УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

СПРАВЕДЛИВОСТ

 

Понятието справедливост е едно от най-комплексните понятия, с които си служат хората. То има място в най-различни области на човешкия живот като морала, правото, политиката, икономиката, религията, образованието, спорта, екологията и пр. Неговите употреби са толкова разнообразни, че е трудно да се намери някаква обща пресечна точка, която би образувала някакво минимално значение на понятието. Още от времената на Платон и Аристотел философското мислене търси пределно общо определение на справедливостта. Тези двама философи са създатели на първите философски теории за справедливостта, които са сложили своя отпечатък и върху нашето съвременно мислене за справедливостта. И за двамата няма съмнение, че справедливостта е преди всичко важна човешка добродетел, една от т. нар. „кардинални“ добродетели. Заслугата на двамата древногръцки философи обаче е, че те успяват да проумеят, че справедливостта е много повече от положителна черта на характера на човека и предлагат много по-дълбоки разбирания за справедливостта.

 

Както повечето абстрактни понятия, с които се занимава философията, понятието справедливост е обобщен предикатен израз. Тези изрази имат своя точно определена функция в нашите изказвания за действителността. С помощта на предикатите характеризираме и едновременно с това класифицираме предметите, за които се отнасят нашите изказвания. На езика на традиционната логика тези предмети се наричат „субекти“. Понятията възникват, когато безкрайно многото употреби на даден предикат бъдат обобщени в един единствен езиков израз. В резултат на такова обобщаване става възможно самите предикати да станат субекти в нашите изказвания и да бъдат характеризирани и класифицирани с помощта на предикати. За философията тази трансформация на предикати чрез обобщаване представлява огромен интерес. Тя позволява на мисленето да направи предикатите свои предмети и по този начин да контролира и регулира употребите им. Докато във всекидневния живот използваме предикатите интуитивно, философското мислене рефлектира върху тяхната употреба и преценява доколко уместна е тя.

 

Въпросът, който неизбежно възниква при размишлението върху дадено понятие, е, какъв е обхватът на неговата употреба. Или казано по друг начин, за характеризиране на какви типове предмети се използва понятието. Дори и бегли наблюдения върху употребите на понятието справедливост показват недвусмислено, че то се използва за характеризиране на човешки решения, действия и дейности, както и на създадени от хората порядки, обичаи, норми, правила, закони и разпоредби. С една дума, справедливост е понятие, което има своето място при характеризирането на човешки отношения и не се използва при описанието и обяснението на природни феномени. Негласната предпоставка при всяка една употреба на понятието справедливост е, че за справедливост има смисъл да се говори само там, където решават и действат същества със свободна воля, способни да носят отговорност.

 

Следващият принципен въпрос, пред който по необходимост се изправя мисленето за справедливостта, е въпросът с оглед на какво и с каква цел използваме понятието справедливост за характеризиране на човешки решения, действия и пр. В края на краищата за такова характеризиране се използват и много други понятия каквито са, да речем, понятията целесъобразност, ефективност, навременност, рационалност и пр. Особеното при понятието справедливост е, че то характеризира човешките решения, действия и пр. с оглед на обективна мяра, тоест с оглед на мяра, независима от субективните желания, намерения, стремежи, чувства, въжделения и интереси на който и да било човешки индивид. Независимата мяра на нашите решения, действия и пр. не е природна даденост, която може да се регистрира като факт от опита, а се постулира и поддържа като изискване към всички от цялостния социален ред във всяка една човешка общност. Не е позната човешка общност, в живота на която да не съществува идея за справедливост. Понятията, с които не просто се описват нашите решения, действия и пр., а се предявяват изисквания те да съответстват на определена норма, се наричат нормативни понятия. Понятието справедливост е такова нормативно понятие.

 

Когато характеризираме дадено решение, действие и пр. с помощта на понятието справедливост ние отчитаме дали то съответства на приетата от социалния ред в дадена човешка общност обективна мяра и в същото време отсъждаме относно това, каква би следвало да бъде реакцията на останалите членове на общността на въпросното решение, действие и пр., дали то заслужава да бъде поощрено, или заслужава да бъде санкционирано. Елементарно изискване на използването на понятието справедливост е самото то, тоест отсъждането относно даденото решение, действие и пр. да бъде безпристрастно, да не се влияе от собствените убеждения, чувства, желания и интереси на съдещия. Друго базово изискване е обективната мяра на справедливостта да се прилага еднакво за всеки един произволно взет човек. Така обобщавайки казаното дотук, можем да кажем, че понятието справедливост е понятие, с което 1) характеризираме човешки решения, действие и пр., 2) постулирайки като нормативно изискване обективна мяра, 3) която се прилага безпристрастно и еднакво за всички и 4) според която се отсъжда как заслужава да бъде посрещнато даденото решение, действие и пр. от другите.

 

Ако във всички човешки общности е позната и се прилага някаква идея за справедливост, то е съвсем логично да се запитаме, кое обаче изобщо налага постулирането и прилагането на обективна мяра на човешките решения, действия и пр.? Един кратък и  схематичен отговор на този въпрос би изглеждал приблизително по следния начин. Хората са същества с общностна форма на живот, или както казва големият френски философ от български произход Цветан Тодоров, човешкият живот е „живот с другите“. Поради това буквално всички действия на хората са станали възможни благодарение на влияния от страна на другите и обратно всички човешки действия оказват пряко или косвено влияние върху другите. При това толкова тясно преплитане на действията на различни хора или групи със собствени цели и интереси има много голяма вероятност между тях често да възникват конфликти. Тези конфликти биха се решавали във всеки отделен случай от моментното съотношение на силите – по-силният в дадената конфликтна ситуация би наложил със сила своята воля. Съотношението на силите обаче е изменчиво и онзи, който веднъж е излязъл победител веднага след това може да се окаже загубил. Ако приемем, че конфликтите се решават единствено със сила, енергията на хората ще отива не за създаването на блага, а за тяхното опазване. При такива условия хората трудно ще установяват и поддържат отношения на сътрудничество помежду си, човешките общности ще си остават нестабилни, а просперитетът им ще стане труден, ако не и невъзможен. Ето защо приемането и безпристрастното прилагане на обективна, независима, еднакво валидна за всички мяра на справедливостта е необходимо условие на сътрудничеството между хората, на което се основават благополучието и просперитета на човешките общности.

 

Още в най-далечните времена, когато философията за първи път започва да търси определение на справедливостта, се появява въпросът дали действително има независима мяра на човешкото действие, или онова, което се представя като такава мяра, е само наложеният и превърнал се в обща норма интерес на силните. В първа книга на произведението на Платон (427 – 347 пр. Хр.) „Държавата“ – първото значимо философско произведение, посветено на справедливостта – се разглежда предложеното от софиста Тразимах определение, според което справедливостта е онова, което е полезно за силните. Това определение обаче е отхвърлено решително тъкмо защото то лишава от смисъл самото предназначение на понятието справедливост, а именно да създаде такъв ориентир на човешкото действие, който да бъде алтернатива на силата. Предназначението на справедливостта съвсем не е да даде право на силата, а тъкмо напротив да придаде сила на правото. Под право тук следва да се разбира системата от социални норми, които се основават на изложеното дотук разбиране за справедливост като обективна мяра.

 

На фона на казаното все пак има смисъл да се запитаме защо силните изобщо биха се подчинили на една независима мяра на човешкото действие, след като те имат силата да наложат изгодната за тях самите мяра или да не се съобразяват с никаква мяра. В края на краищата приемането на такава мяра фактически е в интерес на слабите. Отговорът на този въпрос вече беше загатнат – в човешкия свят позициите на силния и на слабия не са постоянни и вечни, а зависят от променящи се съотношения на силите. При тези промени едни и същи хора могат веднъж да попаднат в позицията на силния, а друг път в тази на слабия. В един широко известен мисловен експеримент, изложен в неговата знаменита книга „Теория на справедливостта“, американският философ Джон Ролс (1921–2002) развива идеята, че ако група произволно избрани хора, които хипотетично под „булото на незнанието“, тоест без да знаят абсолютно нищо за своя произход и за своето място в обществото, трябва да вземат решение за възможно най-добрия социален ред, те биха избрали такъв ред, в който да има независима мяра на действието. Казано накратко, обективната мяра е в интерес на всеки един действащ човек, стига тя да се приема и прилага от всички останали. Тя гарантира не само базовото условие на сътрудничеството между хората, но и базовото условие на действието – свободата от произволна намеса или ограничение. Ако всеки един се подчинява на една обща за всички независима мяра на действието, то той поема спрямо всеки друг задължение да не върши определени неща, които биха накърнили неговата свобода на действие. Когато всеки един човек поеме такова задължение, в резултат на това всеки друг получава правото да изисква това задължение да се спазва. По този начин възниква гаранция за свободата на всички. Справедливостта гарантира зачитането на интересите на всеки един член на човешката общност чрез мрежа от реципрочни права и задължения, основаващи се на приемането и признаването на обща за всички обективна мяра на решението и действието. Накрая  следва да се отбележи, че взаимните задължения за подчиняване на независима мяра на действието поначало са поети доброволно по вътрешно убеждение, а не по силата на външна принуда. Системата от социални норми, които действат по вътрешно убеждение, е моралът. Ето защо по своя първичен смисъл справедливостта е категория на морала. Често казваме, че правото е реализация на справедливостта и в този смисъл право и справедливост се покриват. По-правилно обаче е да се каже, че справедливостта е нещо повече от правото. Именно поради това е възможно самите правни норми да бъдат оценявани от гледна точка на справедливостта. Човешката история познава и такива закони, които с пълно основание се смятат за несправедливи. Такива са например законите, с които са били узаконявани робството в САЩ, крепостничеството в Русия, преследването и масовото унищожаване на евреите в нацистка Германия, расовата дискриминация в Южна Африка и пр. Във всички случаи, в които действащи закони са били оценявани като несправедливи, това е давало основание на морална основа да се изисква тяхната отмяна.

 

Платон е философът, който предлага най-простата и най-обща формулировка на справедливостта като независима мяра на човешкото действие – „всекиму онова, което му се полага“. Според тази формулировка при справедливостта става дума за адекватност. Всеки трябва да получи точно това, което заслужава, все едно похвала или упрек, награда или наказание. От тази гледна точка никак не е случайно, че от античността до наши дни богинята на справедливостта Юстиция се изобразява с везна в ръката и с превръзка на очите – тя трябва да отмери точно и безпристрастно на кого какво се полага. Трудното обаче започва едва когато трябва да се реши според какъв критерий ще се определи кой какво заслужава. Въпросът за критерия на справедливостта е може би най-важният практически въпрос, с който се сблъскваме, когато си служим с понятието справедливост. Познати са множество критерии на справедливостта в зависимост от особените контексти на действие.

 

На Аристотел (384 – 322 пр. Хр.) дължим едно класическо разграничение на различни видове справедливост според различни контексти на действие. В своето най-важно етическо произведение „Никомахова етика“ Аристотел говори за два основни вида справедливост – разпределителна (дистрибутивна) и изравнителна (корективна). Разпределителната справедливост има място в случаите, когато се разпределят блага, все едно дали материални (напр. пари), или идеални (напр. обществено признание). Изравнителната справедливост от своя страна има своето място в междуличностните отношения. Когато тези отношения са доброволни, каквито са да речем всички търговски, кредитни или наемни отношения, става дума за разменна (комутативна) справедливост и всеки получава онова, което му се полага по договор. Когато отношенията обаче са недоброволни, каквито са случаите на кражба, грабеж, телесна повреда, убийство и пр., извършителят дължи на пострадалия компенсация. По правило конфликтите във връзка с изравнителната справедливост и особено в конфликтите в случаите на недоброволни отношения се решават с участието на държавата и учредените от нея институции на правосъдието.

 

Централен елемент на всяка теория на справедливостта е формулирането и обосноваването на критерий на справедливостта. Обикновено в контекстите на разпределението на блага критериите на справедливостта се формулират от гледна точка на приемника на благата. В етиката са правени разнообразни предложения за такива критерии.

 

Най-често срещан и интуитивно най-приемлив критерий, изглежда, е равенството. Поначало хората проявяват склонност, когато няма никакви особени обстоятелства или  специални съображения, които следва да се вземат под внимание при разпределението, да се разпределя поравно. Поначало при такива условия нормативното изискване е всички да се третират равно. Аристотел предлага едно важно уточнение при прилагането на този критерий. Тъй като поначало какъвто и признак на сравнение да вземем, хората не са равни (да речем по способности, умения, постижения и пр.), принципът на равенството изисква равните да бъдат третирани равно, а неравните неравно. По този начин всеки ще получи такова третиране, каквото му се полага.

 

Друг прост и интуитивно лесно приемлив критерий на разпределение е случайността. Когато никой от членовете на дадена група не желае да отстъпи от правомерните си претенции за недостигащи за всички блага, за да се избегнат конфликтите, често се прибягва до жребий и решението се оставя на слепия случай.

 

Разпределението на недостатъчни блага в редица случаи се осъществява, като за критерий се вземат потребностите. Всички познати форми на социално подпомагане се основават на изискването, предимство при разпределението на блага да се даде на онези, които най-много се нуждаят от тях и които най-малко могат сами да се погрижат за тяхното създаване.

 

Познати са обаче и редица практики на разпределение на блага, когато приоритет имат не потребностите, а заслугите за тяхното придобиване. В тези случаи предимство се дава не на онези, които имат най-голяма нужда, а на онези, които имат най-голям принос.

 

Джон Ролс предлага един по-сложен критерий за разпределение на блага в обществен мащаб. Според него при равен достъп на всички членове на човешката общност до обществени длъжности и постове и гарантирани основни човешки права за всички, разпределението на блага трябва да става така, че най-зле поставените да са по-добре, отколкото при всички други мислими условия на разпределение.

 

Поради това, че днес контекстите, в които се използва понятието справедливост, са доста по-широки от контекстите на разпределение, се налага да се формулират и по-обхватни критерии на справедливостта. Така например с оглед на съвременните усилия за опазване на природата в т. нар. „екологична етика“ се издига като критерий за справедливи отношения устойчивостта. Идеята тук е, че когато се нарушава изискването за устойчиво развитие, бъдещите поколения се лишават от блага (чиста вода, чист въздух и пр.), които им се полагат в не по-малка мяра, отколкото на съвременните хора. По сходен начин стои и въпросът със справедливостта например в пенсионното дело. Ако в условията на солидарни пенсионни системи съвременните работещи отказват да внасят пенсионни вноски, а съвременните пенсионери харчат повече средства, отколкото са акумулирани в пенсионните фондове, с това те извършват несправедливост спрямо идните поколения.

 

Аристотел. Никомахова етика. Изд. ГАЛ–ИКО, София 1993; Платон. Държавата. Изд. на НБУ, София 2015; Ролс, Джон. Теория на справедливостта. Изд. С. А., София 1998.

 

Христо П. Тодоров

Обратно към списъка