УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

РЕЛИГИЯ

 

Вярата на хората в Бог (от лат. religio – свещено задължение), това е може би най-кратката форма на понятието, допълнено от убедеността, че вярата в божественото е вяра в свещеното.

 

Смисълът не може да бъде разбран, ако веднага не се направи уговорката, че тя може да бъде представена както от човек, който има вяра – религиозен, така и от човек, който няма вяра – атеист. Огромно усилие е, да се представи от човек, израснал във време на най-агресивния атеизъм, комунистическия и е навлязъл в научното поле през просвещенския възглед за околния свят, който отрича наличието на Бог. Нещата могат да се усложнят още повече, като добавя, че живеем в обществото, където столетно съжителстват две от основните религии – християнство и ислям, което представлява само по себе си едно от най-значимите човешки постижения на българите. Религията е свързана и с цялостната ни представа за националната ни идентичност, преминава през значимата роля на църковната борба за независима Българска Екзархия през Възраждането на XIX век.

 

Както проличава от големия брой уговорки, терминът религия не е сред най-лесните за представяне, тогава когато искаме да навлезем във всекидневното говорене, а не да останем на равнището на сложното, но в случая лесно за представяне научно изложение. Българското общество има религиозни представи, сред които най-масовите са битово-християнски, свързани във висока степен с празничната ни система и дори с нещо още по-предметно – начина на хранене. Не са един и два примерите, при които разговора за религията преминава през тези битово-социални теми и рекушира в някакви суеверни представи за нашето близко бъдеще.

 

Религията е добила смисъл през голямата тема за различаването на добро и зло. Тя е била много дълго време основният начин за разказване на миналото – от сътворението на света, та до наши дни. Библията е най-четената книга и до ден днешен през първата четвърт на XXI век. Това, разбира се, важи за християнския свят, към които принадлежи и България. Милиарди хора в този свят са преминали през своя живот с ясното съзнание, че те трябва да следват 10-те божи заповеди и това е най-важното в тяхната лична и обществена поведенческа среда. Така големите интелектуални разлики между хората са се подчинявали на този общ модел.

 

В българския случай има още една изключителна страна на религията. Тя е в основата за изграждането на държавно-политическия образ на средновековна България, което става през IX век с приемането на християнството от българския владетел хан Борис – княз Михаил. Знаем, че от този акт насетне се установява устойчива представа кои са българите, която ще издържи както чуждо християнско владичество, така и чуждо по вяра владичество. Ето защо нашият религиозен възглед е по-скоро историко-романтичен, отколкото човеко-всекидневен.

 

А религията е именно човешко всекидневие на вътрешен духовен живот, при който най-важното е умението да се помолиш. Молитвата е единственото доказателство за самия човек, че той носи вяра в себе си и може да говори на своя Бог. От решаващо значение е същността на молитвата. Ако тя е отправена с искане за материални блага, то остава далеч от своята същност. Ако е опит за споделяне за получаване на сила, тогава когато чувстваш своята безпомощност и е благодарност за получената помощ, то тогава връзката с Бога е автентична.

 

За това може би най-характерна черта в християнската религия е смирението. Във всекидневния език това е дума, която отива до примирение, съгласие с всичко и всички. Но смирението е съгласие със собствените слабости и грехове, умението да се съсредоточиш в живота на светите преди тебе хора, да опознаеш в делата им голямото човешко дело – да правиш добро другиму. Така в християнската вяра съществува понятието канон, за да се събере в едно рамката на правилата, които трябва да спазва вярващият човек. И тук основата е доброто. Този мотив, да живееш заради другите, е характерен и за другите религии. Често обаче е възможно да бъде използван от манипулатори с лоши цели, където доброто се налага чрез насилие. Това изкривява религиозният смисъл и обслужва политически сблъсък.

 

В днешния свят множеството институционални инструменти на църквите стават все по-излишни за хората, особено в християнския свят. Не е случаен фактът, че около 10% от вярващите европейци имат редовен, всекиседмичен живот в храма. Веднага трябва да се противопостави неделно посещение в църквата в САЩ, където процента на хората е над 50%. Тук е мястото да се подчертае, че в Западна Европа протича и тежък сблъсък в католическата църква, довел до едно от големите обществени изменения – Реформацията. Разделянето на християните в тази част на Европа на католици и протестанти се оказва решаващо и за новите земи в Северна Америка, където новата християнска деноминация става преобладаваща.

 

Българската църква е попаднала и до днес е в своя източно-православен вид, още от схизмата през 1054 г. Тя има традицията на цезаро-паписката власт, установена във Византийската империя, при която светската власт влияе над църковната. Докато на запад в стария континент, Ватиканът и до ден-днешен е доказателство за ролята на папата, водач на католиците. Източната християнска църква поради това попада под политическо влияние, относително по-лесно. Тя може и се използва за налагане на модели за глобално първенство – типичен пример е Руската православна църква в сегашно време.

 

От втората половина на XX век се засили едно църковно движение, носещо името икуменизъм. Това е опит за сближаване на християнските църкви. Желание за преодоляване на разделението от схизмата през XI век. Дори името на един от безспорните лидери на съвременния свят Йоан Павел II е свързано с икуменически идеи, които надминават християнския свят. Живеем във време, което ще продължи този процес.

 

Затова е необходимо да се спомене, че разглеждана глобално религията не само в християнския свят е обществен модел на съзнание, изграден в система от възгледи, ценности, норми, психологически нагласи, обичаи, ритуали, основани на вяра в свръхестествени сили. Тя обединява големи групи от хора, които споделят вярата в един Бог или пантеон от божествa и които следват посочен в нея морал и кодекс на поведение. Съвременният свят възприема като световни религии юдеизма, християнството, исляма, индуизма и будизма, тъй като всяка една от тях се изповядва от милиони последователи. Това дава основание те да бъдат наречени основни. Наред с тях съществуват десетки други, в които се смесват традицонните вярвания на различни човешки групи.

 

Социалнополитическите оценки за същността и ролята на религията са противостоящи. За крайно леви партии и кръгове тя е „опиум за народите“, чрез който малцинството на богатите поддържа властта си над мнозинството от експлоатирани и онеправдани маси. През ХХ в. в социалистическите държави (безверието) атеизмът се разви като своеобразна антирелигия, чиято негативна роля днес се възприема като един от основните фактори за моралната криза на постсоциалистическите общества, включително и на българското. За последователите на либерализма религията е необходим фактор за стабилността на обществото, а за консерваторите е базова обществена ценност.

 

Въпросът за термина „религия“ е част от академичния дискурс върху базови понятия на социалните науки като „общество“, „култура“, „цивилизация“, „идентичност“ и др. Тяхната академична употреба е проблематична, заради все по-нарастващата им многозначност и неопределеност. Още по-проблемно е обаче тяхното неизползване, доколкото така ще се изгуби необходимото за всяка наука равнище на абстракция. Съществува и проблемът с непосредственото значение на термина „религия“ и неговата метафорична употреба – кога става дума именно за религията като феномен на човешката култура и кога за явления, наподобяващи по отделни характеристики религията, без да са религия – например идеологията. Изобилието от определения не само не решава, но допълнително усложнява този проблем. Определенията, при които веднага правим връзка с религия, по правило са твърде тесни и ограничени до определено свойство на религията – например вярата в свръхестествени същества или явления. Вероятно най-цитираното от антрополозите определение на религията, принадлежи на Кл. Гиърц – религията е система от символи, която способства за възникване на силни, всеобхватни и устойчиви чувства, нагласи и мотивации у хората, формира тяхната представа за общия ред на битието и придава на тези представи ореола на действителност по такъв начин, че тези настроения и мотиви изглеждат единствено реални. Това определение обаче толкова широко описва явлението, че е трудно да се досетим за какво изобщо става въпрос. Крайните отрицатели на термина твърдят, че това е донаучна категория по-присъща на всекидневното говорене, която трябва да се замени от адекватен научен термин. Тезата им е, че за антрополозите и изследователите от другите социални науки „религия“ е толкова неопределен термин, както би бил „дърво“ за ботаниците.

 

Други автори считат, че употребата на понятието религия извън културния кръг на юдейско-християнската цивилизация е неприемливо и се определя като интелектуален колониализъм. Възможно най-широкото определение за религия включва вяра в свръхестествени същества и сили, символно изразяване на чувства и ритуално поведение. В по-разгърнат вид това определение ще изглежда като система от вярвания за свръхестествени сили и ритуална схема, чрез която се поддържа определен социален ред. Религията помага на човека да преодолее своите безпокойства пред заплашителната сила на природата, върху която няма или има слаб контрол, и също така да си изгради цялостна представа за света. Религиозните церемонии от своя страна включват хората в по-големи общности, където се чувстват съпричастни и единни.

 

Понятия, свързани с разбирането за религията, са мана, оренда, табу, тотем, шаман, които са имали различна тежест в различните исторически периоди от опитите на социалните науки да дефинират религията, но имат предимството да са емически, т.е. съдържащи се в структурата на езика на самите изследвани общества. Когато сър Едуард Тейлър прави първите опити за дефиниране на религията, извежда начело вярата в свръхестественото, основана на разделението между тяло и душа. Гранични човешки състояния като припадък, сън, болест, халюцинация, водят до идеята за пътуване на душата извън тялото и възможно общуване между духовни същности. Тази идея на Тейлър е основополагаща задълго, в известен смисъл и до днес, при определянето на религията, но има и своите критици. Разграничаването на естествено и свръхестествено, на наука от религия се посочва като пример за етноцентрично тълкуване на сложността на религиозния феномен. В много култури се оказва, че такова разграничение не само не се прави, но и не съществува дума в езика, която да може да се определи като религия.

 

Емил Дюркем премества фокуса от вярата в свръхестественото към емоционалната страна на религията. В своите изследвания върху възникването на религията той се концентрира към сакралното, поставено от него в центъра на религиозното преживяване. Под сакрално Дюркем разбира чувството на респект и уважение към невидимите, но могъщи сили извън човека. Религията има способността да насочва колективни чувства на уважение, страх и благоговение, в символна форма, така че да поддържа стабилността на обществото.

 

Други автори подкрепят становището за специалната роля, която имат ритуалите в религиозната практика. Привържениците на тезата за централното място на ритуала в религията смятат, че той се появява неизменно затова, защото чрез него хората се опитват да повлияят на някакви очаквани изменения у самите тях или в природата.

 

Има поне три съвременни теоретични подхода към религията:

 

Първият може да се нарече „социален конструктивизъм“ и в неговата перспектива религията е концептуален инструмент и не бива да се бърка с онтологическата категория, която съществува в реалността. Полезността на термина идва от многочислените групи хора, за които възможността да се формулира и операционализира религията като категория е важна – това са практикуващите религия, изследователите на религията, политиците, културните дейци и много още други. Парадоксите на съвременните общества, в част от които се наблюдава устойчив модел на секуларизация, докато в други религиозният дискурс е доминиращ в публичната и гражданската сфера, поддържат влиянието на социалните конструктивисти. До такава степен, че дори възникването на антропологията като наука вече се разглежда като специфичен конструкт, формиран от християнството.

 

Вторият е когнитивистки ориентиран и предполага, че човешката предразположеност към религията е заложена в нашия мисловен апарат по рождение и се явява като резултат на еволюционните процеси. Когнитивните подходи в антропологията се базират на развитието на психологията и акцентират върху радикалните сходства на равнището на човешката психика.

 

Третият подход е етнографски и настоява върху локалните проявления и съответно възможности за описание на конкретна и отделно взета микрокултурна екосистема. „Фолклорно християнство“ или „фолклорен ислям“ са някои от терминологичните проявления на този подход, който поставя акцент върху индивидуалното преживяване и възприемане на религиозната доктрина, смесвайки всекидневни практики, дорелигиозни вярвания и представи с предписанията на писаното свещено слово. По такъв начин общата рамка на религията се пречупва в местните (локалните, народните, регионалните) особености на културата и се получава своеобразна местна религиозна практика (vernacular Christianity). Спорно е например доколко издържано според каноните на православното християнство е ходенето върху огън на нестинарите, те обаче го възприемат като част от култа към християнските светци Константин и Елена.

 

Взаимовръзката между личните отношения на социолозите и антрополозите с религията обсъжда пръв Еванс Причард в есето си „Религия и антропология“. Той вижда закономерност в това, че сред по-голямата част от антрополозите, изучаващи религията, се наблюдава изразено секуларно отношение към изследвания обект, като към нещо илюзорно, измислено, като към вид социален конструкт. Това обаче според Еванс Причард са само антрополозите протестанти, докато католиците продължават да следват религиозните си убеждения. Може би това досещане на британския антрополог се дължи на факта, че тримата бащи основатели на антропологическите теории за религията – Едуард Тейлър, Джеймс Джордж Фрейзър и Емил Дюркем, са произлезли от много религиозни протестантски и юдейски семейства.

 

 

Пламен Бочков, Веселин Методиев

 

 

 

 

Обратно към списъка