УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

РАЗБИРАНЕ

 

Всеки човек познава ситуации, в които не разбира определени изказвания или действия на други хора. Добре познато ни е също така и какво означава другите да не ни разбират. Неразбирането е част от нашия всекидневен опит. Едва когато се сблъскаме с неразбирането, осъзнаваме, че разбирането не е даденост, а трябва да се постигне и изисква полагането на усилия. Имат право онези автори, които говорят за проблем на разбирането, който може да се появи навсякъде и по всяко време.

 

Неразбирането може да се отнася за различни неща. Човек може да не разбира смисъла и значението на чуждата реч или на чуждите действия. Нещо по-различно обаче е да не разбираме целите и мотивите на чуждите думи или постъпки. Отново нещо различно е неразбирането на чуждите преживявания и настроения. Друго е също да не се разбира целостта на всички тези неща, на цялостната личност и нейния характер. Неразбирането може обаче да се отнася не само за прояви на индивидуалния живот. Човек може да не разбира също така и обществени норми, порядки, вярвания, институции, регулации и процедури. Неразбиране може да има още за формални отношения, причинни връзки, технологични решения и процеси, а също и за природни закономерности.

 

Във всички тези случаи на неразбиране, колкото и големи да са разликите между тях, се натъкваме на един постоянно повтарящ се недостиг. Липсва ни възможността да се отнесем дейно към онова, което не разбираме. Или казано по друг начин, не можем да действаме с оглед на индивидуални преживявания, прояви на колективен живот, формални отношения и природни дадености. Неразбирането не ни позволява да ориентираме своите действия, да им придадем посока и смисъл. Доколкото ние хората сме дейни същества, разбирането е част от нашата форма на съществуване, а неразбирането е нещо, с което не можем да се примирим и което постоянно се опитваме да преодолеем. На такова основание един от най-значимите теоретици на разбирането германският философ  Фридрих Шлайермахер (1768 – 1834) казва, че разбирането е „навсякъде желано и търсено“.

 

Преодоляването на неразбирането и постигането на разбиране е постоянна задача, съпътстваща хората през целия им жизнен път. Доколкото хората са крайни същества, за тях няма окончателно и пълно разбиране на действителността. Винаги има все още неразбрани неща, винаги е възможно разбраното да се разбере и по-добре. С разширяването на кръга на разбраното се увеличават възможностите на хората да действат успешно и да реализират целите си. По този начин нараства мярата на тяхната свобода. Затова и в онези човешки общности, в които свободата представлява висока ценност, в основата на възпитанието и образованието на хората заляга стремежът към по-обхватно и по-дълбоко разбиране. С разбирането човекът истински се „заселва“ в света и се „помирява“ с него. За неразбиращия човек светът е неуютен и враждебен и той си остава гостенин в него.

 

Ако разбирането не е естествена даденост, ключова важност придобива въпросът как стигаме до разбиране, как постигаме разбиране. В нашия всекидневен опит при разбирането на човешки изказвания и изразени вербално или невербално човешки преживявания и мотиви по правило не възникват затруднения. Езиковата компетентност и социалният опит на хората, които обитават споделена езикова и материална среда, обикновено са достатъчни, за да се разбират взаимно в стандартните им повтарящи се взаимодействия. Дори при такива взаимодействия да възникнат неразбирания или недоразумения, те са по-скоро инцидентни и се отстраняват с дребни уточнения. Излезе ли се обаче извън кръга на рутинното, за да се постигне разбиране вече е необходимо обяснение. Когато някой ни обясни какво означават думите на даден човек, от какво са породени преживяванията му, какви са намеренията и целите му, когато получим обяснение за функцията и задачите на определени обществени норми и институции, за природни закономерности или за законите на мисленето, така че да станем способни да говорим и действаме адекватно на ситуацията, тогава сме напреднали в постигането на разбиране.

 

През XIX век германският философ Вилхелм Дилтай (1833 – 1911) формулира в теорията за разбирането един влиятелен възглед, според който разбирането и обяснението са два алтернативни метода на научно изследване, всеки един от които се използва в определен клас науки. Единият от тях, обяснението, е характерен за природознанието, а другият метод, разбирането – за хуманитарните науки. Днес противопоставянето между обяснение и разбиране е до голяма степен изживяно и ние виждаме по-добре тясната връзка между тях.

 

Какво представлява самото обяснение? В най-обобщената си форма обяснението е свързване на онова, което обясняваме, с други неща. Елементарната структура на обяснението е препращането на едно към друго. Да обясниш например защо вали дъжд означава да поставиш водата във връзка с парата – нещо, което не е непосредствено очевидно. Да обясниш гнева на Ахил в началото на „Илиада“, означава да го свържеш с по-ранния конфликт между Ахил и Агамемнон. Тези свързвания и препращания трябва да доведат до разбиране. Как обаче да се уверим, че някой е разбрал обяснението? Когато на разбиране подлежат човешки изказвания, преживявания, мотиви, настроения и намерения, най-лесно е, ако е възможно, да попитаме техните субекти дали сме ги разбрали правилно, тоест дали сме ги разбрали така, както те самите биха искали да бъдат разбирани. Ако получим потвърждение от тях, това е напълно достатъчна гаранция за успешност на разбирането. Но дори и да не получим потвърждение, то поне ще получим допълнително обяснение, което ще ни доближи до разбирането.

 

Нещата стават значително по-сложни, когато трябва да бъдат разбрани само текстове, в които са намерили израз човешки идеи, преживявания и оценки, но поради дистанция във времето и пространството, контакт с авторите не е възможен. Тогава посланието на тези текстове може да се разбере чрез тяхната интерпретация. Тъй като за интерпретацията на текстове не са достатъчни всекидневните ни езикови способности на компетентни говорители, а се изискват специални умения, определени човешки общности развиват свои учения за изкуството на интерпретацията.

 

От средата на XVII век насетне първоначално в теологията, а по-късно и във филологията, правото, историографията, философията и други науки, се развива специална теория за разбирането и тълкуването на текстове, която се нарича херменевтика. В тази теория се правят опити да се формулират и обосноват критерии за „правилното“ разбиране на текстове с определена жанрова характеристика. Общото мнение дълго време е било, че съществуват специални критерии за интерпретация например на теологически текстове за разлика от критериите за интерпретация, да речем, на литературни, юридически, исторически и пр. текстове. Ето защо се оформят различни, жанрово обусловени херменевтики – теологическа, филологическа, юридическа, историческа и пр. Целта на всяка една от тези специални херменевтики е да развие възпроизводими методи на реконструкция и интерпретация, които, когато се прилагат систематично върху текстове от даден клас, ще дадат надеждни гаранции за правилното разбиране на тези текстове. Очевидно е, че в специалните херменевтики проблемът за разбирането се схваща ограничено – само като частен проблем на науките, които се занимават с интерпретация на текстове.

 

От началото на XIX век във философията под една или друга форма се правят опити проблемът за разбирането да се схване в неговата широта и да се създаде една обща теория за разбирането, която да напусне ограничените рамки на специалните херменевтики. Пионер в това отношение е Фридрих Шлайермахер, който си поставя за цел изследването на „общите условия на разбирането“. Макар и водени от различни въпроси и изхождайки от доста различни позиции, Вилхелм Дилтай и Мартин Хайдегер (1889 – 1976) вървят по стъпките на Шлайермахер. Всеки от тях  дава свой принос за формирането на универсален възглед за разбирането. Такъв възглед е развит за първи път от Ханс-Георг Гадамер (1900 – 2002) в неговото забележително произведение „Истина и метод. Основни черти на една философска херменевтика“ (1960). Философската херменевтика на Гадамер се основава на убеждението, че целият човешки опит за света се осъществява в езика. Възгледът за езиковия характер на нашия опит е общ за всички форми на съвременната философия на езика, така че философската херменевтика може да се смята за версия на такава философия.

 

Познавателният интерес към езика в наши дни се реализира по два основни начина. Когато решим да разглеждаме езика емпирично като особена предметна област и се интересуваме от неговите вътрешни закономерности, той образува предметната област на лингвистиката. Насочи ли се обаче интересът ни към езиковостта като основен конститутивен елемент на човешката форма на съществуване, езикът става предмет на философията на езика. От средата на ХХ век философията на езика се озовава в центъра на философските търсения и се превръща в нейна основна дисциплина. За да може да изучава езика емпирично като самостоятелна предметна област, лингвистиката разглежда езика като затворена знакова система. За разлика от това философията на езика, която се интересува не от езика, а от езиковостта, развива по-широк възглед за езика. В него наред със системния характер на езика се включва и неговото протичане. Като протичане езикът е размяна на реплики, разговор. Тезата за диалогичния характер на езика е втората главна теза на философската херменевтика на Гадамер наред с тезата за езиковия характер на човешкия опит.

 

Познати са най-различни форми на диалог – дипломатически преговори, политически и парламентарни дискусии, търговски пазарлъци, финансови или юридически консултации, полицейски разпити, университетски изпити и какво ли още не. Целите на такива разговори са различни, но в края на краищата всички те трябва да доведат до определен резултат, който е взаимно разбирателство относно извършването на определени действия. Наред с това съществуват обаче и други форми на диалог. Такива са научните дискусии и философските диалози. При тях целта е не постигането на споразумение, а безкористното търсене на истината. При съвместното усилие за доближаване до истината най-често не се стига до окончателен резултат. По-скоро резултатите са междинни и с тях се повдигат нови въпроси, които подтикват към продължаване на разговора. Колкото и да са важни разликите между двата основни типа диалог обаче, и в двата случая протичането на разговора не се владее от участниците и поради това не може да се предвиди. Като разговор езикът не ни е подвластен, обратно – ние сме под властта на езика, доколкото нашият собствен езиков опит е част от континуума на езика.

 

Формулираната във философската херменевтика на Гадамер концепция за езика като разговор, позволява да се схване истинският мащаб на проблема за разбирането. Ние живеем като разбираме, а разбираме като се включваме в никога несекващия разговор, който представлява протичането на езика. Гадамер често е бил упрекван в това, че неговата концепция за разбирането, като включване в протичането на езика не оставя място за съпротива и критика и че прякото следствие от нея е отъждествяването на разбиране и одобрение. Отговорът на такива възражения не е труден. Нищо не ни пречи и никой не може да ни лиши от възможността да изразим несъгласие с нещо артикулирано езиково. Само че всяко несъгласие и съпротива, колкото и радикални да са те, трябва да бъдат казани в езика, ако искаме да бъдат разбрани от някого. Това важи в пълна мяра и за онези бунтарски философски теории, които си поставят за цел да преобърнат целия език, надявайки се да се освободят от неговите окови и да започнат говоренето и размишлението на чисто. Такова едно революционно начинание не би имало никакъв смисъл, ако не бъде разбрано от никого. В разбирането по думите на Гадамер, „няма нулева точка“.

 

Ханс-Георг Гадамер. „Истина и метод“, изд. „ЕА“ Плевен 1997.

 

Христо П. Тодоров

 

 

 

 

 

Обратно към списъка