УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

СИСТЕМА

 

Свеждането на множеството към единното   

в това е първоосновата на красотата.

Питагор

Важността на цялото превишава важността на неговите съставящи.

Аристотел

Цялото се обяснява със свойствата на неговите съставящи.

Галилей

 

 

В най-общо определение, система е множество от взаимосвързани елементи (единици), разглеждани като едно цяло. Освен като така дефиниран модерен строг научен термин, идеята за система е отдавна позната чрез старогръцката дума σύστημα, означаваща ‘цяло, съставено от части; съединение, състав’ и е широко популярна във всички езици, които впоследствие са я заели. Както при повечето думи в езика, от това обикновено всекидневно значение са се развили и други метонимични значения като: ‘определен ред, основан на планомерно разположение и взаимовръзка на частите на нещо’ (напр. купонна система на продоволствие) или ‘начин на организация на тип мисловна дейност’ (напр. десетична мерна система или система на летоброене), или ’установени обществено-икономически отношения, определящи политическия строй’ (напр. робовладелска система). Развиват се и преносно-метафорични значения като ‘последователно следвана насока на сходни действия’ (като напр. В престъпленията на рецидивиста личи система).

 

Наред с основното ѝ общо терминологично значение, както то бе дефинирано в началото, думата „система“ е развила и други, повече или по-малко, терминологични значения в различни научни области като: 1. Филос. Цялостно философско или религиозно учение, напр. философската система на Платон; 2. Науч. Научна теория и класификация, основани на взаимосвързани принципи (и тяхно последователно изложение), напр. периодическа система на химичните елементи на Менделеев;  3. Изк. Цялостен метод за постигане на нещо, напр. театралната система на Станиславски; 4. Физ. Обособена съвкупност от природни обекти, напр. Слънчевата система. 5. Социол. Характерен тип организация на обществото, напр. политическа система; 6. Етнол. Обособена съвкупност от установили се през вековете норми на живот и правила за поведение, напр. брачна система или система от морални ценности; 7. Техн. Съвкупност от взаимосвързани машини, апарати, агрегати, обединени от обща функция (работа), напр. производствена система или компютърна система; 8. Техн. Конструкция, принцип на техническо устройство, напр. нова система оръжия;  и др.

 

Освен посочените терминологични значения, думата система, благодарение на употребите ѝ във всекидневния език, е добила и широко полу-терминологично разпространение в сложни названия за добре познати обекти от всекидневието като напр. спирачна система, нервна система, екологична система, избирателна система, образователна система и др. под.

 

Всички системи, в цялото им разнообразие, притежават основни общи характеристики. Всяка система е организирана от структура, представляваща мрежа от взаимовръзките между нейните елементи (единици). Въпреки сложността на взаимоотношенията между система и структура, според съвременното разбиране структурните отношения на изначални опозитивни енергийни сили или ценности (стойности, значимости) формират и регулират системата. Още по дефиниция, всяка система се характеризира с цялостност и определеност в своите граници. Цялостността означава, че в някакъв съществен аспект енергията на „силите“ или на „ценностите“ (значимостите, стойностите), свързващи елементите в системата, са по-големи от силите или ценностите, свързващи елементите на системата с елементите на външни системи или с обкръжаващата среда. Освен единен организиращ принцип, всяка система има и специфична функция. Това се проявява в т.нар. системен ефект (известен още като холизъм, синергетичност, емерджентност) – поява в системата на свойства, които не са присъщи на нейните елементи, познат чрез принципната несводимост на свойствата на системата към сумата от свойствата на съставящите я компоненти (неадитивност); възможностите на системата превъзхождат сумата от възможностите на съставящите я части; общата функционалност на системата е по-добра, отколкото на простата сума на елементите ѝ. Всяка система се характеризира и с принципиална йерархичност – структурните положителни и отрицателни взаимовръзки между елементите на системата ги организират в йерархични отношения. Според това, дали една система се състои от едноредни единици или е съставена от различни по степен на сложност единици, се различават прости и сложни системи. Единиците от един и същи ранг образуват собствени подсистеми, йерархично организирани в равнища в рамките на цялостната сложна система. Така напр. в езика, като идеален пример за сложна йерархична система, единиците на всяко от равнищата (напр. на морфемите) са съставени от комбинация на елементи от подредното равнище (на фонемите), а самите тези единици (морфемите) са в ролята на съставни елементи на единиците от надредното им равнище (на думите-лексеми) в системата на езика. В края на краищата, и всеки от елементите на системата може да се разглежда като (под)система, както и самата система също може да се разглежда като елемент на някоя (над)система (или суперсистема).

 

 Съществуват многобройни опити за класификация на системите по най-съществени признаци:

  • По произход – естествени (обективно съществуващи в живата и неживата природа и в обществото) и изкуствени (създадени от човека);
  • По обективност на съществуване – реални (материални или физически) и абстрактни (символически);
  • По еднородност или йерархична разнородност на елементите ѝ – прости и сложни;
  • По целенасоченост (неспособност или способност за интелигентен избор на поведение, в зависимост от вътрешно присъща цел) – каузални и финални;
  • По предсказуемост на резултатите при определени промени – детерминирани и стохастически;
  • По степен на организираност – добре организирани (чиито свойства може да се опишат като детерминирани зависимости), слабо организирани (или дифузни) и самоорганизиращи се (включващи активни елементи).

Един от сериозните терминологични проблеми при изследването на системите, който остава не докрай разрешен и до днес е проблемът за т. нар. отворени (с вход и изход за обмен на материя, енергия и информация), затворени (обменящи енергия, но не и материя) и изолирани (необменящи нито материя, нито енергия с околната среда) системи – отнасящ се както до границите на системата, така и до влиянието на наблюдателя върху системата при нейното „обективно“ изследване. Ясно е, по принцип, че всяка система е в холистично взаимодействие с всичко останало, схващано било като околна среда, било и като други съседни и/или  включващи я системи в даден момент или в развитието ѝ във времето. За целите на строго научното изследване, се налага мнението, че изследователският подход трябва да акцентира главно върху системната специфика на изследваните обекти и затова ги разглежда като (условно) затворени, и дори изолирани синхронни системи, изследвани от позицията на външен (за изследваната система) наблюдател, а за разкриване на действието на системите се строят техни опростени модели. Крайни примери за влиянието на наблюдателя върху функционирането на изследваната от него система са известни от областта на квантовата механика до сферите на социалните и етно-антропологическите изследвания, главно чрез методологически спорната фигура на т. нар. включен наблюдател-изследовател.

 

Повечето съвременни изследователи смятат понятието система за възникнало в модерната наука. Показателни са известни парадоксални  мнения на популярни учени като напр. на  М. Маклуън:  "System" means "something to look at". You must have a very high visual gradient to have systematization. In philosophy, before Descartes, there was no "system". Plato had no "system". Aristotle had no “system". От историята обаче е известно, че дори древните философи (Демокрит, Аристотел, Платон) са разглеждали сложните тела, процеси и представи за света като съставени от различни системи, а още в стгр. език са регистрани прото-терминологични значения на думата „система“ като „политическа уредба“, „философска система“, „научна система“. Развитието на астрономията (Коперник, Галилей, Нютон) пък води до представата за света като общност от системи (както и древната астрология няма особен обяснителен смисъл без идеята за системност). 

Формиралият се съвременен възглед е, че понятието система започва да се налага едва през XIX в. в термодинамиката и физиологията чрез терминологичен развой на почти синонимичните термини работеща субстанция и работещо тяло, но още най-известният труд на класификатора на природата Линей (1707–1778) носи заглавието Systema naturae. Приема се, че терминът система в съвременен теоретичен смисъл е възроден през 30-те г. на XX в. от австрийския биолог и философ Лудвиг фон Берталанфи (1901–1972), развил след 1945 г. общата теория на системите, като въвел моделите, принципите и законите, прилагани към генерализираните системи, независимо от техния вид, природата на техните съставящи елементи и отношенията на „силите“ помежду им. Той изследва обектите като съвкупност от елементи, намиращи се помежду си в динамическо равновесие. Според него „различните теории за системите… са модели на различни аспекти на света…“, като системният подход се оказва приложим към всяка област на знанието. Норберт Винер и Ашби за първи път използват математиката за изучаване на системи, което значително развива и самото понятие за система. Съвременната теория на системите разглежда света като комплексна система от взаимосвързани части, а всяка система се дефинира чрез нейните граници, определящи кои същности са в системата и кои са извън нея, като част от (обкръжаващата) среда.

 

Въпреки изложеното до тук разпространено мнение за късната поява в строгите науки на термина система, следва да се отбележи, че това е термин, променил коренно науката от края на XIX в. Достатъчно е да се погледне заглавието на ранния труд на основателя на модерната структурална лингвистика и на семиотиката Фердинанд дьо Сосюр (написан 1878 г. и отпечатан 1879 г.) Mémoire sur le système primitif des voyelles dans les langues indo-européennes. Характерна в това отношение е и констатация на Е. Бойсенс: „От „Mémoire…“ [на Сосюр] насетне терминът система бе вече влязъл в употреба; много лингвисти, между които Уитни и Мейе, говореха за системата на звуковете в един или друг език, но никой не бе помислял да определи що е система и никой не схващаше системата като Сосюр“. Понятието система е в основата и на генералната дефиниция за езика като „система от знаци“ в основния труд на Сосюр Cours de linguistique générale (1916). Вероятно поради авангардния (дори и до днес) възглед на Сосюр за определящата роля на структурата за формирането и функционирането на системата от (знакови) единици, за определящия съвременния развой на хуманитарните и социалните науки системен подход е възприет терминът структурализъм. За природните и точните науки остава предпочитанието към системността с акцентиране върху идеята за „(завършена) цялост“, отнасяща се към холистичното мислене, „която е съвременна, но нетъждествена със структуралистичната идея за система от ценности (значимости или valeurs) с акцент върху определящата я структура – взаимодействието между сили, които влизат в хармония или противоречие помежду си и възстановяват нарушеното равновесие чрез постоянно възобновяван синтез“ (Мукаржовски). Такова разбиране за понятието система го свързва по-скоро с диалектическата логика и с ученията за „(вътрешната) форма“ и „символните форми“ на Касирер, както и с математическите теории на множествата, а и с общонаучните термини синергетичност и емерджентност.

 

Вече бе отбелязано, че идеален пример за сложни символни и комуникативни системи са естествените езици. Тъй като езиците, като самоорганизиращи се системи, живеят по законите на синергетиката, те както спонтанно възникват, развиват се и устойчиво съществуват с хилядолетия, така и са под (евентуална) опасност от изчезване (и в действителност на всеки четири седмици по един език изчезва от лицето на земята). Отдалечаването на системата от състоянието на равновесие със средата води до нестабилно, неустойчиво и хаотично състояние, водещо до разпад (или качествено изменение със структурно преустройство) на системата.

 

+++

 

Опитите за класифициране на системите ясно различават живите природни и процесуалните физически материални системи от схематично-абстрактните теоретични системи, но недостатъчно отчитат принципиалното им различие от знаково-символичните системи, които може да бъдат „първични“ и „вторични“. Освен „първичен“ тип (спрямо предметната действителност, т.е. денотативни) знакови системи, които са израз на означаваните предмети от света като естествените езици, са установени (от Йелмслев) и два типа „вторични“ знаково-символични системи. Единият тип такива системи са известни като конотативни (като напр. литературата и мита), които за изразяване на своето съдържание използват за план на израз първична знакова система (като езика) и с нейния план на израз, и с плана ѝ на съдържание, както са представени на следната схема:

 

Съдържание

Израз

Конотативна знакова система –   Мит, литература

 

Съдържание

Израз

Денотативна знакова система –   Език

 

Другият тип вторични знакови системи са известни като мета-символически системи (или мета-езикови (по Тарски) като лингвистиката и семиотиката), които обяснително изразяват съдържание, което само по себе си е знаково-семиотична система (като естествения език). Посочените различия никак не са прозрачно открояващи се. Така например терминологичните значения на теоретичния език и фигуративните значение на езиковите изкуства (като поезията) действат в актуалната езикова практика паралелно, но тази прагматика (на „речевите факти“) е поле на израз както за обикновения език, така и за теоретичните възможности за означаване, а и за митологично-стилистично-реторичните културни съдържания, отложени в значенията и конотативните значимости на същия естествен език.

 

Както при изследването на всеки обект (от простата и ясно разпознаваема геометрична фигура до небрежно напластената купа сено), така и при системите (от механичните до природните и символическите), основен е проблемът с тяхното тъждество и различие или за инвариантните и вариантните свойства на системата. Инвариантните свойства са тези, които запазват специфичните свойства на системата при различни нейни трансформации – и през историческото ѝ развитие, и при най-разнообразното ѝ вариране в различните условия на нейното функциониране.

 

Наред с отбелязаните различия, всяка система може да бъде изучавана както в процес и с акцент върху функционалността ѝ (заедно с тенденциите към несистемните или диахронно изменящи я вариантни моменти под влияние на центробежни сили), така и като схема (т.е. с акцент върху инвариантната ѝ йерархизираща структурираност и синхронната ѝ затвореност под влияние на центростремителните сили на взаимодействие между нейните елементи). Природните системи (изучавани от природните науки) са организирани от взаимодействията между физически сили (като между полюсите „+“ и „–“), подвластни на каузалността и регулирани от природни закони. А символическите системи от значения и идеи (означаващи причинно взаимодействащите си природни предмети и сили), изучавани от хуманитарните науки, са организирани от взаимодействията между ценности (като между полюсите на хармония и на противоречие, напр. „добро“ и „зло“) и са подвластни на целенасочена финалност. Те също са регулирани от закони, но не природни, а от типа на културно установени нормативни правила, действащи в обществото. Тази принципиална разлика налага на нивото на теорията на системите ясно да бъде разграничено нивото на природните детерминирани системи, управлявани от каузалния принцип, от принципно различното по-високо ниво на целенасочените и характеризиращи се с интенционалност и способност за интелигентен избор на поведение (в зависимост от вътрешно присъща цел) финални системи, изискващи интенционална насоченост както към разбиране на „нещата от света“, така и емпатия към други участници в общуването за разбирането на предаваните в комуникацията идеи за общо постигане на заветни лични и на глобални обществени цели.

 

Дълбоко в основите на научното понятие за система е заложена особена (онтологично-епистемологична) двойственост, която предопределя различията в многобройните му съвременни определения. От една страна, то се използва за означаване на „обективно“ съществуващи феномени (системата на света), а от друга, се разбира като метод на изучаване и представяне на феномените (светът в система), т.е. като („субективно“-изследователски) познавателен модел на реалността. Проблемът се усложнява, но се онагледява, ако се отчетат и зададените от Античността (в духа на Аристотеловата метафизика) „две основни перспективи за човешката феноменология – на материалното и на идеалното. В света на материята действа принципът на каузалността чрез нейните флуидни сили, докато в („ефирния“) свят на идеите, на чистите непреходни значения действа принципът на финалността чрез формалните правила, принципи и ценности. Между тези две абстракции се намира конкретната реалност на „твърдите тела“, предметите, които изникват от материалната реалност (чрез случаи на презентация, представяща конкретизация) или се проектират от идеалната реалност (чрез актове на репрезентация, репрезентираща знакова конкретизация). В най-елементарните интерпретациионни схеми на човешкото възприятие материалното се схваща като конкретни предмети и като подчинени на причинно-следствени отношения природно-физически процеси, а идеалното – като абстрактни предмети и подчинени на целево-финални отношения социално-общностни човешки взаимодействия“ (Пер Аге Бранд). Има и още една особеност, важно е дали даден предмет или система се интерпретират предимно като физически или предимно като символни, или и от двете посоки (като образно-естетически). И освен това, ако може еволюционно да се признае известен изоморфизъм между биологическите и езиковите символични системи, може да се допусне и известен хомоморфизъм между енергетично и информационно взаимодействащи си паралелно организиращи се материални и идеални системи.

След всичко отбелязано до тук, реалността може (и за теорията е евристично стимулиращо) да бъде разглеждана в различни (познати от логиката) модуси на съществуване – като потенциална реалност на идеалните възможности, като актуална реалност на „грубите факти“ със ситуационно обусловените прояви и като символна реалност на социо-културно установените закономерности. С първия аспект (съставящ отделно йерархично ниво) се занимава математиката чрез моделиране на всякакви възможни реалности (без да се интересува особено от актуалното им съществуване), логиката и методологиите на научните систематизации или таксономични класификации, както и аспектуалният дял на семиотиката, известен като синтактика (включваща системно-структурни теории като напр. обща граматика, конструктивно моделиране и деривационна комбинаторика). Актуалният модус на реалността (като второ ниво) се представя, преди всичко, от икономическите и политическите социални практики, а в семиотиката е предмет на изучаване от прагматиката (с теориите на речевите актове, функционалния синтаксис на актуалното членение и реторико-поетическия синтаксис). Символният модус (като трето ниво) на исторически и социални установените закономерности като значенията в семантика на езика с културно обособените ценности (значимости) в културната антропология се изследва чрез етно-прототипните форми, социо-стереотипните форми и културно-архетипните мотиви-форми, които се проявяват в езика съответно чрез етно-идиоматичните, социолектно-субкултурните и културно-оценъчните конотации, изучавани от функционалната стилистика и реториката. Ако не се установи различаване на нивото на символизацията на различното от второто нивото на актуалните прояви, то не би имало възможност за възникване на разлика (с различно назоваване). Така напр. ораторът или поетът-бард са странни личности, движещи се в публичните си прояви по границите на системата в нейната актуалност. Техните изкуства обаче, въпреки предизвикваната у публиката илюзия за спонтанно възникване на техните (идиолектни) речи или уникални поеми в публичното общуване, се основават не толкова на виртуозна импровизация, колкото на достатъчно добро владеене на етно-идиоматиката, на функционалните стилове и социални регистри и/или на реторично-поетическите тропи и фигури.

 

Добре познато е различаването (от Йесперсен) на три типа езиков узус (букв. – ‘приложение, обичай, правило’): по степен на разбираемост в елементарна комуникация; по степен на правилност в съответствие с установените за даден период в обществото езикови норми; и по степен на по-висока естетичност и/или ефективност, в сравнение с правилността и стандартите за яснота, предизвикваща възхищението на аудиторията. Така напр. народната песен, приказка или пословица, макар и предадена в автентичния ѝ вид от диалектен информатор (независимо как е записана) обикновено се публикува от фолклориста в нормализиран вариант, за да бъде достатъчно добре разбираема за всеки носител на общонародния език. Използването пък на (напр. паремийно-фолклорен) фрагмент в речта на оратора води до свръх-нормативен реторичен ефект, тъй като той може да бъде разбран както като нещо, естетически ефективно, така и като нормативно допустимо, макар с известни отклонения от стандартите за правилност, и дори – буквално. А същинският ефект се получава от реторичния сблъсък (в уникалната ораторска реч) между узуално проблематичното нормативно и идиоматично проблематичното разбираемо.

 

Вече бе отбелязано, че според общата теория на системите, както всяка сложна система се състои от функционално-структурно организирани подсистеми, така и всяка подсистема на сложната система е функционално организирана от съответната ѝ структура на изграждащите я елементи. Сложната система се характеризира с (йерархично-доминантен или целеви) принцип на структурата, който е функционално доминантен за структурите на съставящите я подсистеми, които пък са доминантни за техните елементи. Така например в органичните системи клетките са функционално организирани в структури, но те са функционално доминирани от структурите на образуваните от тях тъкани, които са доминирани от структурите на образуваните органи, които пък са доминирани от общата функционалност на йерархичната структура на сложната система на биологичния организъм. Същият принцип се отнася и до човека като сложен биологичен организъм. Преходът от физическата към социалната и културната антропология обаче ясно показва принципната разлика между изследването на биологичните единици (като съществуващи по природа функционално-системни обекти) и на знаковите системи, с които се занимават социалната и културната антропология, където изследователски проблем е не биологично организираното човешко същество, а обществото от хора и човешките език и култура. Така напр., от позициите на структурния функционализъм, видният американски антрополог А. Крьобер и известният социолог Т. Парсънс достигат до следната известна дефиниция с акцент върху преобладаващо системния характер на термина „култура“: „Ние предполагаме, че в повечето случаи е от полза понятието за култура да се дефинира по-тясно, отколкото обикновено се прави в американската антропологическа традиция, като неговият обхват се ограничи единствено до съдържанието и моделите на ценности, идеи и други символно-знакови системи, предавани и създавани като фактори за формиране на човешкото поведение, както и до артефактите, произведени чрез това поведение.“.

 

В заключение, следва отново да се изтъкне, че за по-голяма пълнота и яснота, терминът система следва да бъде разглеждан съотносително не само с термините цяло и структура, а и с термините функция и йерархичност, които по логическа необходимост са имплицитно съдържащи се в неговата същност. Поради отбелязаните парадигматични взаимозависимости, съвременните системни подходи за научен анализ са известни не само като системни, а и като семиотично-системни, системно-структурни, структурно-функционални или холистично-функционални.

 

Ludwig von Bertalanffy (1968) General System Theory: Foundations, Development, Applications New York: George Braziller; William Ross Ashby (1956). An Introduction to Cybernetics. Chapman & Hall.; Norbert Wiener (1965). Cybernetics, Second Edition: or the Control and Communication in the Animal and the Machine. Cambridge: The MIT Press.; Ф. дьо Сосюр, Курс по обща лингвистика, С., 1992 г (с Предговор от Ж. Бояджиев (с. 25-27 с цитата от Бойсенс) на Cours de linguistique générale 1916; Ф. дьо Сосюр, Ecrits de linguistique générale, 2002, Gallimard.; Ф. дьо Сосюр (1878-1879) Mémoire sur le système primitif des voyelles dans les langues indo-européennes. Е. Бенвенист, Езикът и човекът; Ян Мукаржовски, Понятието „цялост“ в теорията на изкуството.; Per Aage Brandt, Morphologies of Meaning, 1995, Aarhus Univ. Press.; Касирер, Езикът. Философия на символичните форми.; H. Bussmann, Lexikon der Sprachwissenschaft, 1990, Kröner Verlag.; B. Mandelbrot, Fractals and Chaos. The Mandelbrot Set and Beyond, 2004, Springer Ferlag.; T. Parsons (1951), The Social System. The Free Press.; Ilya Prigogine (1980). From Being to Becoming: Time and Complexity in the Physical Sciences. W H Freeman & Co.; М. McLuhan, " The Hot and Cool Interview". In Moos, Michel. Media Research: Technology, Art and Communication: Critical Voices in Art, Theory and Culture. 2014, Routledge. p. 7.

 

Иван Касабов

 

 

 

 

 

Обратно към списъка