УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

СИМВОЛ

 

 

Знаците и символите управляват света, а не думите или законите.

Конфуций

 

Всяка дума е символ, всяко изречение е символ. Всяка книга е символ... Ценността на символа е в това, че той служи за придаване на рационалност на мислите и поведението и позволява да се предсказва бъдещето.

Ч. С. Пърс

  

Най-общо, терминът символ може да бъде определен като основен тип знак, съчетаващ взаимоотношението между неговия израз и неговото съдържание с взаимоотношението между значението като форма на неговото съдържание и осмисления предметен тип, който той означава. Най-разбираем пример за символ е пълнозначната дума в естествените езици. В по-стеснения смисъл на термина, влаган от точните науки, за символ се приема всеки условен писмен, графичен знак, означаващ някаква величина. В реториката и литературната поетика символът се определя значително по-сложно – като троп (словесен обрат), който характеризира художествения образ в неговото осмислено изразяване на художествената идея, неотделимо от образната му структура (за разлика от алегорията), с неизчерпаема многозначност (метафоричност) на съдържанието си и съотнесеност с други образи (паралелизъм). Във всекидневния език думата „символ“ обобщено означава ‘предмет, слово или действие, които условно означават някакво понятие, идея’.

 

Думата „символ“ произлиза от от стгр. σύμβολον, със значения: ‘признак, знак (за разпознаване); условен знак, емблема; парола; знамение, предзнаменование; договор, споразумение’, което пък – от глагола σύμβάλλω, т. е. ‘хвърлям заедно, събирам; сравнявам; тълкувам, разбирам; отгатвам; уговарям, сключвам  (договор); излагам, изказвам’. Преносното значение на думата произхожда от древния обичай за разчупване на восъчна плочка, за да се отбележи сключването на договор или съглашение. Всяка една от договарящите се страни е получавала по едно от разчупените парчета, така че при съединяването и напасването им едно до друго да оформят единна обща картина. Тези две парчета, всяко от които идентифициращо участник в договора, били познати като символи, така че символът не само представя нещо друго (освен себе си), но също загатва за липсващо „нещо“, чиято невидима част е нужна за комплектоването на цялото. Друго любопитно допълнение към произхода на думата „символ“ отвежда към подобно първоначално разбиране като за половината част от монета (или от медальон). По една от тези половинки се е носела от двамата, разделящи се за дълго време братя или побратими, а съответствието на едната половина с другата (не само по вид и материал, но и по профила на разчупването на цялостния предмет) служели за разпознавателен знак при бъдеща тяхна среща. Очевидно е, че такъв предмет (като монета-медальон) е повреден и не може пълноценно да изпълнява утилитарно-прагматичната си функция, но за сметка на това той е натоварен с комуникативна функция, която дори и част от него може да изпълнява. Така става ясно, че самият предмет (екземпляр) не означава сам себе си, а чрез себе си – като екземпляр на предмет-тип – монета или бижу-медальон. Дори и половината от даден предмет (срв. и епизодите в холивудските уестърни с разкъсаната на две половини общо спечелена стодоларова банкнота, която си разделят съдружниците до евентуалното ѝ осребряване при бъдещата им среща) е в ролята на знак-символ и за носещия го има значение не толкова сам по себе си, колкото чрез специфичния профил на разчупването му означава другата липсваща половина и чрез нея – цялостния предмет. Този принцип е валиден не само при подразбиращо се или пряко договорено бъдещо разпознаване чрез природен знак (като напр. белег по рождение), но и при всяко човешко общуване. Съзнавано или несъзнавано, символът носи смисъла на свързани заедно неща за образуване на цяло, по-голямо от сумата на неговите части, като нюансите на значението комбинативно се натрупват, за да образуват комплексна идея.

 

Докато знаците-символи може да служат като образи на света или указатели във всекидневната осъзнавана реалност, символите на съня или на духовния живот ни помагат да се ориентираме и в психичната сфера на несъзнаваното, като важна част от нашата цялостност. Значимостта на подобни символи зависи основно от свободата ни да реагираме на тях. Способността да се придава значение на нещата чрез знаците и символите води до възможността за комуникация и съзнателно мислене, което позволява на човешките същества да съставят истории, митологии и възгледи за живота чрез разкази, изкуство и писменост. Знаците-символи имат изключителна роля в развитието на научното разбиране за света и помагат за създаването на особено напреднали технологии, развиващи откритията от примитивните оръдия на труда до съвременните компютри и ракети. Религиозните и духовни традиции са използвали символизма за постигане на разбиране и изживяване на божественото и „праведния живот“. А психологията въз основа на символизма развива методи за регулиране на отношенията между мисъл, тяло и природа.

 

Още в терминологиите на основателите на семиотиката Пърс и Сосюр се забелязва съществено различие в разбирането на символа. Докато за Пърс символът е конвенционално установен тип знак, то Сосюр предпочита обобщаващия термин знак за изтъкване на арбитрарно-условното отношение между означаващо и означаемо в езиковите единици, за сметка на символа, именно поради етимологично заложената мотивираност на означаващата връзка (имплицитно включваща и отношението между предмета и знака) в него. С други думи, докато при разбирането за знака се акцентира върху принципа на означаването чрез отношението на артикулиращо (смислово) означаемо в арбитрарното му сливане с уникално съответстващо му (акустично) артикулирано означаващо в системата, то в схващането за символа надделява отношението на означаемото с други означаеми (известно като предметен символизъм), както и на означаващото – с други означаващи (т. нар. звуков символизъм) в системата и в комуникативната практика. И както отбелязва Цв. Тодоров за знака изобщо: „Означаемото не съществува извън връзката си с означаващото – нито преди, нито след, нито другаде. Един и същи жест създава и означаващото, и означаемото – понятия, които не можем да мислим поотделно. Означаващо без означаемо е просто обект, то е, но не означава; означаемо без означаващо е неназовимото, немислимото и дори несъществуващото. В известен смисъл означаващата връзка е противоположна на себетъждествеността. Знакът е едновременно белег и липса – изначално двоен.“. 

 

Доколкото знакът се схваща като заместващ или посочващ друго нещо в по-буквален смисъл, като носещ разпознавателна информация за специфичен предмет или идея, то символът има тенденцията чрез разбираща интерпретация на предметността на значенията (във връзката им с други означени предметности) да предизвиква серии от възприятия, вярвания и емоционални реакции. Така напр. думата-знак „дърво“ означава ‘определен тип растение, което развива дървесинна структура с корен, стъбло и клони с листа’, така че знакът да бъде разпознат (за разлика от всички останали), а като символ дървото може да бъде разбирано както в неговата предметна същност, така и да има повече или по-малко явно свързани асоциативни значения. То може да представя плодородието и щедростта на природата; трайната продължителност на рода или мрежата от родословни отношения; в християнството може да препраща към кръста и в много традиции представя „дървото на живота“, свързващо всекидневния с духовния живот  (или всекидневния – с подземния и с небесния свят). Нито знаците, нито символите обаче имат свои, изначално вътрешно присъщи, значения. Въпросното дърво може да бъде както знаково наречено, така и описано с най-различни думи в различните езици, а значенията на символите се формират в човешкото взаимодействие както с неговия предмет, така и с останалите знаци в езиковата система и практика. И знаците, и символите са станали част от човешката социална и културна идентичност. Те са носители на информация и значение на много равнища – универсално и партикуларно, интелектуално и емоционално, пространствено и времево, духовно и материално. Те са начин за осмисляне на опита, защото ние имаме нужда от описание на случващото се с нас, за да можем да го разбираме. Ако не класифицирахме света чрез символни кодове и структури, ние щяхме да бъдем смазващо затрупани от сетивни данни. 

 

Освен като съществена част от човешкото обществено съществуване, знаци и символи (като че ли) се срещат и в природата, и може да отпращат към до-съзнавана информация, както димът означава близък огън, а някакви намерени следи – разпознаваемо наскоро преминало животно. Макар и живеещ в общества, човекът (чрез неизбежното посредничество на културата) все пак е вкоренен в природата, а означаващите символи (опосредстващо) ни помагат да разберем дълбоката връзка между тях и природните феномени. Стриктно погледнато, димът не е знак на огъня, а е част от него. Димът може да стане знак на огъня, когато и двете неща бъдат осмислени като различни, макар и взаимосвързани предметни същности. Тогава, подобно на принципа на фигурата синекдоха, която представлява назоваване на нещо цяло чрез название за негова (емблематично съществена) част и обратно, едно възприятие, осъзнавано чрез идеята-представа за дим, може да се осмисля като по необходимост (каузално-психологически) знаково свързана с идеята за огън. По аналогия, същото се отнася и за следите.

 

Когато се налага да се привеждат примери за символ, се оказва, че те са с най-различна природа: неодушевени предмети като восъчната табличка или монетата-медальон (разгледани в началото на този текст), или знамето, кръста, звездата и др. под., или одушевени същества, явяващи се във всякакви възможни форми: рисунки, метафори, звуци и жестове или персонификации в митове и легенди. Те обаче се приемат за символи, когато имат разбираеми споделяни значения, защото означават нещо друго (освен самите тях), което обикновено липсва, отсъства във възприемаемия предмет при символизиращото означаване. Това отсъствие е равностойно на неосезаемата част, а изброените изразни символни форми са „предметни“ означаващи на съответните им отсъстващи части чрез означаеми съдържания.

 

Тези проблеми са били разглеждани още от стоиците, които различавали „реалното нещо“ (денотация), „психическия образ“ (представа) и „назовимото“ (в означаването – наречено лектон), като съставящи знака. Воден от подобни съображения, К. Бюлер различава символно поле (осигуряващо разбирането), включващо езиковия контекст, от знаково поле на езика (отнасящо се до разпознаването на знака) без контекст, преплетени в цялостната комуникативна ситуация. По-късно Е. Бенвенист лансира идеята за двойното означаване в езика – на семиотичното разпознаване и на семантичното разбиране на езиковия знак. И според Цв. Тодоров: „Денотация и представа са частни случаи на една по-обща употреба на знака, наречена символизация. Символизацията е повече или по-малко стабилна асоциация между две единици от едно и също равнище (т.е. между две означаващи или между две означаеми)… В знака тези елементи  по необходимост са от различно естество; в символа, както видяхме, те трябва да бъдат еднородни. Тази опозиция позволява да се осветли въпросът за произволността на знака, дошъл отново на мода благодарение на Сосюр... Следователно усвояването на значението е въз основа на асоциация на прилика, участие (партиципация) и пр.; съотношения от такова естество не могат да съществуват между означаващи и означаеми. Трябва да отбележим, че вербалната комуникация се състои в употребата на символи, а така също (ако не и повече) в употребата на знаци.“.

 

След като бяха отбелязани основните опити за различаване между знак и символ, много важно е  специално да се отбележи, че съществуването на думата в езика не е само като структурно обусловен абстрактен знак (в системата), нито само като (индексално-тематично) означаващ и (рематично) квалифициращ в актуални ситуативни изказвания конкретен знак (в контекст), а е най-вече тяхно обединение в съдържателното единство на думата като знак-символ. Това е така, защото думата, разглеждана като символ, е усвоената, осмислено разбраната в достатъчна степен на убедителност, общностно споделяна и следователно комуникативна дума. Осмислящото разбиране на думата означава, че тя не се схваща сама в себе си или сама за себе си, а като взаимообвързана с другите думи в системното цяло на езика и това е съществено условие думата-символ да може да функционира като пълноценно средство за общуване. Така става ясно, че по своята същностна характеристика езиковият символ е преди всичко системна единица, но не само на езика (разбиран като абстрактна или естествена комуникативна система). Той не е само и основна смислооформяща, изразна и мнемонична единица на смислово единно езиковото съзнание, а е и основна общностна единица знание, т. е. системна единица на определена етническа култура. Особената ценност на думата-символ е не толкова като акустична единица на материалната култура (най-общо казано, на артефактите), нито само на духовната култура (на идеите), а най-вече като особен тип знак, свързващ единиците на материалната с единиците на духовната култура в тяхното предметно-смислово словесно единство. В нейните символни, социо-културни функции, думата се разглежда на нивото на знанието – като езикова реалност, обусловена от социални, институционални и етно-специфични регулации (за разлика от нивата на теоретичните езикови възможности и на прагматичните речеви актуализации).

 

Централният компонент на образно осмисления предмет на думата-знак – изразител на типовете, родовете и видовете смислово съдържание – е символът. Връзките между „предмета“, идеята за него и названието му (в езиковия знак) са дълбоко символични, т. е. задължително същностно-познавателни интерпретативни, но непременно съдържащи като конститутивни (знаково-образуващи) иконичност и индексалност. Предметът на езиковия знак не е предварително даден (и впоследствие – номенклатурно назован), а се конституира в знаковите релации едновременно и като идея или разбираем предмет-тип, и като знаков носител или назован предмет. С други думи – няма предмети без съответните им идеи и имена, а трите заедно образуват езиковия знак, който е символ, тъй като връзките между тях са символични. А символът (според етимологията на термина) е арена на ‘сблъсък и сливане на разнородни, но приводими едно към друго начала’. Езикът е символично единство между човешкото субективно и обективно („Звукът, излизащ с дъха от устата, като експресия и връщащ се обратно в ухото като импресия“, както сполучливо отбелязва Хумболт). Такова е и сливането между членоразделно „материално“ звучене и „идеалния“ артикулиран смисъл-значение – знак (или означаване от 1-ви ред), както и трансцендентното (имплицитно-предикативно атрибутивно) отношение между „реалния“ предмет и „идеалната“ идея за него – символ (символно означаване от 2-ри ред). Символът е единство на познаващ субект и познаваем обект. Така отношението в езиковия знак или между „акустичното” име и предмета като „физическо тяло“ е двойно символично и едното адекватно-икономично означава другото синекдохично, защото в резултат на двойно сливащия сблъсък, акустичният звук е станал съществен признак (или инвариантна „част”) от цялото на телесния предмет. Точно това идеално-опосредствано физическо отношение обаче се смята за необяснимо или „арбитрарно“ (произволно, условно или конвенционално).

 

Реторически символизъм. По своята природа и произход символът е неразривно свързан с фигуративността като образ на представата. Символът е образът в неговата знаковост и обратно – знакът в неговата неизчерпаема образна многозначност. Всеки символ е образ и всеки образ (поне в степен на известна осмисленост) е символ. Но символът е образ, неразривно свързан с някакъв смисъл. Предметният образ-фигура и дълбинният смисъл са двата полюса на символа, доколкото смисълът губи своето проявление без образа, а образът се разпада без обединяващия го смисъл. Преминавайки в символ, образът става смислово „прозрачен”, а смисълът на символа не е даденост, а динамична тенденция, т. е. той е необясним еднозначно определено, а се уточнява чрез други символични връзки, но не достига до чисто понятие. Поради посочената специфика произведенията на изкуството се приемат преди всичко като символи в границите на тенденциите на символа или към стилизиран схематизъм, или към емблематичен алегоризъм, докато балансът между тези крайности си остава във фигуративния образ. Никак не е случайно, че ненадминати философи на изкуството като Шелинг (във Философия на изкуството) отъждествява произведенията на изкуството със символите, защото те са … самопредставяния (т. е. автоними) и вместо да означават някаква творческа идея, самите те са тази идея. Според У. Еко обаче, когато се опитва да си обясни символа, подобни символични позиции никак не са ясни и точно когато е най-близо до схващането на дълбоката му същност, се смущава, че: „Влиятелни теоретици на символизма като напр. Кройцер (1810-1812) наричат символите „явления на Сакралното“. Основните идеи в установените религиозни доктрини никнат от символи, действащи като лъчи, които идват от самите дълбини на битието. Същият Кройцер обаче нарича древногръцките скулптури „пластически символи“, показвайки по такъв начин едно колебание между схващането на символите като непостижими и трансцендентални озарения и символите като самоочевидни присъствия на художествената идея, въплътена в някаква физическа форма. Какво представлява романтическият символ – иманентност или трансценденталност?“

 

Както личи от този цитат, не само религиозните идеи и доктрини изникват от символи, но и повечето теории на изкуството се основават на символизма. Всичко това е характерно за художествения образ в изкуството. Словесният образ обаче има и своя специфика. Той не е така нагледно-отчетлив и детайлен като пластичния образ, но за сметка на това, той придава цялостност, реалност и самозначимост на думата, почти равна с тази на нейния предмет. Цялостният (идеално-предметен) oбраз-фигура е средоточие на субектно-обектното, явленческо-същностното, екземплярно-типовото, абстрактно-конкретното в тяхното символично единство, но oбразът се разбира още по-добре чрез изразната форма на символа, вече не само като импресивно-експресивен по отношение на предмета, както при образа, като идейно-образно-предметно-физически, но и като звуков факт на предмета в думата-символ. В своята тенденция към схематизъм, символът се стреми към еднозначността на термина, а в тенденцията си към алегоризъм, се стреми към другия си полюс – емблемата (и/или собственото име), докато балансът между тези крайности си остава в образа-фигура. Никак не е случайна централната роля на символизацията в смисъла и значението на думата. Той обединява конституирането на предмета на думата в най-тясна връзка с идеята за него. Същевременно символът обединява и логическото и граматическото в думата с нейната акустичност и осмисленост. Едновременно с това символът е единствен изразител на всички конституенти на прекалено сложната смислено-звучаща дума.

 

Не е излишно тук да се отбележи, че и метонимията (и смятаната за неин вид – синекдохата), и метафората, и алегорията са основните тропи, които, наред със (и явно обединени от) символа, са предмет на изследване от реториката. Символът е реторичен поради централното си място сред останалите смислови форми, а „златната среда“ на изразения образ между схематизма и алегоризма, „златното сечение“ на идеалната пропорция между същностната идея и нейния предмет или „мярата“ между звука и смисъла, от една страна, и предмета, от друга, в значението-образ са стихията на символа. „Средното“ изобщо, или „особеното“ между общо и единично, между каквото и да е съдържание и какъвто и да е израз, както и изразяването чрез него на ново съдържание е областта на реториката. Идеалният център – и на съдържание и израз, и на идеално и реално, и на конотация и денотация, и на всяко съдържание и всяка форма, и на мотивирано и немотивирано, и дори на рационално и ирационално или на съзнавано и несъзнавано (Фройд, Юнг) – посредник на единството от вътрешни противоположности е изразният поетичен образ-символ. Не случайно за него се говори във всяка поетика и във всяка естетика изобщо (от Аристотел, през Шелинг, та до наши дни). Символът е енергетично зареден с постоянно натрупване на значения-смисли, един връх, към който, ако погледнем, ни се завива свят. Но той е не по-малко и зашеметяваща дълбина. Той е колкото връх на познанието, толкова и енигма. Той е реално-идеален, той е колкото това, което изразява, толкова (а може би и повече) това, което крие и не изразява. Неговите еманации идват от мистичното и изчезват в нищото. Всеки опит да бъде дефинирано което и да е значение-смисъл показва, че той най-добре (а изглежда и изобщо) може да бъде разбран не толкова като „сноп от характерни признаци“, а по-скоро чрез негативното му определение, като напр. лисващата половина от монетата-медальон (каквото е било първоначалното значение на символа) или на Питагоровата теорема – чрез чертеж с показване на образуваните между външните ъгли на триъгълника правоъгълници със страните му като основи, или пък същността на кладенеца – чрез карикатурно изображение на надземната му част, висока колкото фабричен комин. Така че, символът не толкава е податлив на „окарикатуряване“, а напротив – същинският му смисъл в повечето случаи може да бъде адекватно разбран предимно в шаржа и карикатурата. Парадоксално, но той е толкова това, което e, колкото и това, което не е.

 

Творческата енергия на езика се състои в това, че „Всяка дума е символ, всяко изречение е символ. Всяка книга е символ... Ценността на символа е в това, че той служи за придаване на рационалност на мислите и поведението и позволява да се предсказва бъдещето“ (за разлика от иконичния знак, който принадлежи на миналото като образ в паметта и на индекса, съществуващ в настоящия опит – тук и сега), както пише Пърс в труда си „Екзистенциални графи“ (с подзаглавие „Моят шедьовър“).

 

+++

За да се обясни символизацията предимно като отношение между даден предмет и неговото (назовано) значение, е полезна аналогията с взаимното означаване между два предмета, в резултат на която единият символизиращо да замества другия. Такова заместване е възможно, когато единият предмет бъде поставен в предикатно отношение към другия по образно подобие (иконично-метафорично въз основа на общ признак, както напр. между девойка и фиданка) или поради отношения между тях като част към цяло, като получен чрез същата причинност, като следван от другия в някоя добре известна последователност (т.е. индексално-метонимично). Такива типични отношения създават редовни модални връзки, чрез които от единия предмет е възможен достъп до другия. Тези връзки обаче са с нееднозначни интерпретации (както тълкуванията на медицинските симптоми и при гадателски практики) и са недостатъчно устойчиви. Постепенно стабилизирани в опита чрез запомняне на адекватни интерпретанти, такива означавания дават възможност човек да си представя и „липсващи предмети“ – референти, скрити зад техните интерпретанти и „представяни“ чрез тях, но интерпретантите представят не конкретни предмети, а предмети-типове. В най-новите изследвания на когнитивната семиотика (П. А. Бранд) се изтъква качествено определящото (символно) ниво на знаковост, което се проявява едва с въвеждането на втора субективност, което значи и на интенционалност, в сферата на така разглежданата символна знаковост. Възможно най-добра илюстрация на проблема би бил следният описателен пример (на Бранд): „Аз виждам мъж, който чете книга с кожена подвързия в кресло или следващ парфюмирана дама по улицата. Аз евентуално правя извод, че мъжът мисли, че буквите в книгата съвпадат със звуковете в език, който той знае, и че това някак си ще обогати неговата култура или неговото въображение, или че тази дама е обещание за щастие за него. И в двата случая аз мисля, че мъжът следва физически път, защото той следва ментален път. Книгата или жената го карат да действа (чете, флиртува), защото той има нещо „на ум“ („в мисълта“), икона, надстроена върху обекта и приписваща му определени глобални, потенциални свойства. В известен смисъл мъжът халюцинира. Моето лично отношение към тези обекти (предмети) сега се раздвоява от простата мисъл за неговото „халюциниране“, индуцирано от субстанциалната поява на обекта. Ако аз мисля, че те са типични, нормални, тогава тази типичност или нормалност е предложение за значение, прикрепено към въпросните обекти – предложение, което аз бих могъл сам в аналогични случаи да приема или да отхвърля. Това значение е арбитрарно и арбитрарните знаци са символи. Арбитрарността произтича от позиционната разлика между „мъжа“ – S2 – и „самия аз“ – S1“ (курсивите са според оригиналния текст).

 

Повече от ясно е, че дублирането на обекта (О) в тази структурна ситуация е това, което прави възможен символния прочит. Коженият том или парфюмираната индивидуалност, като противопоставени на типа „книга“ или „жена“, е семиотичният превключвател (задействащ спусък) за S2, но от друга страна S1 вижда генеричния тип като носител на значение. Оттук и символният акт, приблизително според спекулативната категоризация на Л. Йелмслев:

 

       субстанция на израза (единичен Обект)

„символ“:  форма на израза (Обект-тип)

„значение“: форма на съдържанието (вложената от S2 „идея“)

       субстанция на съдържанието (вложената от S2 мисъл).

 

Необходимо и достатъчно условие за разпознаването и разбирането на знака е интенционалността, водеща до символизацията, основаваща се на човешката способност целенасочено да „види“ даден предмет през очите на някой друг, който (също) е насочил вниманието си към него. Нашата интенционална насоченост към даден неразбираем добре предмет може да достигне да разбирането му, ако той бъде видян чрез нашия образ за семиотичния процес в Другия спрямо предмета. Този образ е и значението на предмета (което е неизбежно и необходимо за другия, но е само като възможност за значение, т. е. арбитрарно за нас). И когато предикатният предмет (като обект – О) е възприеман двойно: от „нас самите“ (като S1) и от външно възприеман субект (S2). S2 е позициониран между S1 и О (в реда S1: S2: О). С други думи, S1 трябва да вижда S2 като имащ определени мисли или поне чувства, свързани с този предмет на внимание. S2 трябва да вижда О чрез някакви знаци за него, от определена „гледна точка“:

 

S1 : S2 : (О)/О –> (знак) : референт...

 

И щом символът означава нещо, и щом той се произвежда чрез човешки средства, той може да бъде използван в същинска комуникация за изразяване на съдържание – мисли и чувства, които ние искаме да предадем на някой друг. И освен това, за човешкото същество, за да бъде един предмет (а може би и човек) не само комуникабилен, но и адекватно (т. е. „обективно“) интерпретативно разбираем, той неизбежно трябва да бъде не само „виждан като“ (някакъв), от определена „гледна точка“, но и „виждан през“ т. е. в перспектива (през виждането) на другия, независимо от това как („субективно“) ни се струва или чувстваме, че възприемаме или разбираме даден предмет.

 

В своята  епохална трилогия „Философия на символичните форми“ Е. Касирер определя и езика, и мита (с религията), и изкуството (с науката) като характеризиращи се със специфични изразни символни форми. А в символната материална форма решаваща роля има значението. Според него човекът е до такава степен завладян от символи, които са посредници между него и действителността, че може да бъде определен като animal symbolicum (вместо като homo sapiens). За човека символите се превръщат в „органи на реалността“, тъй като без тях познанието е невъзможно. Чрез символите в посочените области човекът „създава своя собствен универсум – символен универсум, който ни дава възможност да разбираме и интерпретираме“. 

 

Когато се изтъква, че думите като езикови знаци са културни символи и значенията им – единици на културата, се отчита не само фундаменталната роля на езика за човешкия вид, а и възможността да бъдат обхванати в единство основните типове символизации в културата чрез принципите, заложени в езиковата система. Освен всичко изложено дотук, следва да се припомни и не особено оценената идея на Сосюр, че: „още по-очевидно е значението на лингвистиката за общата култура“, тъй като „езиковите символи са единици на културата“, както впоследствие е забелязал и У. Еко. А пък организираните езикови единици съставят особени „езикови картини на света“, определящи спецификата не само на всеки език, а и на всяка съответстваща му етническа култура.

 

И в заключение – за Юнг символът „е жив, докато остава израз на нещо, което не може да се изрази по-добре“, но несъзнавано „докосва у всекиго сходна струна“. За Рикьор продуктивното тълкуване на символа изисква разбиране, което е „едновременно във и отвъд символа“. А ето и един последен, но знаменателен цитат (по Дж. Кембъл) от известния поет, монах и философ-мистик Томас Мертън: „Истинският символ не просто сочи към нещо друго. Той съдържа в себе си структура, която пробужда нашето съзнание за ново разбиране за вътрешното значение на живота и на самата реалност. Истинският символ ни въвлича в центъра на кръга, а не в някоя точка на окръжността. Чрез символизма човек влиза афективно и съзнателно в неговата най-дълбока собствена същност, с другите хора и с Бог… „Бог е мъртъв“ означава фактически, че символите са мъртви... Човек не може да възприеме символа, без да е способен да се пробуди, в неговото собствено съществуване, дълбоките резонанси, които отговарят на символа не само като знак, но като „тайнство“ и „присъствие“. Символът е обект, сочещ към субекта. Ние сме призовани към по-дълбоко духовно осъзнаване, далеч отвъд нивото на субекта и обекта.“. 

 

Вероятно, за да се дублира изтъкнатата особена специфика на споменатия по-горе символизъм, върху който се основават не само религиозните идеи и доктрини, изникващи от символа, а и повечето теории на изкуството, през XIX в. (със сонета на Ш. Бодлер „Съответствия“) се появява и особено влиятелно направление в изкуството, също известно като символизъм. Основният акцент при символизма е върху духовната същност на символа, представян чрез образи на въображението от сънищата, мита и приказката, а основна тема на художественото творчество са универсалните аналогии, които чрез символи изразяват мистичната връзка между нещата в единството на света. Както е добре известно, символизмът е от особена значимост и за развитието на изкуството у нас, а българският символизъм е важен период в литературната и културната ни история. 

 

Ф. дьо Сосюр, Курс по обща лингвистика; F. de Saussure, Ecrits de linguistique générale, 2002, Gallimard.; Ch. S. Peirce, The Essential Peirce, Sellected Philosophical Writings, Vol. I (1867-1893), II (1893-1913), Edited by N. Houser and Ch. Kloesel, Indiana Univ. Press.; T.Todorov, Synecdoques. In: Communications, 16, Paris, 1970, (repr. In : Todorov, T., Empson, W., Cohen, J., Hartman, G., Rigolot, F., Sémantique de la poésie. Éditions du Seuil, 1979); Цв. Тодоров,  Семиотика, реторика, стилистика, 2000, Изд “Сема – Р. Ш.”, С. (бълг. превод от Ducrot, O. / Todorov, T. Dictionnaire encyclopédique des sciences du langage, Seuil, P., 1972); П. Рикьор, Какво е текстът? // Литературата, 1994, № 1, (бълг. превод).; Per Aage Brandt, Morphologies of Meaning, 1995, Aarhus Univ. Press.; E. Cassirer, Philosophie der symbolischen Formen., I Tail: Die Sprache [1923], Darmstadt, 1964 (бълг. превод: Е. Касирер, Езикьт. Философия на символичните форми, С., Евразия, 1998), E. Cassirer, Language and Myth, Dover Publications Inc., New York, 1946.; L. Hjelmslev, Prolegomena to Theory of Language.; U.Eco, Semiotics and Philosophy of Language, The MacMillan Press, 1984, (бълг. превод: У. Еко, Семиотика и философия на езика, С.,1993).; 1966 ; E. Benveniste, Problèmes de linguistique générale, Paris, I, 1966, II, 1974, (бълг. превод: Е. Бенвенист,  Езикът и човекът, С., 1993); K. Buhler, Sprachtheorie, Jena, 1934.; C. G. Jung, The archetypes and the collective unconscious, I ed., New York, Bollingen Foundation Inc., 1959 (II ed., vol. 9, part I, London, Routledge, 1969). Шелинг, Философия на изкуството, С. 1980 (бълг. превод). W. von Humboldt, Gesammelte Schriften, 1903-1936, S. W. Akademie Verlag.; G. F. Kreuzer, Synbolik und Mythologie der alten Völker, Leipzig-Darmstadt, B I, S. 35).; За Т. Мертън – вж. J. Campbel, Myths to Live by. 1988, Bantam Books, N.Y., Toronto, London, Sydney, Aucland.;  M. O’Connell/R. Airey, Signs and Symbols, Hermes House, 2007.; И. Касабов, Проблеми на общата лексикология, Изд. на БАН, С., 2013.; H. Bussmann, Lexikon der Sprachwissenschaft, 1990, Kröner Verlag.

 

 Иван Касабов

 

 

 

 

 

 

Обратно към списъка