УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Щастието може да се определи като: 1) процес на промяна от по-лошо към по-добро, придобиване на нещо, което се желае, липсва или е отнето (синоним: благополучие); 2) момент на удовлетвореност, усещане за пълнота и осъществяване на някакво желание (синоними: радост, удоволствие, успех); 3) дълготрайно състояние на изпълненост и сигурност (синоними: благоденствие, блаженство); 4) неочаквано добро, благоприятно стечение на обстоятелствата (синоними: сполука; късмет).

 

В българския език думата „щастие“ навлиза през XIX в. като форма на руската дума „счастье“, свързана етимологично с думи на български като „част“, „причастност“, „чест“ и пр. Очевидно зад идеята за щастие стои идеята да имаш част от добрата съдба. От същия корен на български е прилагателното „честит“ със значение близко до това на „щастлив“. В южните говори на българския се среща като синоним на „щастие“ и думата „срета“, етимологически свързана с думи като „среща“ и „срещу“. От тази дума се е запазила и до днес производната „несретник“, употребявана за човек, който не постига щастие.

 

Не съществува една наука за щастието. То се изследва от моралната философия и след XVIII в. се създават математически индекси за неговото измерване (първите, които правят това, са английските философи утилитаристи), но то е също така основен обект на икономиката, изкуството и религиите. Щастието е една от най-трайните теми на културата, но за него, особено днес, може да се говори и като за консуматорски продукт (на киното, рекламата и развлекателната индустрия). Където човекът е обект на представяне, там непременно се представя и темата за щастието.

 

Въпреки че са многобройни, възгледите за смисъла на щастието могат да се разделят въз основа на два въпроса.

 

Първият е: Колко дълго човек може да бъде щастлив? Щастлив е този, който живее по един и същ начин винаги, или този, който постоянно се променя?

 

Вторият е: Дали човек решава сам кое го прави щастлив, или съществува обща норма за щастието? Може ли човек да е щастлив, ако другите около него са нещастни?

 

 

Живот в промяна или живот в едно и също състояние?

 

Този въпрос звучи съвременно – днешните екодвижения например пледират, че щастливият живот е в непромяната: човек да яде една и съща храна, да се облича семпло и по един и същ начин, да живее на едно и също място, – но всъщност е наследство от древните гърци.

 

В „Илиада“ пред героя Ахил има избор: да умре млад в битка, или да живее далеч от войната до дълбока старост. Героическият идеал го задължава да избере битката, но зад този избор стои и нещо друго: обещанието, че след смъртта си ще бъде прославян вечно и ще получи безсмъртие като компенсация за краткия живот. Безсмъртието – независимо дали в героическия епос или в представите на някоя религия – е по същество представа за безкраен живот без промяна. Живот винаги в едно и също състояние.

 

Един друг епически поет обаче – Хезиод (VIII в. пр. Хр.), предлага в поемата „Дела и дни“ точно обратната визия за щастие. Щастието не е във военната прослава и покоряването на нови земи, а у дома, в добре уредената къща с голям двор и хамбар. Щастлив е човек, който е защитен от промените и стои възможно най-далеч от опасността. Същото разбиране се открива и в „Одисея“. Когато Одисей среща духа на Ахил в подземното царство и го ласкае за прославата, която героят получава, Ахил отговаря, че би предпочел да е последният несретник на земята, отколкото цар на мъртвите.

 

Древните гърци формулират и този възглед: че човек е базово изложен на неблагополучие, защото е смъртен. Животът, следователно, не е нищо друго, освен опит да се компенсира благото на самото съществуване, което в крайна сметка ще бъде отнето. Това е причината човек да живее от раждането си в постоянна несигурност и страх. „Човек не може да се нарече щастлив, а само сполучил, докато не завърши дните си“, казва атинският мъдрец Солон в „Историята“ на Херодот в средата на V в. пр. Хр.

 

Този възглед дава основата за развитието на трагическия жанр в Древна Елада. Той е особено популярен под названието елински песимизъм и сред част от философите на XIX в., между които Фридрих Ницше и Сьорен Киркегор.

 

 

Съществува ли обща норма за щастието?

 

Във втората половина на XVIII в. френският философ Волтер казва в една своя поема: „Земният рай е там, където съм аз!“ Това изречение бележи истинска революция в разбирането за щастие. Отделният човек може да решава сам как и къде да бъде щастлив; щастието не зависи от авторитета на някаква обща норма, налагана от религия, политически ред или философска доктрина. Идеалът за човека, който е толкова разумен, че сам може да бъде център на своята свободна воля и своето щастие, наричаме Просвещенски идеал. Именно въз основа на това разбиране щастието на отделния човек се появява като неизменно право в първите просвещенски конституции от края на XVIII в. - американската и френската. Това разбиране е и в основата на повечето съвременни разбирания за щастие.

 

Корените му обаче са отново в Древна Гърция. На Платон, който смята, че човек може да бъде щастлив, само ако първо неговият град е щастлив (тоест другите, с които човек живее), Аристотел противопоставя в етиката си схващането, че човек е щастлив, когато душата му осъществи с помощта на разума своите стремежи. Тези стремежи, макар и обект на селектиране – част от тях са правилни, а част от тях – не, са вече повече или по-малко индивидуални. Сходно разбиране ще се открие и у философите епикурейци: щастието е да живееш в удоволствие, а удоволствието не е нищо друго, освен осъщественото желание.

 

Възгледът, че съществува обща норма за щастие, е позната в науката като деонтология. На старогръцки субстантивираното прилагателно deonta означава буквално „нужните, необходимите неща“. Защитниците на деонтологични тези – между тях трябва да се споменат най-вече Платон и Кант – вярват, че човек е щастлив, само ако изпълнява дълга си към човешката група. Нейното щастие се поставя пред това на индивида, а по този начин препоръките за щастлив живот се превръщат и в своеобразна педагогика: човек не решава сам как да бъде щастлив; той бива научаван как да е щастлив.

 

Няма обаче отговор на въпроса за щастието без отговор и на въпроса какво е човекът, от какво е съставен, кое в него е по-важно и по-трайно, и кое – по-малко важно и по-нетрайно. За Платон и Аристотел например човекът е най-вече душа и по тази причина щастието е свързано не с живота на тялото, а със структурата и живота на човешката душа. По подобен начин за мислителите от епохата на Просвещението най-ценното в човека са неговият разум, неговата критична мисъл и неговата свободна воля – следователно той има право да решава сам за себе си кога и как да бъде щастлив.

 

Всеки отговор на въпроса за щастието съдържа в себе си някакъв нормативен възглед за човека. Научното разбиране – за разлика от ненаучните и религиозните догми – започва там, където изследователят се пита не само за смисъла на щастието, а и за разбирането за човек, което определя неговия възглед.  

 

 

 

Георги Гочев