизбежно системни и структурно-функционални.

 

Ф. дьо Сосюр, Курс по обща лингвистика; F. de Saussure, Ecrits de linguistique générale, 2002, Gallimard.; Ян Мукаржовски, Понятието „цялост“ в теорията на изкуството.; C. G. Jung, The archetypes and the collective unconscious.; N. Trubetzkoy, Grundzüge dar Phonologie, 1939; H. Bussmann, Lexikon der Sprachwissenschaft, 1990, Kröner Verlag.

 

Иван Касабов

 

 

 

Обратно към списъка