УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Състояние на спокойствие и увереност, че няма заплаха или опасност. В състояние на сигурност присъстващият е с усещането, че контролира ситуацията, владее я, няма колебания, уверен е в нея. Понятието идва от лат., securitas, -ātis спокойствие, сигурност; secűrus безгрижен, сигурен. Възм. връзка с curo грижа се, старая се, ръководя, управлявам, уреждам, командвам, лекувам, както и със secűris, -is секира, власт.

 

Речниковите дефиниции на сигурността могат да бъдат разделени на две големи групи – такива, които дефинират общата употреба на понятието и другите, които го отнасят към отделни специализирани употреби.

 

Обща употреба на понятието „сигурност“.

„1 Състояние, в което си или се чувстваш сигурен; отсъствие на страх, тревога, опасност, съмнение и др.; състояние или усещане на защитеност и на увереност.

2. Нещо, което дава или осигурява закрила, спокойствие, сигурност и др.под.; защита.

3. Организация или структура, която дава сигурност или защита.

4. Нещо, което е като залог или изплащане … гаранция.

5. Лице, което приема да уреди или да плати дълг и др. под.

6. Всяко доказателство за дълг или за собственост…” (Webster’s NWCD 2010, Security).

 

С известни нюанси в подреждането същите употреби могат да бъдат прочетени и в други солидни речници, като например в Dictionary BT 2010, Security.

 

Многообразието на употребата на понятието „сигурност” води до обособяването на редица области, където това понятие има всички отличителни черти на категория в съответния дискурс. Това са специализирани употреби на понятието „сигурност“. Като илюстрация могат да бъдат посочени употребите на това понятие в различни сфери на обществените отношения.

 

В международните отношения сигурността е нещо, което гарантира защита, отсъствие на опасност от агресия или война. Изработена е собствена терминология като национална сигурност и колективна сигурност.

 

В полето на специализираните институции сигурността означава структури и дейности на полицаи, военнослужещи, служители или агенти насочени към защита на важни лица, инфраструктури и обекти, към пресичане на шпионаж, и на организирани от чужди сили враждебни действия. Отбранителна сигурност; Контраразузнавателна сигурност, Обществен ред и сигурност;

 

В сферата на финансите, както и на здравето сигурността се постига благодарение на инструменти, които гарантират защита или застраховане на парични средства, на ценности и стоки срещу възможни рискови събития, които могат да предизвикат тяхната частична или пълна загуба. Банкова сигурност; Подобни мерки по отношение на здравето на присъстващия и на неговите близки.

 

В областта на комуникациите сигурността е резултат от адекватното използване на физически и софтуерни системи за гарантиране на необходимата степен на защитеност на комуникациите и на инфраструктурните обекти със значение за стабилността на държавата и на корпорацията. Тук също е изработена собствена терминология като Киберсигурност, Защитна стена.

 

В инженерните и в техническите системи сигурността се схваща като безотказност и устойчивост на функциониране на техническите устройства и комплексите от тях. Възгледът е разработен в кибернетиката, където пораждането и поддържането на желаното равновесие на системата с нейната среда се обхваща от понятието хомеостазис.

 

Внимателното вглеждане в речниковите дефиниции на сигурността отнесени към човека, на първо място показва, че сигурността се свързва с чувството на отсъствие на опасност за здравето, живота или собствеността на хората. Това разбиране на сигурността я представя като тяхно пасивно състояние което ги поставя изцяло в зависимост от промените в средата им. В определен смисъл това разбиране е вярно, но тук напълно отсъства активната позиция, която на практика не може да бъде изключена. От друга страна дефинирането на сигурността на различните юридически лица, като банки, корпорации включително и държави вече не се основава на чувството, като при индивида, а предполага някакви техни действия за нейното постигане и поддържане. Ясно се очертават поне две твърде различаващи се схващания за сигурността – това на индивидуално равнище и другото на общностно равнище.

 

Авторите на речници не носят отговорност за това несъвпадане на дефинициите на сигурността в нейните различни употреби. Тяхната задача е да посочат съвестно и изчерпателно практиките по използване на понятието и да ги илюстрират възможно най-точно. Това че практиките се различават помежду си не е по вина на съставителите на речници.

 

Следователно, разбирането на сигурността, ако се случи, ще се случи отвъд речниковите дефиниции. То би следвало да бъде такова, че нито една речникова дефиниция да не му противоречи.

 

Разбирането на сигурността

За да се разбере сигурността, тя следва да се отнесе към нейното родово понятие и след това да се сравни с другите сродни на нея понятия. Такова родово понятие за сигурността е понятието „равновесие“. Всеки присъстващ се стреми да поддържа себе си в желаното от него равновесие. Този стремеж е отличителен за системите, включително и за живите системи, за човека и за човешките общности. Присъстващият позитивно преживява състоянието на равновесие. Присъстващият е чувствителен по отношение на всяко въздействие, което го изважда или би могло да го извади от желаното от него равновесие. В така ситуация присъстващият се чувства несигурен.

 

От тук може да се заключи, че обратното състояние, когато няма такива вредни въздействия присъстващия се преживява като сигурен. Формално е така, но в живота си човек не отделя специално внимание на това, че се чувства както би трябвало. С други думи хората имат сетива за несигурността си, но не са чувствителни към сигурността си.

 

Когато хората преживяват състоянието си на равновесие за тях то се описва с други понятия. Когато става дума за емоционалното им състояние думата е щастие. Когато иде реч за икономическото и битовото им състояние думата е благоденствие.

 

Кога обаче става дума за сигурност? Когато състоянието на равновесие на присъстващия с неговата среда се разглежда от него от гледна точка на възможностите (или на опитите) то да бъде нарушено, било от природни явления, било от човешки дейности или от комбинация между тях. Тогава и само тогава употребата на понятието сигурност е коректна. Следователно, сигурността е понятие с което се борави в сянката на несигурността.

 

Ключовите понятия в това разбиране за сигурността са понятието „присъстващ“ и понятието „среда“.

 

Присъстващият е философско понятие (M. Heidegger), което е привлечено тук поради универсалната му природа. То е отличително за човека и за човешките общности до толкова, до колкото той (те) знае (знаят) себе си. Разбираемо е, че знаенето на себе си е винаги в някаква степен. Никой не може да знае себе си без остатък, напълно и окончателно. Такова пълно знание може да се отнесе единствено към трансцеденталното същество на една или друга религия.

 

Знаенето на себе си е предпоставка да се говори за сигурност, тъй като предполага осъзнато отношение към собствената наличност. С това по неявен начин се казва, че присъстващият има образ както на себе си така и на своята среда и е в състояние да ги съотнася във всеки един момент от своето присъствие. Това е причината понятието сигурност да се отнася единствено до света на хората, до човека и до неговите общности. Този факт изключва използването на кибернетичното понятие хомеостазис като синоним на равновесието при сигурността, тъй като неговият обем е значително по-голям от този на присъствията.

 

Средата, в смисъла в който е използвана тук е и тя по-скоро философско, а не физическо понятие което не съвпада със света на сетивното обкръжение на присъстващия. Средата е абстрактен събирателен образ на всички въздействия върху присъстващия в даден отрязък от присъствието му, в някакъв времеви диапазон. Тези въздействия влияят на присъстващия, било като способстват устойчивото му състояние, било като го изваждат от него, или пък остават неутрални. При това точките на въздействие на средата на сигурност могат да бъдат както извън физическите граници на присъстващия така и в неговата собствена структура (телесни органи при индивида или пък организационни елементи в общностния присъстващ).

 

Присъстващият има два основни типа отношение към въздействията на които е подложен. Той или има достатъчен от негова гледна точка контрол върху тях и това за него е нормалното му състояние или пък е загубил контрола и е изпаднал в пълна зависимост от вредните за него въздействия. Във втория случай говорим за криза на присъствието му.

 

Присъствието в норма се характеризира с три различни състояния на средата на присъстващия – предизвикателство, заплаха и риск.

 

Предизвикателството е такова състояние на средата на сигурност при което в нея се откриват налични или възможни въздействия, които ако не получат своевременен и адекватен отговор от страна на присъстващия могат да ескалират, да заплашат присъствието му и в крайна сметка да доведат до криза. Преходът се оказа сериозно предизвикателство пред българското общество.

 

Когато присъстващият е достатъчно компетентен за да съзира предизвикателствата и да реагира своевременно и адекватно на тях той постига и поддържа сигурността си с минимален разход на средства. Всяко намаляване на тази компетентност води до допълнителни загуби и разходи от страна на присъстващия.

 

Заплахата е друго състояние на средата на сигурност на присъстващия. За разлика от предизвикателството заплахата има очевиден характер. В състояние на заплаха присъстващият е изправен непосредствено пред кризата. Между заплахата и настъпването на кризата няма междинни състояния. При наличие на заплаха присъстващият няма особен избор на средства за реагиране и почти никакво време за това. В този случай обикновено присъстващият действа в режим на очакване на криза, като се стреми да ограничи жертвите и загубите, както и времето на кризата. Поддържането на сигурността при наличие на заплаха е скъпо и неефективно.

 

Рискът е другото състояние на средата на сигурност в норма. При него средата на сигурност съдържа латентни вредни въздействия, които обаче не могат да се определят във времето, а понякога и в интензивността на въздействието. В условията на глобализация специалистите по сигурността все повече се обединяват около идеята, че нараства броят на некалкулируемите рискове (U. Beck, N. N. Taleb), което още повече увеличава неопределеността, която е в природата на риска.

 

При риска кризата е възможна, но се отличава със своята неопределеност. Рискът е отличителен за всяка човешка дейност. Съществуват редица практики, каквито има например в областта на техниката, на финансите, на банковото дело, на застраховането и др. където управлението на риска е силно развито както теоретично, така и практически.

 

В някои изследвания на сигурността тя се дефинира като наред с предизвикателствата, заплахите и рисковете се споменава и опасността. Поставена редом до тези три основни състояние на средата на сигурност в норма опасността няма качествено разделителна способност, тъй като и трите състояния на средата на сигурност съдържат в себе си повече или по-малко актуална и едновременно с това латентна опасност. Поради тази причина понятието „опасност“, което по същество идва да каже „вредно въздействие“, не носи информация в дефинирането на сигурността.

 

Образът на желаното състояние на присъстващия съдържа в себе си в неявен начин неговата способност обективно да преценява както средата, така и себе си   (в частта в която присъстващият е част от средата и в частта, в която присъстващият е воля за действие, в качеството си на субект на действието) и да съставя реализуеми планове на бъдещето си. Следователно в образа на желаното състояние на присъстващия се съдържа неизбежна доза субективизъм. Субективизмът може да достига до такава степен, че да обезсмисля възможността да се постигне желаното състояние.

 

Увереността в рационалността на света е отличителна за модерността. В нея nihil est sine ratione. Различаването на желанието от волята е продукт на постмодерността (A. Finkielkraut). От тази гледна точка следва, че за сигурност пълноценно може да се говори едва след като подобно различаване стане обичайна практика.

 

Проявата на субективизъм може да се открие в необективния анализ на средата на сигурност, в необосновано надценяване на собствените възможности, както и в поставянето на нереалистични цели.

 

Индивидът, който допуска високи степени на субективизъм пребивава в неустойчивост и тревожност. В редица случаи се налага прибягване до квалифицирана помощ за да се повиши обективността на образа на желаното състояние. При общностния присъстващ високата степен на субективизъм води до загуби на позиции в конкурентното пространство и в крайна сметка до прекратяване на дейността. Намаляването на субективизма в този случай е въпрос както на вътрешен професионализъм и контрол, така и въпрос на прибягване до специализирана помощ по оптимизиране на дейността на съответния присъстващ.

 

Наличието на обективен образ на желаното състояние се установява от характера на присъствието. Ако то е в желаните рамки образът е бил обективен, но освен това и действията, които присъстващият е предприел въз основа на този образ са били адекватни.

 

Такава е картината на постигане и поддържане на сигурността на присъстващия. Състоянието, определено тук като сигурност не е фиксирано веднъж за винаги състояние. То е динамично, тъй като се намира в динамична среда, а деецът на свой ред е с променящи се вътрешни състояния. Ето защо е правилно да се каже, че сигурността на присъстващия е такова желано от него състояние, което непрестанно следва да се поддържа, поради това, че е неустойчиво.

 

Развитие на възгледите за сигурността. В човешката история винаги е господствала идеята, че ако искаш мир трябва да се готвиш за война. С други думи онзи, които иска да си гарантира устойчиво равновесие в негов интерес трябва да има силата ( съответно да респектира със силата) своите противници. Силата в това разбиране е преимуществено явна, във вид на въоръжени хора и средства да воюване и разрушения, но също така и скрита, във вид на шпионаж, диверсии и терор.

 

В епохата на националните държави подготовката на държавата за война е основно нейно задължение. Воюването е неделима част от присъствието на държавата. През ХХ в. светът преживя две световни войни с огромни човешки жертви и загуби, организирани и водени от съюзени държави. Планирането и воденето на войната се основава на изчисляване на мощта на съответната държава и съотнасянето й с другите участници в конкурентното пространство.

 

Техническият напредък и натрупването на научни знания промени и променя вещния свят на хората по такъв начин, че държавите неизбежно се отварят за своите интереси далеч отвъд границите си и съответно биват подлагани на въздействия, чиито източници са също отвъд тези граници. Преди всички останали това почувстваха Съединените американски щати, които малко след края на Втората световна война замениха официално понятието „отбранителна сигурност“ с понятието „национална сигурност“ (National Security Akt 1974 ). Тази на пръв поглед езикова промяна има огромно политическо въздействие не само на живота в САЩ, но и на сигурността в света. Дейностите по постигане и поддържане на отбранителна сигурност по необходимост са затворени в рамките на националните граници, докато тези по постигане и поддържане на националната сигурност се осъществяват, във всяка точка от света, за която се смята, че заплашва националната сигурност. Такова поведение могат да си позволят малко държави в съвременния свят, но затова пък използването на понятието „национална сигурност“ може да си позволи всяка държава. Това обяснява огромното разпространение на това понятие, особено след края на Студената война. По време на Студената война употребата му беше сравнително ограничена, поради блоковото разделение на света и изостреното ядрено противопоставяне. В такъв свят, където световното равновесие се основаваше на страха от взаимно унищожение се появи понятието „колективна сигурност“ (S.O.J.Palme). В това разбиране на сигурността е заложена идеята, че всички участници имат формално равно право на присъствие по принципа „един участник - един глас”. На практика колективната сигурност винаги е сигурност преди всичко за най-силните и най-вече за най-силния участник.

 

В разцвета на националната държава и особено по време на Студената война проблемите на националната сигурност са проблеми на международните отношения. В тази област работят политици и водещи специалисти Раймон Арон (R. Aron), Ханс Моргентау (H. J. Morgenthau) и др., определяни като реалисти. Според тях в основата на сигурността на държавата стоят нейните възможности – преди всичко военните, и заедно с тях икономическите и моралните.

 

От времето на реалистите, и по-късно на неореалистите (K. Waltz и др.) е останала традицията степента на сигурност на държавата да се изчислява количествено, като се отчитат единиците оръжия и живата сила, както и параметрите на разрушителната мощ на оръжията за масово унищожение. На свой ред в политическата практика националната сигурност традиционно се определя описателно, като се представя една картина, която се отличава с ненакърнимостта на държавната граница, на установения ред, на интересите на страната и т.н. Силите на противостоящите държави се изчисляват като количество и качество и на тази основа се преценяват заплахите и се строят стратегиите за оцеляване и за надмощие.

 

След края на Студената война границите все повече се отварят, либералният пазар обхваща планетата, виртуалното общуване става всеобщо, финансовите потоци излизат от контрола на държавите, общностите не успяват да задържат хората и в глобалния свят животът на индивидите се атомизира. В тази ситуация се случват както множество силови намеси, така и болезнени реакции. Най-яркият пример тук е самоубийственият тероризъм.

 

Класическите възгледи на реалистите и на неореалистите се оказаха неспособни да обяснят това новото състояние на света, да отговорят на тревогите на гражданите породени от глобализирането на заплахите. В търсенето на нови схващания, което беше започнало още през осемдесетте години на миналия век активно се включиха академичните кадри и преди всичко изследователите от школата в Копенхаген (B. Buzan, М. Delan, О. Wœver).

 

В техните възгледи сигурността като състояние обхвана широки пространства, в отделни случаи и цялото поле на обществените отношения (J. Galtung). Централно място зае схващането за заплахата. Заплахата е резултативен образ от анализа на средата на сигурност. Въз основа на този образ се организират и предприемат действията по пораждане и поддържане на равновесието на конкурентните участници в споделяното от тях пространство. Водещото тълкуване на заплахата от страна на изследователите от Копенхаген е разглеждането ѝ като езиков акт speech act (М. Delan). Онзи, които има силата и възможността да включи в дневния ред на обществото формулирана от него заплаха може да я превърне в основание за енергични действия в сферата на сигурността. Този възглед поставя под съмнение обективния характер на заплахата, като политически факт и я представя като субективна конструкция. Конструирането на заплахата, като езиков акт спечели на тези автори името конструктивисти. С това течение разбира се не се изчерпват изследванията на сигурността, които са в активна фаза и в момента, за което свидетелстват редица интересни публикации на изследователи от школата в Париж около идеите на Мишел Фуко(M.Foucault), от САЩ и от Канада.

 

Схващанията за сигурността у нас все още не са част от световния разговор за природата на сигурността. Официалните документи свързани със сигурността имат описателен характер и са изцяло в руслото на реализма, макар че като взаимствани от други страни, членки на НАТО в тях има елементи на разширително тълкуване на сигурността. Тези елементи обаче нямат нормативно покритие и не се прилагат в практиките по сигурността у нас.

 

Възгледите по сигурността на свой ред носят белезите на излезлите от системите за сигурност на страната служители. Част от тях заеха позиции в университетското образование, което на своя ред остави тясно професионален отпечатък върху възгледите за сигурността. Разговорът относно природата на сигурността е напълно непознат в тези среди. Преобладаващата част от публикациите по сигурността там са с характера на практически помагала и възпроизвеждат съответните практики от различните елементи на системата за сигурност у нас. В действителност дебатът относно природата на сигурността в Република България все още предстои.

 

Димитър Йончев