УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Очевидно е, че начинът, по който основно понятие като п у б л и ч н о с т се употребява в литературната култура е с твърде различно значение, отколкото е употребата му при масовите комуникации, за PR-дейностите, в рекламата. Нашите употреби ще бъдат много по-близко до изворното значение от модела за "театралния салон" и неговата "публика", до идеята за видимостта на някакви персони, които разиграват "сцени" пред своята "публика". Разбира се, една такава еднозначна употреба би била крайно опростенческа и механистична, защото "актьорите" на публичността съвсем не са един и двама, а и самите публики всъщност са пределно многобройни, те са сложно стратифицирани, понякога ги виждаме обобщени "съборно", друг път някак ясно обособени в своите малки фен-групи.

 

Така в своята класическа книга "Структурни изменения на публичността" (1962, 1990) Юрген Хабермас прави в предговора за 18-то издание на труда си, съществената уговорка, че ние някак говорим за "публичност" в единствено число, но всъщност публичностите са многобройни. Аз бих казал: безбройни. Всъщност, в публичните сфери на човешкия живот цари непрестанна свръх-кипяща динамика; някакви публичности около внезапно станали пределно видими феномени, персони, идеи и пр. се съграждат, изскачат от сферата на "частното" и най-често бързо се разрушават. Нужно е култивиране на специфични усети от социалното въображение, за да се усещат и наблюдават всичките тези едновремено протичащи процеси, за да се постигат представите за изумителната многомерност на публичното пространство.

 

Всъщност, всеки от нас е в някаква степен едновременно "частен" и "публичен" човек; всеки има своите малки "публики". Въпросът е, че всяка "по-едра" публичност е обикновено хетерогенна, тя не е напр. само "литературна", има обикновено и политически или поне общосоциални "примеси".

 

И така, нашата употреба на понятието п у б л и ч н о с т отчита тази пределна - близка до хаотичното - динамика; вижда съграждането и саморазрушаването, интересува се от стабилизирането на един феномен/персонаж от публичността, докато трае неговата видимост или - още повече, ако представата за него се оформи/опредмети трайно в колективното съзнание, дори се превърне "окончателно" в значима "емблема".

 

В статията ми "литературна личност" в Университетски речник - основни понятия на Нов българси университет стоят следните пасажи:

 

"Под литературна личност най-често разбираме опубличностяване чрез литературна дейност в масовото съзнание на образ на един писател. Но това се помества и в една по-обща типология - можем да говорим и за обществена личност, за политическа личност (Стефан Стамболов, а оттам - стаболовизъм), за спортна личност, за личност от поп-културата и т.н.

 

Тъй като е "образ", литературната личност не съвпада с реалната биографическа писателска личност. Тя обикновено е една многосъставна схема, но може да бъде и едносложна, с акцент при опубличностяването на/ вурху някаква основна черта или характеристика. Литературната личност живее своя публичен живот някак паралелно с творчеството на съответния писател, като често въздейства върху формите на възприемането му. Тя може до такава степен да се обособи, че да се превърне дори в типово название - например индивидуалната Байронова личност става толкова популярна, че през целия деветнадесети век се говори за байронически поети или по-общо, за байронически личности (от всекидневието, извън творческата креативност), но и за байроническо поведение. /.../

 

Литературна личност може да се обособи и опубличности и на базата на популярността на един литературен герой (това вече е доста по-различно от писателската литературна личност). По името на героинята на Гюстав Флобер Мадам Бовари се назовава типовото женствено поведение "боваризъм". Опубличностени и разтворили се в ежедневието са образите и жестовете на герои като Гьотевия Фауст, Балзаковия Растиняк, Алековия Бай Ганю, употребяват се названия като "обломовщина" или "смвердяковщина" и пр., и пр.

 

Но основният смисъл на понятието "литературна личност" все пак се отнася до опубличностената значима писателска личност. Такова стабилно опубличностяване се случва за периодите на доминиращ литературен персонализъм. /.../ Има и времена антиперсоналистични, "колективистични", когато обществото не се интересува толкова от писателската личност, а по-скоро от общите стилови и тематични характеристики на техните произведения. /.../

 

Литературната личност трябва да се вижда процесуално - най-често писателската персона се опубличностява чрез някакво литературно или битово събитие, достига кулминацията на популярността си и постепенно "изтлява", "забравя се". Този процес е нещо съвсем различно от реалното литературноисторическо утвърждаване на отделни произведения или на цялостното творческо дело на съответния писател. /.../".

 

Понятието "Литературна личност" употребих за пръв път в студията ми "Проблемът за автоиорафизма в творчеството на Яворов" (1978 г.), включена след това в книгата ми "Социални стилове, критически сюжети"(1987 г.), ето как: "В редица свои статии ("Блок", "Литературният факт", "За литературната еволюция", "Промеждутък") Юрий Тинянов подчертаваше, че в отделни периоди от историята на литературата естетизацията на литературния бит води към опредметяване, конкретизиране на изразения в литературата авторски "аз" в такава степен, че можем да говорим за "литературна личност", която читателската аудитория възприема чрез произведението като нещо съвсем реално." С десетилетията, това понятие обрастна в литературоведското ми съзнание с множество допълнителни значения, включи се в теоретически литературноисторически парадигми. (В настоящия текст използвам понятието "литературна личност" в горепосочения смисъл, а с "литературна персона" обозначавам въобще занимаващия се професионално с литературна дейност човек.)

 

Социален стил като понятие се съдържа още в названието на втората ми книга: "Социални стилове, критическси сюжети" (1987 г.). (Естествено, отнасянето на едно такова понятие от естетиката и историята на културата/изкуството като с т и л се прави последователно и някак вълнообразно и в още много научни дисциплини и критически практики.) Още в едноименния въвеждащ текст се съдържат няколко търсещи смисъла формули: "Осъзнава се (от тогавашната културологическа тенденция в литературознанието - бел. моя с днешна дата, М.Н.) че логическото разстояние между художествената творба и "широката" действителност е прекалено голямо, за да бъде прескачано наведнъж. Нещо повече, на помощ идва точно представата, че в различни отрязъци от историята на културата се оформят, развиват и разпадат явленията, които в някаква степен са готова, ненаправена още литература, явления, които носят в себе си темите и сюжетите за бъдещата литература, а дори и натрапват тези теми и сюжети. Именно за назоваването им се въведоха термини като "поетика на битовото поведение", "социален стил" и пр." Всъщност, не само Лотмановите изследвания за поетиката на играта на карти и за дуелите за/около руската литература и мъдрите социокултурни обобщения на Лидия Гинзбург за интелигентското битие през страшните руско-съветски десетилетия - 20-те, 30-те, 40-те, нейните свидетелства за всекидневните домашни театрални действа на опоязовци, за жестовете и начина на притчово иронично говорене на един такъв "обикновен нормален гений" като Виктор Шкловски, но и класическата вече книга на Ролан Барт "Фрагменти от един любовен дискурс" са знакови примери за тази несекваща взаимопроникнатост. За "единен социален стил" на българските националреволюционери от 60-те и 70-те години на ХIХ-и век бе писал проф. Никола Георгиев при своите анализационни наблюдения на "Записки по българските възстания" на Захари Стоянов. Книгите на полските изследователки Мария Янион и Тереза Валас ни разказват чрез ярки етюди за пъстрата култура на Млада Полша от началото на ХХ-и век, като една продължаваща ден и нощ социокултурна приказка. И в правотата на техните реконструкции можем да се убедим и при посещенията на "Харенда" и "Яма Михаликова", и в музеите на Станислав Виспянски, и при съзерцаването на картините със само негови си митологични сюжети на Яцек Малчевски, и при вглеждането във това как са се вписали модернистични стенописни творби на Юзеф Мехофер в общата стилистика на старинната арменска катедрална църква в стария Лвов (Лвив - на украински).

 

А представите ми за литературното поле се основават на формулировкикте от рефлексирната социология на Пиер Бурдийо. Той вижда литературното поле като едно "конкурентно пространство", по аналогия с магнитното поле, където "агентите" (участниците в "производството", разпространението и възприемането на текстовете) неизменно са в противопоставни отношения, където всеки се стреми чрез оразличаване да трупа "символен капитал", стреми се "към признание", където в самото поле има два полюса - на елитарното и масовото. Самото това поле, според форулировките на Бурдийо, е поместено в голямото общосоциално поле, влияят му разнородните властови сили. В моите представи всички тези взаимоотношения се проблематизират и детайлизират по силата на усложнени при разработването на множество литературноисторически сюжети "опоязовски" конфигурации (за "младшите" и "старшите" жанрове, за пародийността, за литературната еволюция и т.н.).

 

Виждам всекидневната художественост като семиотическо съсредоточаване на смисли около литературата, като пораждане на "заразени" с изкуство по-близки или по-далечни зони. И обратното - социалните стилове са бременни с изкуство, най-често персоналистично белязано. Ще цитирам отново от уводния ми текст "За социалния стил...": "още в самата широка социална действителност съществуват явления на всекидневната художественост, които са стремят да станат изкуство или са породени от изкуството." Цялата история на красивата игра с тъмния принц на поезията Иван Пейчев и със светлия принц на поезията Христо Фотев, която подробно разказвам в нарочен раздел на настощия том, ни дава един силен наглед; цялостното облъчване на Бургас с поезията и всекидневното присъствия/поведение на Христо Фотев, вторичното артистично пресъздаване на Бургас/бургаското, е също цялостен социокултурен образец. Един от ключовите пасажи в моя голям етюд "Културното пространство на любовта" (1989, 1999 г.) звучи така: "Безспорно любовта е може би най-мощното всекидневно-художествено явление. Всяка любовна двойка веднага създава свое затворено културно пространство, изработва си език на жестове, нежен жаргон, стил на обожание. Но колкото и да е уникален, този стил се оказва подчинен в някаква степен на общия любовен стил на епохата. А той от своя страна непрекъснато ражда литература, но и се формира от литературата, от изкуството." Облъхнатата от любовност танго-култура говори отново и отново точно за това. При майсторите, всеки танго-танц наистина очертава сакралната територия на/за двойката; всички са въвлечени в атмосферата на страстната т а н г о в н о с т. Кръгът около великия Астор Пиацола отдавна бе измислил неологизма "тангементе" - именно за това "заразяване" на света наоколо, но и да посочи, че се е породила и някаква танго-музика на втора степен, музика, която е и отношение към оргиастично-"първичното", която знае и помни и предишните танга и техните музикални и танцувални изпълнения. Гледах в щастливо вцепенение една вечер някъде през първите години от новата ни демокрация в демонстративен танго-салон в Буенос Айрес действата на танцьори и музиканти и всичките ми теоретически постановки добиваха за сетен път абсолютна плът. Впоследствие в нашето списание "Демократически преглед" не само представихме на няколко пъти различни проявления на танго-културата, но и кръстихме по аналогия нашата рубрика за музикално изкуство и за музикална култура "Музикаменте". И там писахме (а и представихме на двудневен фестивал в НДК) за творчеството на един от създателите на музикалната полистилистика Алфред Шнитке, който твори - наред със симфониите си - и сюити и дивертименти "ала Моцарт" или "ала Хайдн" (персоналистически въплъщения!). Разбира се, че не само всекидневната художественост поражда творения, но и самото изкуство непрекъснато ражда изкуство...

 

Социална роля е още едно понятие, което също издава далечния си генезис от модела на театралното пространство и мястото на участниците в него. То се употребява в множество научни дисциплини. С него се обозначава общността на хора, обединени от ясно определена социална дейност. Тези хора чрез съответните съвместни дейности могат постигнат и общ социален стил и специфичен всекидневен бит в рамките на тези обединяващи ги занимания. В моята литературоведска практика правя разлика между елитарна (дори уникална : например Яворов като "самотен трагически художник - духовен аристократ" в средите на кръга "Мисъл") и широко-"тиражирана" (на изразяващите умоностроението "социалната скръб на поета" в края на ХIХ-и век или на "участник в националноосвободителното движение от Илинденския период") социални роли.

 

Опубличностяването на една персона е наистина многопосочен и противоречив процес. В най-широкото социално поле литературната личност се среща с публични личности от най-различни други сфери - политически, от други култури, от спорта и пр., сблъсква се с тях, често публичният образ, както вече стана въпрос, се разпада. За публичните личности се говори, те са обсъждани,      коментирани и дори понякога безоснователно тласкани в безните на безчестието. Около тях в широкото социално поле "плуват" като фикции геополитически ориентации, политически идеи, ментални нагласи, възкресени и "реанимирани" спомени - национални, общностни, родови, личностни. Те също противоречиво им въздействат. Често и литературната личност е известна на по-широки публики, добива социална плът - без дори да се познава творчеството на съответния реален автор. Отново подчертавам: литературната личност не е идентична на реалната биографическа писателска персона.

 

Всички тези понятия са твърде многозначни и всеки път се нуждаят от допълнително постулиране.

 

Литературните персони се явяват и опубличностяват чрез съграждането на литературни личности вече в късната модерна епоха (някъде след средата на ХIХ-и век, след масовизирането на книгопечатането и книгоразпространението, чрез създаването на литературната преса) според представената по-горе концепция на Пиер Бурдийо за създаването и функционирането на литературното поле. Същинското обаче учестено явяване на стабилно опубличностени литературни личности се случва още по-късно - някъде в края на века, с разгръщането на ранните модернизми - символизъм, парнасизъм, новоромантизъм, жеманфишизъм. Напомняме, че е особено важно винаги да се прави съществена разлика мужду епохата на модерността (започнала някъде в средата на XVIII-и век) и времената на литературния модернизъм от втората поовина на XIX-и век; именно във времената на модернизма се разгръща литературният персонализъм. А предшестващият го романтизъм на ярките големи романтици също гради матрици за следване.

 

 

Михаил Неделчев