УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

РЕВОЛЮЦИЯ

 

Революцията е нашият дълг:

нашата надежда за еволюция.

 

Урсула льо Гуин

 

Наблюдаваме напредващ раздор сред политолозите и политическите философи, относно точното значение на тази дума. Не на последно място, това положение се дължи на изненадващия факт, че думата „революция“, за разлика от повечето ключови политически термини, не се е оказвала в центъра на някой авторитетен текст, като например Политика на Аристотел, Левиатан на Хобс или Теория на справедливостта на Роулс. Дотолкова, доколкото има популярни текстове, посветени на революцията (като например Държавата и революцията на Ленин), те не са академични, а активистки по своята същност. Най-близкото, което имаме до солиден изследователски текст, това е „За революцията“ на Хана Арендт, публикувана през 1963 година и останала без последващо развитие от други автори.

 

Немалка част от бъркотията около термина „революция“ се дължи на противоречието между всекидневното използване на думата и неговата етимология. Във всекидневието си ние ползваме „революция“, за да обозначим някаква всеобхватна, внезапна (и обикновено насилствена) промяна, насочена към постигането на напълно ново бъдещо състояние; а произходът на думата я насочва към миналото: латинското revolvere означава „завой, обрат назад, връщане към началото“. (Оттук и думата „револвер“, обозначаваща пистолет с барабан, който се върти и в крайна сметка се връща на изходно положение тогава, когато всички патрони са изстреляни.)

 

Точно тази идея за връщане към началото е и значението на думата, когато тя навлиза в съвременните езици. В края на XIV в., „революция“ е използвана, за да обясни траекторията на небесните тела – орбитите, по силата на които те периодично се връщат в началната си точка. „Една революция“ означава, в този контекст, „цикъла, извървян от небесно тяло между началната му точка и връщането към нея”.

 

В политиката, „революция“ навлиза през XVII в. Ползвана е, за да опише някакво внезапно преобръщане на установена политическа система. В този период думата продължава да носи конотации на „връщане към началото”, какъвто е случаят с английската „Славна революция“ (1688), която възстановява монархията след няколко десетилетия гражданска война и републикански ред.

 

Този смисъл, т.е. на „завръщане“ към някакви по-добри и нормални времена, е вграден както у американските революционери от 1776 г., така и у техните френски последователи от 1789 г. По време на въоръжената си борба за освобождение от Англия, американците са убедени, че тяхната цел е връщане назад към момента преди английският крал да започне да действа като тиранин. Френските им колеги в началото са мотивирани от идеята за „връщане“ към времето, 300 години по-рано, когато кралят периодично е свиквал  Генералните щати (представителното тяло в държавата) – нещо, което не се е случвало от поколения и се е привиждало като обидно от страна на народа.

 

Откъде, при това положение, се появява идеята, че „революция“ не е завръщане към миналото, а внезапен пробив към бъдещето? Единственото (досега) приемливо обяснение е дадено от Хана Арендт; и то опира до появата на идеята за всеобщо равенство. Арендт напомня, че преди периода на Модерността, драматични промени в политическата система (т.е. трансферът на власт от една група към друга) са се случвали само в рамките на относително малък обществен елит. „Народът“ не е съществувал, тъй като никому не е хрумвала идеята, че „простите хора“ могат да бъдат включени във властта. След XVII в. обаче бързо се разпространява идеята, че всички (поне – всички мъже), дори бедняците, имат равни права и следователно, правото да бъдат представени във властовите структури на обществото.

 

Тази нова идея за всеобщо равенство обяснява защо, след като веднъж са стартирали като програма за „връщане“, и американската, и френската революция доста бързо формулират други свои цели, гледащи напред. Работата е там, че това са първите народни революции – т.е. преобръщания, в които участва народът, обикновените хора. Тези хора искат свобода и участие във властта, а това никога не се е случвало. Няма как да бъде поставено в рамките на програмата за „връщане“ и следователно, неговото постигане може да бъде само въпрос на бъдещето. Под напора на обикновените хора, и двете революции сравнително бързо излизат далеч отвъд първоначалните си програми за „връщане“; вместо обратен завой към някакво по-добро минало, революциите започват да схващат себе си като внезапен скок в някакво по-добро бъдеще.

 

Този скок фомира гръбнака на революционната теория на Карл Маркс, която доминира политическия пейзаж в продължение на столетие (т.е. след средата на XIX в.). Според Маркс, напредъкът винаги е бил следствие от някоя революция – т.е. от внезапно и насилствено сваляне от власт на една „класа“ и заместването й от друга. При Маркс обаче това не е описание на някаква цикличност – т.е. в крайна сметка всички класи да се извъртят във властта. Напротив, процесът е еднопосочен и насочен към бъдещето – към деня, в който „пролетариатът“, бидейки „универсална класа“ (т.е. представител на човечеството като такова) ще свали от власт „буржоазията” (т.е. капиталистите) и така ще постави край на историята на властта изобщо. След победата на пролетарската революция, предполага Маркс, няма да има политическа власт, организирана в държави, институции и съдилища; всичко това ще „отмре“, тъй като повече няма да е нужно. Универсалната класа ще се самоуправлява пряко. 

 

След Маркс, Ленин допълва тази теория, като премества ударението от „класата“ към нейния „политически авангард“. Според Маркс, когато дойде мигът на революцията, пролетариатът ще действа, в целия си размер, като агент на промяната. Според Ленин, пролетариатът няма да направи нищо подобно, защото това е работа за неговата политическа партия („авангард“). Така, промяната ще дойде, след като партията вземе властта и започне да налага революционни промени, отгоре-надолу и крачка по крачка.

 

Различни версии на ленинската авангардистка теория (с различаващи се „авангарди“, като например „агитиращите малцинства“ на Хърбърт Маркузе) доминират до разпадането на комунистическите режими в Европа през 1989 – 1991 година. Този разпад е резултат от поредица от революции, които могат да бъдат схванати като, едновременно: марксистки (т.е. при които мнозинството, без да бъде водено от авангардна партия, произвежда внезапна смяна на властта); обърнати назад (т.е. мотивирани от идеята нещата да бъдат „револвирани“ назад, към времето отпреди комунистическите преврати); и, едновременно, „скокове в бъдещето“ (дотолкова, доколкото са мотивирани от амбицията да „бъде догонен развитият Запад“).

 

Тук обаче се наблюдава и един съвършено нов момент, който не е отразен в класическите схващания за революцията: в антикомунистическите революции в Източна Европа няма насилие. В по-голямата част на писаната история революциите са насилствени и е ясно защо: преди установяването на демокрацията като система на управление, властта е можела да бъде сменена предимно чрез насилие; не са съществували утвърдени механизми за прехвърляне на властта по мирен път. С утвърждаването на демокрацията, насилието в политиката намалява драстично. Както посочва Карл Попър, демокрацията е механизъм за смяна на властта без жестокости.

 

Тъй като, при това положение, властta вече е възможн да бъде трансферирана без насилие, повечето революции от втората половина на XX в. не са насилствени; някои са се натъквали на насилие в отговор, обаче. През 1953 година (Източна Германия), 1956 година (Будапеща), 1962 година (Новочеркаск в СССР), 1968 година (Прага), мирни народни протести и революции са смазани с танкове, пратени от комунистическия режим в Москва. С течение на времето обаче международният натиск върху диктаторите става такъв, че те вече не могат с лекота да отприщват насилие срещу мирни протести и ненасилствени революции. Така се стига до явлението “People Power“ , когато в средата на 1980-те години във Филипините мирна революция сваля от власт диктатора Фердинанд Маркос. Този пример се оказва заразителен и в периода 1989 – 1991 година комунистическите режими в Източна Европа са свалени от мирни революции, станали известни като „нежни“ или „кадифени“. А когато през август 1991 година в сърцето на бившия комунистически свят, Москва, се случва преврат, воден от крайни комунисти, те се натъкват на отпор в лицето на мирна народна революция. Превратът се проваля, неговите ръководители са арестувани при опит за бягство от страната, демократичните механизми задействат поредица от избори, в резултат на които СССР престава да съществува.

 

Подобни исторически обрати, които на практика унищожават доминиращата (ленинска) теория на революцията, водят до тежки теоретични проблеми: кое, все пак, е революция и кое не е? След падането на комунистическите режими, политици и журналисти са склонни да наричат „революция“ всяка внезапна или драматична промяна в отношенията на власт, вкл. протести, преврати и външни намеси. Този навик подклажда ненужна бъркотия; но тя може да бъде преодоляна, ако ползваме един простичък чек-лист, разработен от Хана Арендт.

 

И така, една драматична и/или внезапна промяна в отношенията на власт е революция само ако:

 

а/ включва в себе си огромни количества хора, които съзнателно и пряко оспорват установения ред, за да го пречупят и прехвърлят властта на друго място;

 

б/ в началния си етап започва като искане за „връщане“ към някакъв предходен момент на „нормалност“, която по някакъв начин е била потъпкана от настоящата власт;

 

в/ на следващ етап продължава с искания, свързани с индивидуални права и свободи, извлечени от идеята за всеобщото равенство на всички човешки същества, независимо от техните предикати (религия, националност, етнос, пол и т.н.);

 

г/ на основата на което разработва ясна бъдеща цел, свързана с постигането на по-голяма свобода от настоящата;

 

д/ промените засягат не само властовите отношения, но и социалната структура, както и структурата на вярванията и ценностите на дадено общество;

 

е/ процесът на промяна генерира свой собствен стил в областта на музиката, изображенията, лозунгите и начина на обличане;

 

ж/ участниците в процеса са убедени, че „правят история“ по начин, по който тя никога и никъде не е била правена.

 

По подобие на войните, които през XXI в. не са вече „внезапно изригване на убийствено масово насилие“, а са хибридни, с ниска интензивност и малък географски обхват, революциите също се променят: от внезапен всеобхватен изблик, водещ до пълна промяна, към дългосрочен процес, съставен от много и най-различни събития. Това е особено вярно за общества, които трудно формулират свои ясни общи цели. Такъв е примерът с „Арабската пролет“ от началото на XXI в., при която в повечето засегнати страни не се стига до смяна на властта (и на модела общество), а до половинчати компромиси, крехки примирия или открити граждански войни между различните замесени субекти. Подобен е и примерът с посткомунистически страни като България, в които антикомунистическата революция не постигна своите цели за дни или месеци (като например в Полша или Унгария), а се проточва с десетилетия, без да стигне до ясен и неоспорим резултат.

 

Подобна флуидност, частичност и незавършеност прави съвременните революции трудни за идентифициране, анализиране и проследяване. Онова, което днес изглежда като ограничен протест, след време може да се окаже епизод от цялостен революционен процес.

 

В днешния объркан и все по-малко установен свят, две обобщения могат да бъдат полезни за онези, които наблюдават (или участват в) революции. Първото обобщение е предупреждение, идващо от Хана Арендт: „Революциите са единствените политически събития, които ни сблъскват, пряко и неизбежно, с въпроса за началото“. Второто обобщение е принцип, формулиран от големия анархист Прудон: „Няма – и никога не е имало – такова нещо като отделни революции; има само една революция, едносъщностна и несвършваща“.

 

 

Евгений Дайнов

Обратно към списъка