УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

РАВЕНСТВО

„Както не бих бил роб, така не бих били господар.

Това за мен изразява идеята за демокрацията.“

 

Ейбрахам Линкълн

 

Станфордската философска енциклопедия ни напомня, че „равенство“ не е същото като „идентичност / съвпадение“. Равенството, от латинското aequitas и френското egalite, предполага съвпадение между хора, неща, процеси или условия в някое качество, но не във всички качества. „Идентичност / съвпадение“, обратно, предполага съвпадение между всички качества на предмети, хора и т.н. Основата на равенството между хората е политическото, т.е. равенството по отношение на властта – както върху себе си, така и върху останалите. 

 

Исторически погледнато, повечето хора в повечето време са живели в условията на неравенство. Те не са могли да вземат решенията си по независим начин, тъй като не са имали статута на независими. Хилядолетия наред се е приемало, че всеки има някой над себе си като „господар“ – някой с по-висок статут, който да му казва, какво да прави. „Хора без господари“ са били смятани за нечленуващи в обществото, за външни на системата индивиди – разбойници или бунтовници.

 

Оттук и голямата паника в Англия, в началото на Индустриалната революция, от появата на огромно количество „хора без господари“ – напуснали селските общности с техните стриктни регулации на поведението, но още не формирали устойчиви градски общности. От тези хора в крайна сметка се формира класическата работническа класа; а нейното зараждане от „хора без господари“ (т.е. бунтовници или бандити) може би обяснява, защо Карл Маркс и марксистите виждат в работниците някаква романтична революционна сила.

 

Имайки предвид историята на неравенството, прави впечатление разбирането на германския философ Хегел, че човешката история е дело на „хора без господари“ – на свободни индивиди, които вземат решенията си по независим начин. Подобни индивиди са по дефиниция равни помежду си: те просто нямат господар – никой не е по статута си над тях, та да им заповядва какво да правят.

 

Според Хегел, в началото само един е свободен – върховният владетел в държавата (напр. китайският император). Само той може да взема независими решения, поради това, че над него няма господар. Но този един не е равен никому, тъй като около него няма други свободни индивиди. Едва по-късно, в класическа Гърция, цяла група хора става свободна – гражданите, в смисъла, описан от Аристотел. Така се ражда равенството. Тъй като независимите хора (гражданите) са повече от един, те влизат помежду си в отношения на равенство. След още две хилядолетия, в Западна Европа след Френската революция (според Хегел), всички стават свободни и следователно – равни помежду си.

 

Хегел пише своите книги под влияние на Френската революция, чийто основен лозунг „Свобода, равенство, братство“ свързва свободата и равенството със солидарността. Но повече от век преди Хегел, британският философ Томас Хобс вече пише, че всички хора („мъже“) са равни, нямат господар и по силата на този си статут притежават всички възможни права. Тези си права те ограничават доброволно, вземайки независимото решение, като равни, заедно да изградят държава като следствие от обществен договор помежду им.

 

Идеята, че „политическото общество“ (т.е. държавата) е основано върху свободни и равни индивиди, а не – върху деянията на необикновени герои, които се явяват господари на останалите, това е идеята, която най-ясно оразличава съвременната („Западна“) демократична цивилизация от всички останали модели на власт, с които тя се конкурира. Както пише философът Карл Попър в лекция от 1958 година: „Паметникът на Незнайния воин, пред който се прекланят западните нации, е символът на онова, в което вярва Западът – символът на нашата вяра в обикновения непознат човек. Ние не питаме дали падналият е принадлежал към масите, или към елита: той е бил човек, почитаме го като такъв.“

 

Основаването на държавата върху обикновените непознати хора произвежда с годините изненадващ страничен ефект: непознати дотогава равнища на доверие. В неравните общества доверието може да бъде намерено единствено в рамките на еднородни, свързани по кръв групи – разширеното семейство, кланът, племето. Всеки извън групата е схващан като чужд и не заслужаващ „нашето“ доверие, тъй като (бидейки чужд) той най-вероятно има лоши намерения спрямо „нас“. В най-крайните случаи, в подобни ситуации дори елементарната парична икономика става невъзможна: никой не е готов да купува хляб от магазина, тъй като този хляб може да е бил произведен от някой „чужд“ с лоши намерения – като например да отрови „нас“.

 

И обратно, в обществата основани върху равенството хората се доверяват на другите; и приемат без проблем идеята, че никой не им продава хляб с цел да ги отрови. На основата на този тип доверие разцъфтява модерната икономика и онзи научен напредък, който промени издъно живота на обикновените хора. Липсата на равенство (и следователно – на доверие) лишава съответните общества както от икономически, така и от научно-технически напредък, както се видя в края на 1980-те години при рухването на комунистическата система в Европа. Неравенството поражда недоверие, а недоверието убива благополучието – както сравнително неотдавна напомни политическият философ Франсис Фукуяма в книгата си Доверието: обществените ценности и създаването на благополучие (1996).

 

Не на последно място, обществата, съставени от равни помежду си хора са по-мирни, отколкото обществата на неравните, тъй като при равните законът не закриля правата на държави или царе – а на всички индивиди поравно. Това на свой ред означава, че споровете се решават по мирен път, чрез съдилищата, а не – по насилствен начин. Равните общества рядко тръгват на война, тъй като обикновените непознати хора не виждат с какво една война би подобрила техния живот. Равните общества са и демократични, което означава, че властта се сменя по мирен път, без въоръжени преврати, граждански войни или улични сблъсъци.

 

Дотук разглеждахме равенството като преди всичко политическо равенство – като такова състояние на нещата, при което хората са равни помежду си при достъпа до (и закрилата от) държавната власт. Принципът тук, както видяхме, е прост: когато всички хора останат без „господари“, тогава всеки става независим в своите решения и действия; и следователно – освободен от подчинението на чужда воля. А свободните хора са по дефиниция равни помежду си, тъй като не се подчиняват на никой „над“ тях.

 

Стои въпросът: може ли да съществува равенство отвъд арените на държавната власт (политика и закон), например – социално и икономическо равенство? Тук трябва да се внимава, тъй като точно в тези сфери е сравнително лесно да преминем от мислене в категориите на „равенство“ към мисленето в категорията на „съвпадение / идентичност” или – „еднаквост“. А още Аристотел предупреждава, че не е възможно да има жизнеспособна държава, съставена от прекалено еднакви хора.

 

Ако приложим принципа на „равен достъп“ към арени извън политиката ще видим, че можем легитимно да говорим за „социално равенство“, например. В политиката, равенството означава равен достъп до властта и до вземането на решения в сферата на властта (политиката). По аналогия, в социалната сфера можем да говорим за равното право на достъп до общите ресурси: вода, енергия, сигурност, заетост, здраве. Както и при политиката (и при правото), ако тук видим, че е приложена някаква практика или принцип, които ограничават достъпа за някои категории хора (като го увеличават за други), ще сме длъжни да преоформим тези практики или принципи в името на равенството.

 

Пример за подобна практика са „нормите на разпределение“, прилагани в някои държави. При комунистическите общества например държавната власт определя по-широк достъп до блага и услуги за членовете на съответната комунистическа партия – нещо, което е неприемливо. Същият принцип на неприемливост е приложим по отношение на дискриминацията (т.е. лишаването от равен достъп до заетост или здравеопазване) по полов, расов, етнически, верски или национален признак.

 

Нещата обаче стават по-сложни, когато се замислим за икономическото равенство. Философската обосновка на свободата и равенството (т.е. независимо вземане на решения и предприемане на действия между хора без господари) – тази обосновка не казва нищо по отношение на „резултатите“, т.е. дали в крайна сметка всички ще бъдат равни по доходи и качество на живот. Не е ясно, как подобно нещо би могло да бъде постигнато, тъй като свободните индивиди вземат различни независими решения по отношение на живота си и следователно стигат до различни резултати. Някои инвестират в акции и фалират при криза; други измислят компютрите и стават богати. На основата на реален исторически опит дори може да се каже, че дори само перспективата за икономическо равенство би разрушила всяка модерна икономика, тъй като би убила мотивацията за икономическа дейност. Защо да полагаш допълнителни усилия, ако в края на краищата ще живееш така, както живее някой ленивец?

 

Има обаче точка, в която икономическото неравенство става недопустимо – когато най-могъщите в сферата на икономиката решат да ползват своята стопанска мощ, за да изкривят „правилата на играта“ в своя полза и в ущърб на останалите. Подобно поведение възражда, по един специфичен начин, системата на „норми на разпределение“ и така води към недопустими нива на социално (впоследствие – политическо) неравенство.

 

Например, ако десетте най-богати семейства в държавата успеят да прокарат закон, който да намалява техните данъци, увеличавайки данъците за всички останали – това би било недопустимо, тъй като подкопава равенството чрез създаването на група хора, която е по-малко равна от другите.

 

Нещо много подобно на тази картина се случи в първите години на XXI в., довеждайки до глобалната финансова криза от 2008 година. Под влиянието на кризата, както и пред лицето на такова икономическо неравенство, каквото не е виждано от столетие, дебатът за неравенството се превръща в един от големите спорове на второто десетилетие на XXI в.

 

 

Евгений Дайнов

Обратно към списъка