УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Естественото (в хода на историята) конструиране на системи от биографии и мисленето в системи от биографии е често пределно видимо. Тези системи са една от най-силните комплексни форми на личностния персонализъм - литературен, художествен, политически. Всъщност, много често при създаването на тези системи от биографии имаме конвергенция на такива различни типове опубличностявания.

 

Чрез "системи от биографии" означавам такъв тип сплитане на личностни истории, при което тези биографически разкази взаимно се обогатяват, стават по-разбираеми и логични именно чрез това случило се свързване. Личностите си въздействат една на друга, обединени са от някакви общи теми, доминиращи тяхната деятелност, много често създават общ бит и съвместни социални стилове. Те подрепят взаимно процеса на опубличностяване на жестовете си. Най-често съответната система от биографии обхваща само сегменти от цялостната личностна история - годините на съвместноста. При това, системата от биография „чете" от реалната многопластова биография само "интересуващото я", само това, която я сплита с останалите. Извънредно сложни случаи са тези, при които системата се конструира "от/през растояние", без преки биографически взаимодействия, с дистанции в историческото време, на базата на проекции при изпълняването на сходни социални роли.

 

Колективната личност (например на българската колективна литературна личност кръг "Мисъл") е явление от друг тип срямо тези системи от биографии. Тук не говорим и за самия древен жанр на "сравнителните животописи". За формирането на система от биографии е необходимо сплитането на биографиите на най-малко три персони; двоичната свързаност се реализира в полето на интимността, по логиката "аз-ти" (Мартин Бубер). Когато системите от биографии биват "естествено" създадени, тогава обществото веднага има знание за тях; но често тях ги гради постфактум един историограф или публицист и ги налага като конструкт в публичността (велик пример са "Строители"-те на Симеон Радев с представянето на държавностроителтните, но и конфликтни взаимоотношения между Петко Каравелов-Стефан Стамболов-д-р Константин Стоилов в новоосвободена България), представени са в мемоарно съчинение или в роман, извършва се историческото им утвърждаване чрез съответни процедури.

 

Ще направим сега един бърз преглед на явяването и утвърждаването в масовото или в тясно-груповото съзнание на различни по видимост системи от биографии в няколко култури, в национални литератури и в политически системи...

 

Изкушени сме отново в четенето на "Животописи на велики художници, скулптори и архитекти" от Джорджо Вазари да видим съперничеството на тримата наистина велики от Възраждането - Леаонардо да Винчи, Микеланджело Буонароти и Рафаел от Урбино - като прото-модел на бъдещи системи от биографии на художници. Но не можем ли да извлечем представи и за политически системи от биографии от книгите на Николо Макиавели, от неговите "Флорентински истории" с разказите му за възходите и паденията на Медичите в конфронтациите с техните антагонисти? Всичко това обаче, ако разширим полето и към Испания и Британия, са сплитания - пак да повторим - от предмодерната епоха. А инак е невъзможно да включим самия Гьоте в някаква биографическа персоналистическа система, въпреки многогодишните му релации с Шилер, Виланд и Хердер, просто защото монументалния лик на Олимпиеца наистина не се списва в каквато и да е система с други личности, той е прекалено грандиозен. (Както вече бе посочено, той е една световна общокултурна личност-емблема.)

 

Ще намерим същинските политически системи от биографии при деянията на създателите на модерните буржоазни държави, в асинхронията на епохите на националните революции и на съграждането на новите демократични политически системи; самите гигантски социални и политически трансформации създават условия за това. Велики примери имаме: при Бащите-основатели, при създателите на американската конституция, при "федералистите". (Всичко това като идеология ни е показано в класическите книги "Америка и американците" на Алексис дьо Токвил и в сборника "Федералистът", а в най-ново време е великолепно представено и в голямата поредица от обстойни исторически романи на Гор Видал.) Намираме ги и в прославяната проблематична героика и в кървавите сюжети на Френската революция (да мислим сложно Френската революция, учеше ни Франсоа Фюре); откриваме ги във взаимоотношенията при обединяването на италианската нация в една държава: от посланията на Джузепе Мацини с неговата "Млада Италия", от походите на Джузепе Гарибалди и с явилия се отново да завърши процеса като министър-председател граф Камило Бенса Кавур. (Контактите на български националреволюционери с Мацини в Швейцария, дават отнование на проф. Христо Гандев да заговори за мацинизма на Левски.) Още по-динамични са сюжетите от деянията на нацоналреволюционерите в Латинска Америка при разпределянето на испанското колониално наслество, формиращи също в историческа последователност система от митологизиращи биографии: зачинателят Франциско де Миранда, продължителят Симон де Боливар с неговата Велика Колумбия и създателят на Венецуела, "народният каудильо" Хосе Антонио Паес.

 

Но за нашия преглед още по-значими са интимно поместени в националната ни история системи от биографии, с толкова много вградени в тях писателски персони, като например колективната трагическа съдба на Великата полска емиграция от 30-те години на ХIХ-и век. Това са успоредните културно-исторически сюжети на Адам Мицкевич, Юлиуш Словацки и Зигмунт Крашицки, на тези велики национални поети-пророци, на вещателите за трагическите ходове в националната съдба на този разпънат на картата на Европа народ-Иисус Христос, до изваялия техните митологични образи поет Циприян Камил Норвид, както и на паралелно лидиращия пак в Париж, в Хотел "Ламбер" водач на полските консерватори княз Адам Чарториски, с мисията на Адам Мицкевич в търсенето на единодействие за Полските легиони, при разидиращия в Сливен, Бургас и Странджа Садък паша - писателят Михаил Чайковски, съдействие търсено заради неговата близост с Чарториски. Всъщност, светлите, но и сумрачни митологии на Великата емиграция продължават да облъчват поляците в следващите векове, предизвикват благородни подражания, пораждат цели културни феномени като например художественото направление Млада Полша от началото на ХХ-и век, където също имаме няколко системи от биографии (така големият поет Норвид е истински преоткрит със съдействието на лидера на Млада Полша Зенон Пшесмицки-Мириам). Цялата тази полска история с нейните приноси за създаването на национална идеология е пределно важна за нашата тема именно заради конвергенцията тук на политически и художествено-литературен персонализъм, заради вторичното героизиране в трагичен дух и митологизиране с въвеждане и на фантастични същества около героите например в художественото дело на големия живописец Яцек Малчевски. (Едно стихотворение на нобеловия лауреат Чеслав Милош - обръщение към водача на "Солидарност" Лех Валенса, където се възкресява самият присвоен на националния герой Тадеуш Косцюшко сакрализиран титул "Начелник польскьего люду", показва как работят тези национални персоналистически митологии вече в съвсем късните времена на комунистическата тирания. А в тридесетте години в междувоенна Полша е направен несполучлив до голяма степен опит на официозната пропаганда този титул да бъде присвоен за Маршала, за развилия се като авторитарен лидер Пилсудски.)

 

Всичките тези персоналистически системи от биографии се създават все пак в една още национал-романтическа семиологическа среда, предизвикват много често явяването на едни едри личностни митологизации, макар и да подготвят своето вторично моделиране и по-сетнешно публично преутвърждаване.

 

А за нас, българите, основополагащ смисъл има биографическото мислене на високото Българско възраждане през втората половина на ХIХ-и век, продължаващата заради откъсването от българското землище на Одринска и Беломорска Тракия и Македония, своите ходове национална революция, следването тук на силните биографически образци. Самата велика българска система от биографии Левски и Ботев, Гоце (Делчев) и Яворов (затвърждаването на потенциите на идейни и художествени релации на първата двойка при втората) предизвиква мощната ритмика тридесет години по-късно. Споменатият вече Симеон Радев - наред със своите "Строителите на съвременна България" (1910 г.) - е създал и своите малки персоналистически шедьоври, например удивителното синтетично късо есе "Великите сенки", за легендарните герои - загиналите Гоце Делчев, Даме Груев, Борис Сарафов, Пере Тошев. А трагическият поет на България Яворов не само пише синтетичната си малка биографическа книжка за погиналия нов Апостол на свободата, основана колкото на лични впечатления, толкова и на документи. Пише и прекрасните си романтически глави в спомените си "Хайдуики копнения". Но и чрез своята лична трагическа съдба той още един път трайно вгражда чрез системата от биографии лика на Гоце в най-високата българска мартирология. Та нали Яворов моли новия водач на ВМОРО Тодор Александров - наследен като приятел от Апостола - да бъде погребан със своята завещана му точно от Гоце чрез националреволюционната инициация четническа униформа! И това е един все пак героически излаз от годината на траура с безнадежно и завинаги угасналото слънце! Четворната система от биографии очевидно трябва да бъде четена чрез двете двойки като благородна конвергенция на дейностите на персонификациите на революционото действие за изграждане на самостойна революционна държава в държавата още в оковите на чуждоимперския гнет и на гениалните въплъщения на носителите на екстатичното поетическо слово.

 

Но нека сега се взрем в една друга генеалогия на непрестанно възникващи художествено-творчески общности, където ядрото са точно такива системи от биографии. Едно начало на късните, продължаващи цяло столетие и половина артистични беслъци, може да бъдат именно красивите и плашещи общи похождения на лорд Джордж Гордон Байрон в съпровода на Пърси Биш Шели и на не по-малко щурата му съпруга Мери Годуин-Шели. Както вече бе казано, съдава се модното с десетилетие умонастроение байронизъм на базата на ярките творби с пределен автобиографизъм и на опубличностените жестове на писателите.

 

Ще прибавим пак в редицата на предшествениците-романтици и удивителната история на американските философи-трансценденталисти Ралф Уолдо Емерсън и на Хенри Дейвид Торо и на неговия брат, с тяхната щастлива хетеротопия Уолдън и със стратегиите на ходенето, с култа им към дивата природа, с винаги автобиографичното си самопредставяне, с "обективирането"си чрез/през природата. На финала на своя голям философски очерк "Уолдън" Торо настоява: "Нашият духовен живот напомня речните води. Всяка година той може да се надигне повече от когато и да било и да залее прегорелите възвишения околовръст. /.../ Далеч от океани и морета съзирам древни брегове, в които някога - преди науката да започне да отбелязва приижданията на реките - са се плискали води." А Емерсън вижда така персоналното развитие: "Всъщност смятам, че всеки човек преминава и през трите епохи: като момче е грък, като младеж - романтик, а в зряла възраст - философ." Тук някъде, в околностите е и кръжащата около тях писателка Маргарет Фулър - авторка на големия пътепис "Лято на езерата" (определян като "природопис" и "една духовна автобиография на американската авторка"). За нея Емерсън пише: "Чувал съм, че още от малка започнала да мисли, че превъзхожда интелектуално околните. Години живяла с тази идея, додето накрая повярвала, че не е дете на родителите си, а европейска принцеса, поверена на грижите им." Тяхната свързаност се удвоява и от възхитата, която всички те предизвикват у националния поет на САЩ Уолт Уитман. (В цяла епическа поредица от свои авторски книги, предговори и преводи, проф. Албена Бакрачева ни представя именно тази "удивителна история" на ярко-персоналистическата система от биографии.)

 

И - съвсем набързо - още няколко системи от биографии във времената на ранния европейски модернизъм: френските "прокълнати поети", включително Пол Верлен и Артюр Рембо, последвали Шарл Бодлер в неговата отдаденост на сплина, на меланхолията, на тъмните страсти, с битието извън нормите на приличието, с техните съдебни процеси на държавата срещу тях и един срещу други, и дори причинените с покушение пак един срещу други затворнически дни; оформянето в десетилетието на Сребърния век около фигурата на Принца на руската поезия Александър Блок на кръг на неудържимо привлечените от неговата аура поети (Анна Ахматова, Николай Гумильов, Марина Цветаева), на богоборчески съпротивляващи се на мита (Андрей Белий), на сложно преработващите теми и мотиви (Осип Манделщам, Борис Пастернак); търсенията през 20-те години на ХХ-и век на нов музикален език, различен от вагнерианството и импресионизма на Дебюси от "трупата" на Шестимата нови композитори (Артур Онегер, Дариус Мийо, Жорж Орик, Франсис Пуленк, Люи Дюрей, Жермен Тайфер), чиито вдъхновител е поетът Жан Кокто със своето заявление към всички: "Съобщавам ви, че френската музика ще въздейства върху света". Те се вдъхновят от популярната музика на мюзикхола и цирка, насърчават се в тази насока един друг. (Изкушението да мислим тук цялата плеяда от художници на парижката школа на постимпресионистите - от Пол Сезан до Ван Гог и Пол Гоген - като възможна система от биографии, се проваля заради прекомерния личен екстремен индивидуализъм на всеки един от тях.) Доблавяме тук още една по-ранна система от биографии на композитори - руски, от епохата на музикалния национализъм в последните десетилетия на ХIХ-и век. Милий Балакирев, Александър Бородин, Цезар Кюи, Модест Мусоргски и Николай Римски-Корсаков се самоназовават "Могучая кучка" ("Могущата групичка" или "Петимата"). Техният общ стремеж и постигането на една руска национална характеристика вурху теми и мотиви на народната музика, както и техните премиери, дискусии, преподавателска работа, интензивното им общение, също градят единен социален стил. И още едни съвсем нови композитори, с алтернативен почерк в полето на постмодерното от последните десетилетия на съветската комунистическа империя: Алфред Шнитке, Едисон Денисов, София Губайдулина, Валентин Силвестров, Арво Пярт, Гия Канчели. Всички тях ги сближава, превръща ги в мощна система от биографии именно дългогодишното непризнаване от официалната съветска власт, скандалите около осуетените премиери на симфониите и другите им композиции, славата, която имат както на Запад, така и за непризнаващите наложения остракизъм родни почитатели. Естествено, тази съвсем неформална общност се разпада с омекването на режима около 1985 г.

 

Хуманитарните науки, техни общности и групи, също предоставят в публичността на различни равнища стабилни и атрактивни системи от биографии. Широко обсъждани са сблъсъците на психоаналитика Зигмунд Фройд и на неговия ученик Карл Густав Юнг, въвлекъл на едната или на другата страна и техни ученици и последователи, близки жени. Автобиографията на Юнг - "Спомени, сънища, размисли. Записани и редактирани от Аниела Яфе", подробно повествува за всички тези сюжети. Самото психоаналитическо занимание сякаш предполага въвличането и на личния бит към професионалната сфера. Удивителната история с магическите сънища и най-вече с Кулата в Болинген, която според самосъзнанието на учения представлява самия него, неговата "Аз-личност", придава особена сакрална телесност на това интимно пространство, което поснякога - въпреки търсената самота - се посещава и от съмишленици (вж. повече за Кулата в главата "Домът на на художника"). Писмата на великия Мартин Хайдегер до пределно мъдрата Хана Аренд, както и други свидетелства, ни представиха и заедно с личноста на другия голям философ Едмунд Хусерл, една система от биографии във вид на триъгълник, където хипотенузата е любовна, но другите страни ни разкриват неразрешими противоречия - включително и за недопустимите компромиси с тоталитарната нацистка власт. А макар в знаменитата книга "Диалектика на просвещението" на Макс Хокхаймер и Теодор В. Адорно, името на гениалния Валтер Бенямин да не се споменава, духът на покойния приятел, загинал така рано, преследван от хитлеристката чума, на този толкова често вдъхновявал ги съмишленик, когото те не успяват да спасят, стои с добрите си енергии над цялото повествование и над всички дела на въстановения след нюйоркското изгнание "Институт за социални изследвания". Новата книга на Марк Лила "Безотговорният разум" повествува извънредно критично за всички тези сюжети от общостите на философите.

 

Още по-отчетливо видими са системите от биографии при някои от прочутите литературоведски школи и групи. Самата близост с изкуството на словото, върху което надграждат, ги заразява често не само при текстовете им, но и в бита им, с благородна всекидневна художественост и това засилва персоналистическата им откроеност. Така е например, при всички дела на прочутата школа от 20-е-30-е години на "руските формалисти" - ОПОЯЗ, Общество за изучаване на поетическия език. Лидерите на опоязовци Юрий Тинянов, Виктор Шкловски, Борис Айхенбаум, Осип Брик, близкият до тях Роман Якобсон, стоящият леко встрани и често опониращ Борис Томашевски, не само непрекъснато експериментират с жанровите критически и литературовески форми, но и са представители на едно истинско въвлечено литературознание - въвлечено в най-актуалниите ходове на литературния процес, близки са с някои от водещите руски поети, експериментират със словото съвместно с тях. Тинянов и Шкловски са значими писатели (достатъчно е да се споменат повестите и разказите "Кюхля", "Поручик Киже", "Восъчната персона", романите за Пушкин, Кюхелбекер и Грибоедов на Тинянов - повечето от тях с художествено разгърнати литературноисторически сюжети, да се прибавят късият роман в писма "ЗОО или Писма не за любовта" на Шкловски), създатели са не само на експериментална проза, но и на множество поставени киносценарии. В частните сбирки на ОПОЯЗ се разиграват като истински театрални действа също литературноисторически сюжети, имитират се жестове на писатели от миналото. Анекдотите с тях и острите им "слова" се помнят с десетилетия. (Немаловажна сплотяваща характеристика е еврейският произход на лидерите.) Всичко това е синтезирано в мемоарната проза на Шкловски "Жыли-были" и особено в удивителните със способността да се улавят сменящите се в десетилетията социални стилове "Записные книжки" на ученичката на Тинянов, също голямата сетнешна литератературоведка Лидия Гинзбург. Важен акт на най-вътрешните кръг на Школата е създаването през 1928 година в Прага от Тинянов и Якобсон на тови тезиси на Школата ("опоязиси"), които стоят в основата на приетите година по-късно тезиси на Пражкия лингвистичен кръжок. А като алтернативно спрямо ОПОЯЗ поведение - литературоведско, научно-философско и дори битово, стои кръгът около Михаил Бахтин, включващ и Валентин Волошинов, Павел Медведев и др., където карнавализацията не е само научен проблем, но и всекидневна игрова практика. (Една крайна форма на такава въвлеченост в обекта на изследването руският литературевед и мислител от български произход Георги Гачев наричаше "жизнемисъл".)

 

Естествено, не всяка школа в науката и група от художествената култура гради в себе си и система от биографии. Много често тези школи и групи са хетерогенни като членски състав и като тип занимания, за да го правят. Такава е например, при всичките ни симпатии, ситуацията с Кръга Блумсбъри около Виржиния Улф и сестра й и братята й - вж. книгата на испанската писателка Ана Мария Навалес "Разкази за Блумсбъри".

 

И последната наша примерна система от биографии на литературоведи: групата около списанието и издателството "Тел кел" ("такова-каквото", "такъв-какъвто"), включваща не само семиолозите около Ролан Барт, но и постмодерните философи Мишел Фуко и Жак Дерида. Литературоведите около "Тел кел" заразяват и останалите със страстта си да са близо до най-новата литература - още едно практикуване на "въвлечено литературознание" (където в мисленето и писането за актуалната литература е въвлечена и самата личност на литературоведа, и тя се самообсъжда - също персоналистичен подход). Същевременно, в голямата част от своите страници с фрагменти, Ролан Барт говори за себе си в трето лице. Ето така: "Понякога вечер, след като е писал през целия ден, го обхваща неприятно чувство, което граничи със страх и се дължи на усещането, че произвежда двоен дискурс, който надхвърля поставените му цели: цел на негоия дискурс не е истината и въпреки това той се явява утвърдителен." За съжаление, преизпълнената със странични сюжети книга на Jean Thibaudeau "Mes annes TEL QUEL" (1994 г.) няма да помогне много за реконструирането на взаимоотношенията и разпределението на ролите въ вътрешния кръг. А пародийният роман "Седмата функция на езика" на Лоран Бине, чиито прочит ще внесе смут и трепет в душите ни, веднага ни изправя с дадените там гротескни сцени пред нарушаването на каквито и да е морални норми.

 

За евристичната мощ на мисленето в системи от биографии прекрасно свидетелства големият двутомен труд на проф. Ивайло Знеполски "КАК СЕ ПРОМЕНЯТ НЕЩАТА. От инциденти до голямото политическо събитие. Истории с философи и историци" (2016 г.). Герои на повествованието са седем историци и философи, най-често учени от Софийския университет: Добрин Спасов, Исак Паси, Иван Славов, Николай Генчев, Илчо Димитров, Асен Игнатов, Желю Желев. Всички са били членове на Българската комунистическа партия. Но и всички имат сложни съдби в Академията, много често стоят на ръба на дисидентството - Асен Инатов след емигрирането си (беше ми асистент по логика при следването ми философия като втора специалност), Желю Желев - след случая с инкриминирането на книгата му "Фашизмът". Някои обаче избират да подкрепят кариерата си с близост до Дъщерята на Първия (вж. голямото есе на проф. Никола Георгиев "Семейството: начин на употреба"), чрез участието в нейния кръг да се опитат да осъществят реформаторските си проекти. Проф. Знеполски сочи, че конфликтите, в които неизменно са въвлечени, много често "напускат тясното пространство на Университета, така нареченото "научно поле" и винаги ги поставят всички тях в сложни взаимоотношения с тоталитарната комунистическа партийна власт и администрацията, което често е едно и също. Ето и самото самоопределение на характера на книгата: "Изследването разглежда подробно професионалната съдба на всеки един от тези млади учени, но ходът на изложението разкрива, че техните случаи са взаимно преплетени, че не могат да бъдат механично отделени един от друг. Те се вплитат в общност, която не е нито механичен сбор, нито тяхното средно аритметично. Пред нас е множествен, но не и колективен субект." Имаме всъщност една лаконично определение на това що е персоналистична "система от биографии".

 

Тази система от биографии на историци и философи от Академията е сътворена от автора, тя не е от очевидните за всички. И проф. Знеполски пълноценно използва предимствата на това персоналистично мислене в системи от биографии. Неговият труд е композиран с акцент върху непрестанно случващите си "инциденти", които просто заставят всеки от членовете на неформалната група да "вземе отношение" - да покрепи ударения и нарочения, да го "защити" чрез мека, "другарска" критика. Именно тези "инциденти" всеки път ги ближават или разделят временно или завинаги, отделят ги от останалата маса послушни на властта университетски хора. Но всички тези инциденти още по-ярко открояват неповторимите индивидуалности на изтъкнатите учени. Докато не се стигне до голямото изпитание чрез "събитието", докато не се "изпитат" способностите на всеки един да реагира, докато всъщност самото голямо "събитие" не "разпусне" самата система от биографии.

 

Системите от биографии почти винаги са временно обединяване на персоналните усилия и воли, на творчески енергии и цели. Те обикновено се случват във времена на върховни изпитания, на подем на една национална общност или на радикално в патоса си търсене на "нови думи" в изкуството. Изучаването им, проследяването на общите им сюжети дава възможности за значими обобщения. Наред със знанието за другите форми на стратификация, стои винаги и хуманитарната задача да се проучват отново и отново биографическите истории на индивидуално откроените персони от различните епохи - включително и чрез разнородните им свързвания. (Проф. Юрий Лотман пише за жанра на една биография, вдъхновена от живота на Леонардо да Винчи: "Секретът на историческото правдоподобие е в това да се разкрие взаимната необходимост на различните животи. Да се намери психологическата структура на личността. Едното се осветява чрез другото, вдъхновението - през препречващите скали на житейските обстоятелства, светлината - през дима. Портрет в маниера на сфумато...". Завършва своя пасаж Лотман с позоваването на обикнатия от да Винчи похват на рисуване.) Тези системи от биографии са още едно поле за откриване на концентриран смисъл в участта и битието на издигнатите люде.

 

Михаил Неделчев