УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

„Събирането на всички власти, законодателна, изпълнителна и съдебна в едни ръце, на един, няколко или много, дали по наследство, чрез само-назначение или избор, може с право да бъде наречено самата дефиниция на тиранията.“

 

Джеймс Мадисън, Записки на федералиста, #47.

 

Разделението на властите е преди всичко защита на свободата и превенция срещу формиране на тиранична власт. В тази си роля принципът има негативна мотивация и целта му е да предотврати нещо. В модерната либерално-демократична държава охраняването свободата е всеобщо положение, а не особена доктрина. Актът на приемане на конституция е акт на свобода на една светска политическа общност. Затова и живот на конституцията изисква да се гарантира свободата, която я е породила.

 

 

Определение

 

Разделението на властите е принцип на либерално-демократичната държава, който ограничава възможността за произвол на изпълнителната власт чрез отделянето на поне три държавни власти, изпълнителна, законодателна и съдебна.

 

Разделението на властите е фундаментално положение и конституиращ принцип на либерално-демократичната държава. Форми на разделение на властите има при разнообразни видове държавност. Гръко-античният полис установява различни начини за ограничаване на властта, например строги магистратски мандати, общи събрания на гражданите и т. н., които целят да предотвратят концентрация на власт. Римската империя развива система на разделение на властите със сходна цел. Освен ограничаване на възможностите за тираничен режим разделението на власти в тези държавни форми е и механизъм за по-добро управление в техническия смисъл на думата. Но политическата форма на тези общества не се конституира чрез такъв принцип.

 

В определението акцентът пада върху изпълнителната власт, водещата идея е нейното ограничаване. Изпълнителната власт е власт per se, може да се каже примитивна сила, засягаща общността. Нейните действия са най-близо до неограничения произвол, чрез който тя може да се конституира като тирания. Не е такъв случаят с въвеждането на нормативни редове, закони, от законодателната дейност. За да стане законодателната функция произволно-тиранична, тя трябва да се съедини до неразличимост с изпълнението, да осигури прилагането на норми. Още по-малко водеща идея в триадата може да е ограничаване на съдебната власт. Тя е по принцип пасивна, няма инициатива, не се упражнява сама, далеч е от изпълнителния акт.

 

Съществени са и два момента, които се подразбират от определението. Те не фигурират експлицитно в него, но са изказани от Мадисън във Федералистът. Първият се отнася до условието, че дори властта да е концентрирана в ръцете „на много“, а не на един или няколко, тя пак е тиранична. Вторият засяга начина на концентрация, който може да се дължи и на избор, но това не отменя появата на тиранична власт. Съществени не са бройката на овластените или начина на овластяване, а самият факт на концентрация на власт. По тази причина разделението на властите не зависи от други условия. То е безусловна гаранция срещу тиранична власт.

 

 

Началото при Хобс

 

За Томас Хобс, който дава началото на модерната политическа философия, популярно се смята, че подчинява бъдещото конституционно условие за разделението на властите на идеята за безусловен държавен суверенитет. Това допускане е некоректно и води до редица противоречия при описание на съвременната конституционна държава. Конструкцията на суверенитета при Хобс е неявно, но необходимо обвързана с разделението на властите. Едно описание на развитието на идеята за разделението на властите в модерната политическа философия трябва да започне именно с конструкцията на суверенитета при Хобс.

 

В „естественото си състояние“ на „война на всеки срещу всеки“ общественият ред не е възникнал. Установяването му е резултат на разбиране, че в естествено състояние всеки е заплашен, цари всеобща несигурност. Това разбиране води към обществения договор. Установява се общо съгласие за конституиране на суверена, на държавната власт. Нейна първична задача е набавянето на сигурност, установяването на ред. Преодоляването на естествено състояние е по същество подчиняването им на определени норми и включването им в зададени граници и ред. Основният въпрос при конституиране на суверенитета е свързан с необходимостта човешките действия да не водят до конфликт, включително до граничните състояния на война на всеки срещу всеки. (При Хобс суверен не е народът, както по-късно при Русо, а конституираното от договора представителство.)

 

Тази посока на договора задължава действията да се подчиняват на норми, в един широк смисъл да бъдат вписани в нормативна рамка. Нормативната рамка е предимно негативна, тя не предписва какво да се прави, а по-скоро какво не е допустимо и не трябва да се прави, какви действия се изключват. Независимо от всякакви конкретизации тук възниква различието между действия и норми, между какво правя и какво е нормативно допустимо да правя. Това различие дава началото на разделението на властите. То отделя достатъчно ясно, макар и не непременно дефинирано диференциалът между действие и правило. Политически различието се дефинира като отделяне на изпълнителен и законодателен акт. Как емпирично ще се оформи то и какви органи ще поемат двете компетенции е допълнителен въпрос, който допуска много вариации.

 

 

Систематизацията при Монтескьо

 

Разделението на властите следва от секуларизацията, преодоляването на хаоса, обществения договор и конституирането на политическа форма, именно държавата като представителство и суверен. Тази верига от зависимости води по необходимост и до двата конституционни принципа – правата и разделението на властите. Но на това равнище пак тя все още не е експлицитно формулирана и изведена в ясни очертания. Във философията след Левиатан на Хобс (1651) тя е развита при Лок, присъства в политическите разсъждения на други английски автори и пр. Днес обаче свързваме систематичното й поставяне в политическата теория с Монтескьо. След него разделението на властите е аксиоматично положение, развивано от всички политически мислители на модерността.

 

В Книга 11 на Духът на законите (1748) Монтескьо заявява, че централната идея в разсъжденията за държавното устройство е „политическата свобода“, която произтича от чувството за сигурност на всеки. Тази връзка между сигурност и свобода допълва с експлицитен текст постановката на Хобс и отваря хоризонта на модерното конституционното въображение. Сигурността не се свежда до въпроса за оцеляването, а до съхраняване на условията на свободата, която е „право да вършиш всичко, което законите позволяват“. Ако даден гражданин прави онова, което е забранено от законите, другите ще правят същото, а това ще доведе до загуба на свободата за всички. Така разсъжденията на Хобс за възможността на хаоса се разширяват в посока навътре в политическата общност. Дори при наличие на закони, редът не е гарантиран, ако под ред се разбират гаранциите за свободата. Затова под условието на суверенитета, т.е. на единството на държавността, трябва да се поставят други условия, свързани със съхранение на свободата на гражданите (Монтескьо говори за „граждани“ и, следователно, за „политическа свобода“).

 

Общото условие за съхраняване на свободата под условието на суверенитета е разделението на властите. Пътят следователно е следният: Сигурността на гражданите се отнася до свободата, а съхраняването на свободата изисква разделение на властите. Тази перспектива дава възможност за една първа схематизация на конституционната държава, т.е. на описанието на принципното й устройство. Едни от най-любопитните, дълбоки, същевременно извънредно просто изразени положение е връзката между сигурност и свобода. В съвременни контексти сигурност и свобода много често са противопоставени и политиките за сигурност се водят за сметка на ограничаване на свободите. Това развитие отклонява съвременните политически практики от класическата схема, но не я развива, а я деформира. Връзката сигурност-свобода при Монтескьо, както и при други класически мислители като Кант, не е въпрос на доктрина, а въпрос на смисъл на политическото битие на човека. Загубата на свободата за сметка на сигурността е противоречие и води до загуба на този смисъл.

 

И при Монтескьо фундаменталното условие, което води до триада на властите, е ограничаване на изпълнителната власт. Ако изпълнителната власт съвпада със законодателната, то изпълнителят може да придава статут на закон на свои произволни актове. Самият изпълнителен акт става закон, което е недопустим произвол. Аналогично, ако изпълнителната власт погълне съдебната, самото отсъждане става произволен акт. Тъй като не е нормативно ограничено, няма нормативна рамка, критерии и прочие, действието на изпълнителната власт има статут на отсъждане, което може да погуби всеки гражданин.

 

 

Конституционни перспективи

 

Разделението на властите най-пряко засяга конституцията на либерално-демократичната държава. Тази органична връзка повдига въпроса как по-конкретно се отнасят разделението на властите и самият феномен на конституцията. Разпространеното мнение, че конституцията разделя властите, е погрешно. Зависимостта е тъкмо обратната: разделението на властите е предпоставка на конституцията и конституцията следва разделението на властите. Ако няма разделение на властите, конституция не би съществувала. Тя възниква, защото властите са предположено разделени и описва начина, по който те се отнасят една към друга. „Една власт възпира другата“ е изказването на Монтескьо, което засяга косвено този проблем. Властите са разделени, за да се осигури условието една власт да ограничава друга.

 

Така разделението застава като обща идея пред конституцията, а самата конституция описва начина, по който те взаимно се „възпират“. Текстът на конституцията дава играта на властите, тяхното взаимодействие, преплитане. По тази причина Конституцията на САЩ не споменава разделението на властите, това не е нейна тема. Нейният предмет са формите на взаимодействието им, системата за контрол и баланс (checks and balances). Затова във Федералистът #51 Мадисън казва, че за да се предотврати концентрация на власт е необходимо да бъдат осигурени конституционни средства на всяка от властите да се противопоставя на посегателства от другите.

 

Триадичното деление на властите е основно и представя минималното условие за либерално-демократична държавност. Но разделението може да продължи в различни посоки. Така става в съвременните държави, в които на конституционно равнище се отделят и други власти. Още в класическата постановка от Федералистът федералната власт, която вътрешно се подчинява на триадичното деление, е в цялост отделена от властта на щатите по вертикала. Това е основанието за втората камара, Сената на САЩ. Идеята е, че властите, които федералното правителство има, са предадени от щатите към федералния център. А власти, които не са изрично прехвърлени към федералното равнище, остават на щатите. Този казус от над двеста години показва формиране на четвърта власт, извън триадата.

 

По-късно появата на конституционни съдилища не съвпада със съдебната власт. Особено ясно е това в европейската континентална традиция след Голямата война, когато възникват новите конституционни съдилища, за пръв път в Австрия по идея на Ханс Келзен. Те получават компетенции, които се отдалечават от чисто арбитражната пасивна роля на американския Върховен съд. Например тълкувателните решения в българския Конституционен съд са компетенция, която няма чисто съдебен характер, а е хибридна, тъй като дава насоки на законодателя. Местната власт, която в съвременните конституции заема специално място, също е пример за разширяване на принципа на разделение на властите. Този въпрос е по-скоро емпиричен, зависи от специфични условия, история, контексти. Този тип разчленяване на власт не трябва да се смесва с метафорите за „четвърта власт“ (медиите), която е механизъм на публичната сфера, а конституционна функция.

 

 

Съвременни посоки

 

Разделението на властите охранява свободата на гражданите и е фактор за възпиране на тиранични амбиции. Но само по себе си то не гарантира тези цели. Конституцията, както и условието й за разделение на властите трябва да се поставят в по-широк контекст, в който да се оцени действието и на други фактори. Конституцията на САЩ, например, въпреки своя либерално-демократичен характер, не засяга робството почти век, след като е приета; и не отменя сегрегацията още един век след отмяна на робството. Два конституционни текста може да са идентични, но под тях да протичат противоположни политически практики. Затова отвъд разделение на властите трябва да се вземат предвид по-мащабни условия като състоянието на публичната сфера, масовите нагласи в нея, медийните канали и взаимодействия, социални практики, състояние на партии, форми на сдружаване, сила на общините, образованост и т.н. Ограничена до самата себе си механиката на властите свежда политическия процес до формална електорална демокрация. В нея може да цари обща незаинтересованост и риск за деградация в политическия процес.

 

Допълнителен аргумент за решаващата роля на публичната сфера в цялата й вътрешна разчлененост са съвременните тенденции в семантиката и прагматиката. В традицията на късния Витгенщайн се налага идентификацията „смисълът е употреба“. Смисълът на дадена норма не е скрита зад текста реалност, а е свързан с начина, по който тя се прилага. В политически план това означава, че обществата не са предпазени от това разумни норми да обслужват разнообразни уродливи практики на изпълнителната власт. В крайна сметка повечето тиранични режими – т.нар. народни демокрации, например, или диктатури като Северна Корея, се представят като автентични демократични режими. Последните гаранции за това разделението на властите като конституционна механика да изпълнява замисъла и ролята си са отвъд самото разделение на властите. Те трябва да се търсят в състоянието на публичната сфера, а не в пропозициите от позитивното право. По тази причина и разделението на властите трябва да се мисли като следващо от общото състояние на политическата общност и нейната открита публичност.

 

 

Стефан Попов

 

 

Литература

Лок, Дж. Два трактата за управлението. Прев. Св. Малинов. София: ГАЛ-ИКО, 1996. Мадисън, Дж., Хамилтън, Ал., Джей, Дж. Федералистът. Прев. Вл. Атанасов. София: СУ „Климент Охридски“, 1997. Монтескьо, Ш. За духа на законите. Прев. Т. Чакъров. София: Наука и изкуство, 1984; Хегел, Г. В. Фр. Философия на правото. Прев. Ив. С. Стефанов, Д. Денков. София: Изток запад, 2018; Schmitt, C. Verfassungslehre. Berlin: Duncker & Humblot, 2017; Хобс, Т. Левиатан. Прев. Русев, Р. София: Наука и изкуство, 1970.