УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Животът е приятен. Смъртта е мирна. Преходът

между двете е проблемът.

Айзък Азимов

 

Ние, американците смятаме, че във всяка

страна в преход има някой Томас Джеферсън скрит

зад някой камък, или някой Джеймс Мадисън

се е притаил зад някоя пясъчна дюня.

Джо Байдън

 

 

След падането на комунизма в Централна и Източна Европа думата „преход“ навлезе широко в обществените науки. О’Донъл и Шмитер (1986) дефинират преход като „интервалът между един и друг режим“. Според двамата автори преходите отпушват процеси на разграждането на някакъв авторитарен режим и, едновременно с това, изграждането на някаква форма на демокрация, или връщането към някаква форма на авторитарно управление, или – появата на някаква революционна алтернатива.

 

На свой ред авторите Линц и Степан (1996) ни предлагат дефиниция, която е по-подробна и има повече да каже относно крайната цел на един преход: „...един преход към демокрация е завършен тогава, когато е постигната достатъчна степен на съгласие относно политическите процедури, чрез които се излъчва правителство; когато едно правителство идва на власт като пряк резултат от свободно гласуване, когато това правителство има де факто властта да генерира нови политики; и когато изпълнителната, законодателната и съдебната власт, генерирани от новата демокрация, не са длъжни да споделят властта си с други субекти“.

 

Според тези автори един преход към демокрация е успешен тогава, когато „демокрацията се превръща в единствената налична игра“ и когато всички актьори свикнат с това, че конфликтите на политическата арена се решават чрез конституционно установени норми и регулации.

 

Линц и Степан разделят недемократичните режими на авторитарни, тоталитарни, пост-тоталитарни и султанистки, според мярата на плурализъм и политическа мобилизация на населението, както и в зависимост от официалната идеология и същността на упражняваното лидерство.

 

Тъй като краят на комунизма като политически режим не само изглеждаше, но и до голяма степен беше победа на Запада над Изтока в Студената война, преходът в страните от Централна и Източна Европа се очакваше допълнително да укрепи безспорното първенство на западната либерална демокрация, като нагледно демонстрира нейните преимущества в страни, разрушени от предходните комунистически режими. За много изследователи и мислители това беше историческа възможност да докажат, че мисълта на Маркс и Ленин е не само погрешна, но и изначално неправилна и илюзорна. Може би това е една от причините преход  да се превърне в синоним на преминаването именно от комунизъм към демокрация.

 

Често обаче се забравя, че преходът не е едноактово действие, а цял процес. Професор Георги Фотев например предупреждава, че към преходите винаги трябва да подхождаме с достатъчна условност и внимателност на съжденията, за да не се окажем в положението някой ден да твърдим, че сме построили някаква окончателна форма на демокрация.

 

Ако си представим, че преходът е никога несвършващ еволюционен процес, а не – еднократен акт, ще можем по-точно и обхватно да осмисляме този исторически отрязък. В този смисъл Клаус Офе (1991) пише, че преходите в Централна и Източна Европа представляват триизмерен модел на трансформация на цялата система от социо-икономически и политически отношения в посоката на: 1/ демократично политическо управление; 2/ либерална пазарна икономика; 3/ завършване на процеса на изграждане на национална държава и на национална идентичност.

 

Подходът на Офе се основава върху наблюдението на различията между комунистическите и демократичните общества. Първите са „плоски“, макар класови общества, организирани около една партия (и командна икономика) и с ограничено национално достойнство и при неясно изразена национална идентичност. Демократичните общества, на свой ред, са индивидуалистични, с конституционно гарантирани права и свободи, върховенство на закона, многообразие на политически партии, пазарна икономика и отчетливо установена (в повечето случаи) национална идентичност.

 

Към списъка на Офе можем да добавим и четвърто измерение: на практика всички бивши комунистически страни в Европа на някакъв етап инициират процес на членство в ЕС и НАТО като част от усилието си за интегриране в глобализирания свят.

 

Проблемите, с които страните в преход се сблъскват, произтичат предимно от различни съчетания между екзогенни (външни) и ендогенни (вътрешни) фактори. Линц и Степан например установяват, че ролята и характерът на управляващата комунистическа партия до голяма степен обуславя това дали при последващия преход към демокрация дадено общество ще иска повече, или – по-малко стопанска, политическа или социална свобода. Подобно свободи на практика не съществуват при тоталитарните режими и започват да се развиват едва след техния край. От тази гледна точка, колкото по-дълго е съществувал даден комунистически режим и колкото по-суров е бил, толкова по-слаби са шансовете подобни свободи да бъдат бързо и ефективно постигнати след неговия край.

 

Разбира се, не забравяме, че преходи се случват не само от комунистически (тоталитарни) режими към демокрация. Преходите от султанистките режими например се натъкват на особен вид проблеми. При подобни режими не съществува паралелна форма на общество, както се наблюдава дори при комунистическите. При султанистките режими не съществува нищо, наподобяващо върховенство на закона, институциите съществуват в ембрионална форма и напредъкът в системата зависи единствено от близостта до върховния лидер и от степента на участие в култа към личността му. Оттук, основният проблем при прехода е способността да се премине от личностен към институционален модел на власт.

 

Авторитарните режими, на свой ред, се открояват с липсата на официална идеология и с отсъствието на механизми за политическа мобилизация на населението (за разлика от комунистическите режими, например). Авторитарните режими също са персонифицирани в своите вождове, но в същото време разполагат с определена институционална структура; големи сектори от обществения живот не са под пълния контрол на държавата. Преходите от този тип общества, исторически погледнато, са се оказвали по-лесни, отколкото – преходите след тоталитарни или султанистки режими.

 

В контекста на различните режими, съществували преди прехода, институционалното наследство до голяма степен обуславя начина, по който се случва даденият преход. Според Линц и Степан например, възможността за договорен преход, стартиращ с временно правителство, е налична само в такива тоталитарни страни, в които е налична някаква умерена група в рамките на управляващата партия. Подобна умерена група, когато е налична, е способна да влезе в преговори с представители на умерената опозиция (ако има такава), за да договори преход без насилие и ексцесии („мирен преход“). Това се случва например в Испания през 1970-те години и в Унгария след 1989 година. При други ситуации, например в силно конфликтна среда (Чехословакия) или при доминираща роля на предишната управляваща партия в след-тоталитарния период (България), договорените преходи са много по-трудни за организиране и много по-несигурни откъм краен резултат.

 

Карл и Шмитър (1991) предлагат друг поглед към контекста на прехода. Според тях, различните режими преминават през различни „модели на преход“, които пък модели обуславят крайния резултат:

 

„Преходите са „продуцирани“ от актьори, които избират стратегиите, водещи до промяна на режима... те могат да бъдат ограничени в избора си по силата на съществуващите социални, стопански и политически структури, а избраните стратегии могат да доведат до неочаквани резултати; въпреки това ние сме убедени, че актьорите и техните стратегии очертават онази арена, на която се случват преходите; специфичното съчетание между актьори и стратегии дефинира типа преход, който се случва.“

 

Томас Кародърс (2002) критикува линеарните модели, предпоставящи постоянния и еднопосочен напредък на преходите; и предлага многоизмерен модел на взаимодействие между социални, стопански и политически фактори.

 

Според класическата транзитология (наука за преходите) всеки преход отвъд диктатура има „три задължителни етапа – отваряне, пробив и консолидация“. За да се случи това, дадено общество трябва да развие дълбоко убеждение, че демократичните избори са и важни, и определящи за структурата на обществото. Следва етапът на разбирането на необходимостта от реформиране на институционалната рамка, т.е. запазването на властта на държавата, но на основата на нови идеи – тези на демокрацията.

 

Точно това мислене за преходите Кародърс отхвърля като остаряло и подвеждащо. И предлага възприемането на подхода, изработен още през 1970 година от Д. Ръстоу, според който не „структурните фактори“ – стопанско развитие, политическа история, институционална среда и социо-културно наследство – са определящи за напредъка и резултата от даден преход. От ключово значение е решимостта на политическия елит да предприема необходимите действия и да ги налага устойчиво и за дълъг период от време.

 

Няма спор, че в последните 25 години транзитологията има голям принос за разбирането на процесите на демократизиране в Централна и Източна Европа; но в крайна сметка тя губи доверието на анализаторите поради склонността си да намира общи черти там, където по-важни са различията. Както отбелязва Иван Кръстев (2003), валидността на хипотезата зад „парадигмата на транзитологията е тясно свързана с нейния нормативен характер и с нейната телеология“. Резултатът от това е, че при всички случаи на преход се предпоставя, че дадените страни ще следват един и същи модел на развитие към демокрация. Това очевидно не е така и, според Кръстев, обяснението е, че транзитолозите правят една и съща грешка по отношение на различните преходи – предимно да измерват степента на институционализация при новия режим на демокрация, вместо да изследват качеството на отношенията между политическите представители и представляваните от тях.

 

В същото време не може да бъде подценяван изводът, направен от Аджемоглу и Робинсън (2012), че качеството на живот във всяко общество в крайна сметка зависи от качеството и характера на неговите институции: „инклузивни“ (работещи за гражданите) или „екстрактивни“ (обслужващи някаква олигархия за сметка на гражданите).

 

Относно генералната оценка за резултатите от даден преход към демокрация, в помощ идва дефиницията, направена от Economist Intelligence Unit в Democracy Index; където дадена страна е дефинирана като демократична тогава, когато:

„В нея не само, че се уважават основните политически и граждански свободи, но и тези свободи са подкрепени от политическа култура, насочена към все по-широко разгръщане на демокрацията. Функционирането на правителството е задоволително. Медиите са независими и разнообразни. Налице е ефективна система на възпиране и баланс в структурата на властта. Съдебната власт е независима и съдебните решения се налагат ефективно.“

 

Тази дефиниция описва, ако не крайната цел на даден преход, то задава основните репери, по които можем да отсъдим за напредъка на прехода. На тази основа, след надлежния анализ можем да стигнем и до предварителния извод, че в дадени страни преходът към така описаната демокрация няма, в крайна сметка, да бъде успешен. Има основания да се съмняваме например, че страни като Русия, Египет, Тунис, Камбоджа, Мианмар, Виетнам или Китай ще могат да стигнат до подобна демокрация в някакъв разумен отрязък от време.

 

Дайнов, Е. „Политическият дебат и преходът в България“. Фондация „Българска наука и култура“, 2000; Дейвис, Н. „Европа: Изток и Запад.“, 2007; Аджемоглу, Д. и Робинсън, Д. „Защо нациите се провалят?“, Изток-Запад, 2013.

 

Любомир Стефанов