УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

СМЪРТТА НА АВТОРА

 

АВТОР – възвръщане и смърт

 

Самостоен и свръзхзначим сюжет от историята на литературознанието през втората половина на ХХ век има явяването на теорията за смъртта на автора, пораждането от нея на една почти всеобща мода и след това възвръщането на автора. Всъщност самата теория за смъртта на автора е само най-радикалната форма на почти периодичното загърбване на авторовата фигура, на игнорирането на авторовото присъствие и участие от разнородни литературоведски и критически школи и просто от стилове и норми на литературния живот през вековете.

 

Тон да се говори така повсеместно за смъртта на автора дават две почти едновременно появили се работи – знаменитото кратко есе „Смъртта на автора“ (1968 г.) на френския литературовед и писател Ролан Барт и лекцията от 22 февруари 1969 г. в Колеж де Франс, озаглавена „Що е автор?“ на също толкова големия френски философ Мишел Фуко. Обикновено се казва, че това е крайна реакция на властвалите дълги десетилетия в мисленето за литературата социалнопсихологически подход и сравнително-историческия метод.

 

Мишел Фуко излиза с тезата, че „с промяната на нашето общество, в момента, когато тя започне, функцията „автор“ ще изчезне и фикцията на нейните полисемични текстове ще функционира по друг начин, в друга система на принуждение. /.../ Всички дискурси, какъвто и статут, форма, ценност да притежават, каквато и да е манипулацията, на която ще са подложени, ще се развиват в анонимността на своето жужене.“ И още: „Очевидно не е достатъчно да се повтаря като празно твърдение, че авторът е изчезнал. Не стига също така само да се повтаря неопределено, че Бог и човек са умрели от съвместна смърт. А би трябвало да се обособи пространството, което изчезването на автора опразва, да се проследи отблизо разпределението на празнините и прекъсванията, да се дебнат разместванията, свободните функции, които това изчезване явява.“

 

Третият фрагмент от есето на Ролан Барт започва така: „Въпреки че империята на автора е все още твърде могъща (в редица случаи новата критика само я укрепваше), от само себе си се разбира, че някои писатели отдавна вече се опитват да я разклатят. Няма съмнение, че във Франция първи Маларме съумя да види и предвиди в цялата й необятност необходимостта самият език да замести този, който дотогава се смяташе за негов собственик. За него, както и за нас, езикът е който говори, а не авторът: да пишеш, означава чрез една предпоставена безличност – която никога не трябва да се смесва с кастриращата обективност на романиста-реалист – да постигнеш онази точка, в която единствено езикът действа, „перформира“, а не „аз“. Цялата поетика на Маларме се състои в отхвърлянето на Автора в полза на писането.” И пасаж от последния фрагмент: „Един текст се състои от множество начини на писане, произлезли от много култури, които влизат в диалог помежду си, пародират се и се опровергават, но съществува едно място, където тази множественост се уталожва, и това място не е Авторът, както се е приемало досега, а читателят: читателят е самото пространство, в което се вписват, без да се изгуби нито един от всички цитати, от които се състои писането; единството на един текст не е в неговото начало, а в неговото предназначение.“

 

Трудно е днес дори да преценим в целия му обем огромното въздействие на тези два програмни текста – не само във високата академична наука (от теориите за имплицитния читател до деконструкцията с нейните тези и понятия за следата, писмото, различаването, за „допълването“ и „отлагането“). Но тук говорим за разрастваща се и всеразпространяваща се литературна мода, която се отразява и в самата съвременна творческа практика на белетристи и поети, в разколебаването на самата представа за авторовата идентичност, в постмодерните игри с имената, но и в новоговора от критическото говорене. Така бе и в българската литературна култура: например, когато трябваше да пишат за белетристката Емилия Дворянова, нейните критички не искаха да споменават писателското й име само по себе си, а я означаваха като „текстът-Дворянова“. Случайно да не се каже, че някакво реално лице е написало романите „Къщата“, „Пасион или Смъртта на Алиса“ и „Земните градини на Богородица“. Този език понякога звучеше гротескно в стремежа да се постига литературоведско-философска политическа коректност.

 

За познаващите обаче историята на литературознанието на ХХ век тази ситуация не бе нещо ново. Оше във втората половина на второто десетилетие руските формалисти от школата на ОПОЯЗ (Общество за изучаване на поетическия език) бяха развили подобни идеи, също в доста радикална форма. Но вече през 1927-1928 г. водещите фигури в школата Юрий Тинянов и Шкловски обсъждат как в техните литературноисторически разкази и в теоретическите им изследвания биографията на писателя да не бяга повече редом с каруцата на литературата. Разбира се, това ставаше по сложен начин, който обогати и анализите на персоналистическите осъществявания в литературата, наблюденията върху времената, когато личностното авторово присъствие и участие и дори митологизиране, когато именно интегралният знак на автора придава единството на едно творчество и го остойностява, когато е невъзможно да пренебрегнеш многопосочните присъствия на образа на автора в художествените текстове. За всичко това бяха създадени и концепциите за литературната личност, за социалните роли на автора –  автобиографично въплътени, за авторовите публичности и за посмъртното битие на авторовата литературна личност (така в различните национални литературоведски школи бяха мислени и представени фигури като Александър Блок и Анна Ахматова, като Циприян Камил Норвид и писателите от Млада Полша, като Яворов, Иван Пейчев и Христо Фотев). Разбира се, задължително трябваше да се знае, че в историята на литературата има и периоди антиперсоналистични, когато наистина биографията и авторовото име не играят в тактиките и стратегиите от литературния живот, не работят за утвърждаването на произведенията.

 

Голямата мода на смъртта на автора постепено се отля и изтля. Адептите й по цял свят обаче не знаеха, че още през 1980 г. самият Ролан Барт в своя лекция също в Колеж де Франс бе се отказал от предишните си позиции, че бе озаглавил лекцията си от 19-ти януари „Животът като творба“ и още „Завръщане на автора“. Там той говори, че в самата история на френската литература има няколко завръщания на автора, че за него лично отказът от крайната структуралистична тенденция, резюмирана в статията „Смъртта на автора“, се случва най-вече с написването на известната му книга „Удоволствието от текста“ – с „разтърсването на теоретичния Свръхаз“, с едно „завръщане към любими текстове“, „изравяне“ или по-скоро „не-заравяне“ на автора“, че днес е на „диаметрално противоположно становище“. И Барт признава: „понякога си представях перверзен автор, който би създал произведения само за да напише някой ден своята автобиография“. Употребява формули като „творчески комплекс от Живот+Творчество“, „позицията за живот като творба“, „писането-живот“, „редуване на „житейски и писмовни роли“; класифицира няколко типа „Аз, които пишат“: „Лицето (persona): частното, всекидневно лице, което „живее“, без да пише. Писателят (scriptor): писателят като социален образ, този, за когото говорят, когото коментират, класират в определена школа, жанр, учебници и т.н. Актьорът (auctor): Аз като гарант на това, което се пише; баща на творбата, поемащ отговорността; Аз, който социално или мистично се мисли за писател. Пишещият (Scribens): Азът, който пише в момента и всекидневно живее с писането.“ И литературоведът добавя: „Всички тези Аз са вплетени, втъкани, блестят в текста и доминират в различна степен“.

 

Очевиден край на идеите за смъртта на автора! Въпросът е, че много от адептите на модата по света или направиха своя отказ тихомълком, или и досега не са се предали.

 

Обикнатият от постмодернистите Хорхе Луис Борхес – като параболически подкрепящ и илюстриращ чрез различни съчинения тезите им загадъчен автор, има едно есе, в което сякаш предварително се противопоставя на тази знаменита теория за смъртта на автора. „Флобер и образцовата му участ“ е текст из сборника „Обсъждане“ (1932 г.) и сякаш наистина предвещава споровете за културната значимост на авторовата личност, за възможностите авторовата личност да играе при литературния процес.

 

Във фундаменталното си съчинение „Повторение и сътворение: поетика на автотекстуалността“ (2009 г.) Радосвет Коларов, един от най-видните привърженици у нас на „точните методи“ в литературознанието, прави критически преглед на научната ситуация със смъртта на автора в първата глава за основните понятия, в раздела „Авторът post mortem“. С основание той предупреждава – като изброява освен „смъртта на автора“, „смъртта на литературата“, краят на историята“, „краят на литературната теория“, „спасете читателя“: „Зачеркването на концепта и заедно с това отстраняването на главоболните въпроси, свързани с него, е, разбира се, илюзорна. Желанието за „убиване“ на теоретичния конструкт в крайна сметка представя – осъзнато или не – негативна фиксация върху него, сигнал е за жилавостта на този конструкт в литературоведското мислене.”

 

 

 

Михаил Неделчев

 

 

Обратно към списъка