УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

РЕЧ

 

Езикът e едновременно оръдие и продукт на речта. 

Ф. дьо Сосюр

  

Предмет на реториката е речта.

Квинтилиан

 

 

Най-общо казано, за реч се приема всяко конкретно говорене, разбирано както като самия процес на звучащо говорене (речева дейност), така и като резултата от този процес (речевите произведения), фиксиран в паметта или в писмена форма. Речта може да бъде разглеждана и като специфично човешка способност за говорене, и като конкретна (звукова) реализация на тази способност в общуването с други хора въз основа на владеенето на един и същ естествен език. В психологически аспект се различават външна (звучаща) и вътрешна реч. В граматиката на текста се различават пряка и непряка (косвена) реч. В реториката за реч се смята всяка ораторска публична изява, както и резултатът от такава изява, представляващ произведение от специфичния жанр на ораторското изкуство

 

Както в повечето езици, и в български терминът реч очевидно е развит от всекидневното значение на българската дума „реч“ с основно значение ‘говорене, езиково общуване’. В съвременната лингвистика, след капиталния труд на Ф. дьо Сосюр „Курс по обща лингвистика“ (1916), речта се разглежда както в единство, така и в понятийно противопоставяне с термина език – като една от двете основни форми на съществуване на езика, съответстващи на противопоставянето на понятията реч (фр. parole) и език (в по-тесен смисъл на термина, фр. langue). Езикът, разглеждан като система, схематично казано, има характер на своеобразен код, а речта се явява като един вид съобщение, реализация на този код, представляваща особена форма на социалната активност на човека, която може да се разглежда в резултативно-статичен аспект като текст и в процесуално-динамичен аспект като речева дейност (фр. langagе). Като една от формите на социална активност, речта (като речева дейност) притежава признаци на съзнателност (намерение) и целенасоченост. Без съотнасяне с определена комуникативна цел, изречението не може да стане факт на речта (в речевото общуване). Комуникативните цели, които имат универсален характер, са разнородни (съобщение, в което се твърди нещо за нещо, въпрос за получаване на информация, подбуждане на адресата към действие, поемане на задължения и др.). Някои речеви действия и постъпки са немислими без речеви актове (обещание, извинение, поздравление и под.). Речта по необходимост участва и в много други видове социални дейности. Всички форми на книжовна дейност, пропаганда, полемика, договор и др. са възникнали на базата на езика и се осъществяват във формата на реч. С участието на речта се организира съзидателната и много други видове дейност от обществения живот на хората.

 

Речта е реализация на езика (разбиран като знакова система), който може да бъде наблюдаван само в речта и само чрез нея изпълнява своето комуникативно предназначение. Ако езикът е средство за общуване, речта е реализираното чрез това средство общуване, актуализиращо и прилагащо „стария“ език към нова действителност във всеки път различна комуникативна ситуация.

 

Може да бъдат представени редица съществени особености на речта в противопоставяне на езика като следните: Речта е материално възприемаема чрез сетивата (слуха, зрението), за разлика от езика (като система), който се състои от абстрактни аналози на единиците на речта. Речта се състои от последователности от думи, т. е. тя е линейна, докато езикът организира тази линейна последователност в йерархични отношения. Речта има тенденцията да слива думите в речевия поток, а езикът поддържа тяхната отделност. Речта е съотнесена към предметите от действителността и може да бъде оценявана от позицията истинност/ неистинност, за разлика от езика, за който такава оценка е неадекватна. Речта е конкретна и неповторима, докато езикът е абстрактен и възпроизводим, т. е. тя е актуална, а езикът е както потенциален за речта, така е и съществуваща на разположение на говорещите общностно споделяна знакова реалност. Речта е преднамерена и насочена към определена комуникативна цел дейност, за разлика от езика, тъй като речта е ситуативно обусловена, а езикът е независим от условията на конкретното общуване. Като събитийно действие речта е динамична и се разгръща във времето и пространството, а езикът е статичен. Речта е подвижна, а езикът – стабилен, речта е безкрайна, а езикът – ограничен като определен набор от знакови средства, речта е вариативна, а езикът във всеки период на своето съществуване е инвариантен. Доколкото е психофизическо явление, речта е субективна и произволна до степен на един вид свободна „творческа“ дейност на говорещите индивиди, докато езикът, като социално явление, е обективен и задължителен за говорещите. Речта допуска елементи на случайност и ненормативност, за разлика от езика, който е образуван от постоянни характеристики на своите единици и отношенията между тях. Речта е израз на опита на индивида, а езикът чрез системата от изразявани чрез него значения изразява и предава опита на общността като култура.

 

Освен изложените характеристики на речта, в противопоставяне на езика (като система), речта се характеризира и с редица параметри извън това противопоставяне. Тези параметри се отнасят до начина на съществуване на речевата дейност и произтичат от субективността, конкретността и ситуативната обусловеност на речта. Речевата дейност може да бъде наблюдавана в две форми – монологична и диалогична. Процесът на речта се характеризира с определено темпо, продължителност, темброви особености, степен на сила, ритъм, артикулационна отчетливост, акцент, тон и др. под. Речта може да бъде оценявана според психическото състояние на говорещия, неговата комуникативна задача, отношението му към събеседника (като напр.: емоционална, искрена, обмислена, почтителна, насмешлива реч). Речта може да бъде обект на естетическа оценка (напр.: художествена, поетическа, изящна, изискана, груба реч). Речта може да бъде характеризирана и по степен на смисленост (като напр.: съдържателна, глупава, безсмислена, свързана, несвързана реч). Към речта е приложима и нормативна оценка (напр. правилна, неправилна реч), както и оценка според съответствието ѝ с едни или други условия на общуването.  

 

Индивидуалният характер на речта, като един от основните ѝ признаци, се проявява в това, че речта винаги се осъществява от определен човек, предаващ в нея своите мисли и чувства, за изразяването на които той по своя преценка избира думите и структурата на изреченията. Говорещият отнася общностните езикови названия към определени предмети от действителността, придавайки им специфични речеви значения, съчетава избраните от него думи с предпочитание към един или друг стил (и маниер) на съобщението (напр.: фамилиарен, официален, пренебрежителен), на който придава звуково (или ръкописно) въплъщение. И в края на краищата, използва изказването с нужните му комуникативни задачи.

 

Речевата импровизация допуска известно вариране на формите, инвариантно заложени в системата на езика. В индивидуалните речеви отклонения се коренят езиковите изменения, осъществяващи се тогава, когато субективните особености на говоренето станат достояние на езиковата общност и бъдат възприети от нея. Така езикът твори речта и в същото време той се твори в речта, или (казано с израза на Ф. дьо Сосюр): „Езикът e едновременно оръдие и продукт на речта“.

 

Доколкото речта редовно се използва в различни социални сфери, тя се приспособява към целите и условията на своето функциониране. Речевите явления се типизират, като образуват относително самостоятелни системи – функционални регистри и стилове, които се характеризират и с модификации (на лексиката и в по-малка степен на граматиката) в самата система на езика и с речеви особености като: дължина на изреченията, степен на смислова пълнота, информативност, спонтанност или обработеност, степен на шаблонност, използване на образни средства като тропи и фигури, допустимост за различни интерпретации.

 

Възможностите за субективни вариации на речта не са безпределни, тъй като речта трябва да е разбираема за адресата и „ключът“ за нейното възприемане и интерпретации е общият за събеседниците език, тъй като, в известен смисъл (според израза на Л. В. Шчерба): „интересите на разбирането и говоренето са пряко противоположни“. Като основна форма на общуването между хората, речта функционира в общността и следва нейните традиции – тя е двупосочна и представлява един от основните видове социална активност на човека. Както и всяка социална дейност, речевата комуникация е съзнателна и целенасочена. Тя се състои от отделни актове на речта, които са нейни „динамични единици“. В речевия акт обикновено участват: говорещ субект и адресат, притежаващи някакъв фонд от общи знания и представи, обстановка на речевото общуване и този фрагмент от действителността, за който се прави съобщението. Изброените компоненти съставят прагматическия аспект на речта.

 

Информативната насоченост на речевите актове често се усложнява от допълнителни комуникативни намерения на говорещия. Чрез речевите актове може не само да се предават някакви сведения, а и оплаквания, похвали, заплахи, ласкателства, обиди, шеги и др. под. Някои предразположения на говорещия може да бъдат изразени пряко (като напр. Моля те да бъдеш внимателен. Настоявам за твоето внимание.). Най-типичните комуникативни цели се отлагат в граматическата структура на изреченията (като повествователни, въпросителни и повелителни изречения). Някои комуникативни цели може да бъдат постигнати чрез мимики и жестове без посредничеството на речта, но други като клетва, обещание, поздравление са невъзможни без участието на речта, която в тези случаи е адекватна на действието.

 

Като реализираща се в речта, системата на езика в известен смисъл се явява реализация на езиковото знание и езиковите способности на хората от една езикова общност. Преносът на центъра на тежестта върху психологията на владеенето на езика е подтикнал представителите на генеративната лингвистика да заменят противопоставянето на езика и речта с противопоставянето между езикова компетентност (англ. competence) и езиково изпълнение (англ. performance). В тази концепция основното внимание се отделя на процесите и етапите на прехода от конкретен смисъл към звучене, а системата на езика се разбира като един вид „пораждащо устройство“, притежаващо динамически възможности.

 

В резултат на развитието на идеите за противопоставените език и реч, във всяко от тези две съотносителни понятия са отделени статически и динамически аспекти. Динамическата и статическата страна на речта съответстват на действието, разглеждано в цялата пълнота на неговите характеристики, и отделеното от това действие, и фиксирано по един или друг начин речево произведение (текст, дискурс).

 

В лингвистиката съществуват две основни сфери на изследване: в едната се изучават езиковите системи, а в другата – речта. Лингвистиката на речта има за свой обект на изследване всички тези типизирани явления, които не са отделени от участниците в комуникацията и ситуацията на общуване, т. е. от прагматическата страна на речевите актове. Лингвистиката на речта се подразделя на две взаимодействащи си области: лингвистика на текста, ориентирана към статическия аспект на речта и теория на речевата дейност и речевите актове, анализираща динамиката на речта. Лингвистиката на текста изучава структурата на речевите произведения, тяхното членение, начините за създаване на свързаност в текста, честотността на срещаните езикови единици в едни или други типове текстове, смисловата и структурната пълнота на текста, речевите норми в различните функционални регистри и стилове, типовете реч (монолог, диалог), особеностите на устната и писмената реализации на езика и др. Теорията на речевата дейност изучава процесите на речеобразуване и възприятие на речта, механизмите на речевите грешки, комуникативните предразположения, връзката на речевите актове с прагматическите условия на тяхното протичане, факторите, обезпечаващи ефективността на речевия акт, съотношението на речевата дейност с другите видове социални дейности на човека. И ако теорията на текста е по-тясно свързана с литературознанието и стилистиката, то теорията на речевата дейност се разработва във взаимодействие с психологията, психофизиологията и социологията.   

 

+++

Терминът реч е основен термин и в реториката. Както звучащата реч е конкретната реализация на езика и е израз на неговата семантика и граматика, така и реторическата реч е конкретна реализация на обработената реч и е израз на социо-културни съдържания чрез специфичните езикови номинативни и конотативни изразни средства. Обобщавайки мненията на най-значимите имена в историята на реториката, Квинтилиан пише: „Едни казвали, че предмет на реториката е речта. На това мнение е Горгий у Платон. Ако реториката се схваща така, че станалият разговор върху каквото и да е се нарича реч, това не е предмет, а произведение, както е статуята за ваятеля.“

 

В този цитат ясно са представени процесуално-динамичният аспект на речта като публична речева дейност (жанрове и дискурси) и резултативно-статическият ѝ аспект като специфично речево произведение (реч за публично произнасяне като текст). Образцовите ораторски речи, като формиращи специфичен жанр, се характеризират със стил, който е междинен по отношение на високия поетичен стил и ниския стил на всекидневната реч. Тези речи са положили началото на всички известни до днес прозаични жанрове. В комбинация с разработения още от софистите дял за благозвучието (elocutio) и с прецизната класификация на т. нар. тропи и фигури, реториката заслужено е получила названието „поетика на прозата“.

 

W. von Humboldt, Gesammelte Schriften, 1903-1936, S. W. Akademie Verlag.; Ф. дьо Сосюр, Курс по обща лингвистика; F. de Saussure, Ecrits de linguistique générale, 2002, Gallimard.; L. Hjelmslev, Prolegomena to Theory of Language.; K. Buhler, Sprаchtheorie, Jena, 1934.; E. Cassirer, Philosophie der symbolischen Formen., I Tail: Die Sprache [1923], Darmstadt, 1964 (бълг. превод: Е. Касирер, Езикьт. Философия на символичните форми, С., Евразия, 1998), E. Cassirer, Language and Myth, Dover Publications Inc., New York, 1946.; Э. Сепир, Язык (рус. превод от англ.), М. – Л., 1934; Ж. Вандриес, Язык (рус. превод от фр.), М., 1938; О. Есперсен, Философия грамматики (рус. превод от англ.), М., 1958; Л. Блумфилд, Язык (рус. превод от англ.), М., 1968; N. Trubetzkoy, Grundzüge dar Phonologie, 1939; R. Jakobson/M. Halle, Fundamentals of Language, 1956, The Hague; U.Eco, Semiotics and Philosophy of Language, The MacMillan Press, 1984, (бълг. превод: У. Еко, Семиотика и философия на езика, С.,1993).; 1966 ; E. Benveniste, Problèmes de linguistique générale, Paris, I, 1966, II, 1974, (бълг. превод: Е. Бенвенист, Езикът и човекът, С., 1993); N. Chomsky, Lectures on Government and Binding, Dodrecht, Foris, 1981; Per Aage Brandt, Morphologies of Meaning, 1995, Aarhus Univ. Press.; И. Касабов, Лингвистиката между строгите науки и свободните изкуства, Изд. на НБУ, С., 2008; H. Bussmann, Lexikon der Sprachwissenschaft, 1990, Kröner Verlag. David Crystal, The Cambridge Encyclopedia of Language, 3rd Edition, University of Wales, Bangor, 1990. Русский язык. Энциклопедия, М. 1979.; Квинтилиан, Обучението на оратора (бълг. превод от лат.), Изд. „Наука и изкуство“, С., 1982.

 

Иван Касабов

 

 

 

 

 

Обратно към списъка