УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Понятието „реторика“ означава: 1) убедително говорене 2) изкуството да се говори убедително, метод за съставяне на публични речи; 3) говорене пред публика, дебатиране, особено по политически теми; 4) говорене за отвличане на вниманието, за спечелване на време; 5) изопачаване на истината.

 

Тези значения присъстват още в античната употреба на думата. „Реторика“ идва от гръцката дума rhetorike, която първоначално се употребява в словосъчетанието rhetorike tekhne – „реторическо изкуство“. Форми от корена на думата са засвидетелствани още у Омир, но пръв словосъчетанието rhetorike tekhne употребява Платон. Той е и първият, който дава дефиниция на реториката: „специалистка в убеждаването“, казва за нея Сократ в диалога „Горгий“.

 

Реториката бележи бум като теория и практика през V-IV в. пр. Хр. в Атина. Платон се отнася подозрително към нея, но софистите Протагор, Горгий и Продик, както и ораторът Изократ ѝ придават статут на педагогика и философия, а оратори като Лизий и Демостен я превръщат в най-важния прозаически литературен жанр на античността. Този, който предава на реториката статута на наука, е Аристотел. Неговата „Реторика“ включва три части, всяка от които представя една от трите ключови процедури на реторическия метод.

 

Тези три процедури са: 1) Откриване на аргументи; работа по съдържанието (на гръцки heuresis, на латински – inventio); 2) Подредба на речта (на гръцки taxis, на латински – dispositio). 3) Стилистично оформяне на речта (на гръцки lexis; на латински – elocutio). По-късните автори добавят още две: 4) Запомняне на речта (на гръцки mneme, на латински – memoria). 5) Ефектно произнасяне на речта (на гръцки hypokrisis, на латински – actio). От тези пет процедури най-философска и близка до логиката – в класическия си вариант тук се развива и учението за силогизма или т.нар. умозаключение – е първата част, а най-артистична и близка до актьорската професия – последната, пета част.

 

От Аристотел идва и деленето на типовете речи, което се използва и до днес. Според публиката, пред която се изнасят, целта, която искат да постигнат, и ситуацията, която визират, речите се делят на:

 

1) Съвещателни или политически речи. Изнасят се пред политически орган и са два типа: убеждаващи или разубеждаващи. Визират ситуация от бъдещето. Най-често се пледира, че нещо е полезно или вредно.

 

2) Съдебни речи. Произнасят се в съда и са два типа: обвинителни и защитни. Визират ситуация от миналото. Най-често се пледира, че нещо е справедливо или несправедливо.  

 

3) Тържествени речи. Произнасят се пред зрители и са два типа: похвални и порицаващи. Визират ситуация от настоящето. Най-често се пледира, че нещо е красиво или грозно.

 

В Рим реториката – на латински elocutio – се придържа близко до гръцките си корени и триделната структура, наложена от Аристотел. Цицерон е прочут оратор – неговите речи срещу Верес (70 г. пр. Хр.), срещу Катилина (63 г. пр. Хр.) и срещу Марк Антоний (44/43 г. пр. Хр.) са сред образците на реторическото майсторство – но той е автор и на няколко трактата по реторика, между които „Ораторът“, „За оратора“ и „Реторика към Херений“. „Диалог за ораторите“ пише историкът Тацит през II в. сл. Хр., а по това време е създаден и един от най-известните учебници по реторика: Institutio Oratoria („Обучението на оратора“) на Квинтиалиан. От гръкоезичната реторика в римско време трябва да се споменат трактатите на ретора и историк Дионисий Халикарнаски (I в. пр. Хр.).

 

През Късното средновековие и Ренесанса реториката става част от т.нар. trivium, комбинация от три предмета – другите два са граматика и логика, – които подготвят ученика за следващото стъпало на знанието, т.нар. quadrivium, включващ аритметика, геометрия, музика и астрономия. Реториката обаче вече е сведена до третата част от структурата, позната в Гърция и Рим, и на практика представлява ръководство за използване на т.нар. фигури на речта. Именно тази част на реториката, посветена на фигурите на речта, се оказва най-жизнена в науката на XX в. Благодарение на руския (съветски) формализъм и френския структурализъм тя се развива в науката стилистика, която днес е част от т.нар. приложна лингвистика.

 

През 70-те години на XX в. Ричард Бандлър и Джон Гриндър създават въз основа на елементи от реториката метод за ефективна комуникация, маркетинг и личностно развитие, по-известен като „невро-лингвистично програмиране“ (Neuro-Linguistic Programming). Днес този метод, който се приема за псевдонаучен, е може би най-известната приложна форма на реториката.

 

 

  

Георги Гочев