УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

ПОПУЛИЗЪМ

 

В началото на 21 век политическото говорене започна зачестено да използва квалификацията „популист“, „популистка партия“, „популистка реч“, „популистка програма“, „популизъм“. Днес, 20-тина години след началото на 21 век популизъм е сред най-често употребяваните думи. Както обикновено става в подобни случаи, високата честота не само не води до яснота, но се размива в политически реторики. Така се стига и до състояние на нещата, в което самата квалификация „популист“ става популистка, а обвинението в популизъм може да бъде популистко обвинение.

 

Определение

 

Популизмът е ситуация, констелация, тенденция, в която гражданско-критическите модуси на публичната комуникация губят сила и легитимност и се изместват от масови психо-сетивни нагласи, настроения, очаквания, характерни за света на човек извън публичната сфера. В такава дефиниция има един особен момент: тя избягва персонификация на популизма и измества обичайния фокус върху политик/персона/партия към контекст и характеристика на средата. Едно основание за тази смяна на перспективата е в това, че думата „популист“ няма ясни устойчиви съдържания.

 

Думата популизъм е свързана с латинското populus, народ. С тази референция практикуващите популисткото говорене разиграват позиция, която се представя за автентичен глас на народа. В историята на модерните общества има политически движения, които се обозначават по този начин и имат конкретна ориентация към „народното“. Такива са например земеделските партии в Източна Европа, Полша, Румъния, България в началото на 20 век. Аналогично, в Русия втората половина на 19 век възниква народничеството на Херцен и Чернишевски като обществено движение с по-умерени или по-радикални версии. В САЩ в края на 19 век е основавана Народна Партия, чиито корени са в предшестващи създаването й аграрни движения и асоциации. В Южна Америка популистките движения и политика имат дълга и стабилна традиция през целия 20-ти век.

 

В по-ранните случаи става дума за идентификация на народ със земеделски кръгове. Автентичният народ е свързан с някаква изконна основа, каквато е земята, и изпитва тежестта на индустриалната революция. Но тези движения и партии, макар предтечи на модерния популизъм, имат по-тесни програмни амбиции и социална база. Те не са непременно изрази на популизма в съвременния му по-радикален вариант за автентичното представителство на народа или нация. При характерното обвързване на идеята за автентичния народ със земя и земеделие, тези платформи не са свързани с отрицателни конотации на квалификацията популистко/народно. Днес думата популистко има отрицателни акценти и се употребява за дисквалификация на политически програми и лидери. Така се право опит те да бъдат бламирани като отклонения от нормалния политически процес в либерално-демократичните режими. Няма ограничения кой може да бъде определен като популист в даден контекст. Добър пример е Маргарет Тачър, наричана понякога така поради честото си позоваване на патриотизъм и национален суверенитет. По-общият признак в тази ориентация при дефиниране на популизъм е високата претенция да се говори от името на народа, т.е. претенцията за единствено автентично представителство на „народа“. Тази претенция не може да се опровергава, както и не може да се верифицира, тъй като „народ“ не обхваща актуално съществуващи индивиди, а е по-скоро дума, обозначаваща една неизмерима тоталност.

 

Популизъм не е термин от апарата на политическата философия на модерността, нито на ранно-класическата при Хобс и Лок, нито зрялата при Кант и Хегел, нито на по-късната след края на 19 век до днес. Определянето му е съпроводено с различни трудности, но най-вече с обстоятелството, че зад думата няма категориални измерения, каквито имат конституция, гражданин, права на човека, разделение на властите, суверенитет и много други в модерната политическа философия. От друга страна, от началото на 20 век популизъм е сред най-употребяваните, дискутирани и анализирани квалификации. На него в последните 20 години са посветени десетки конференции и книги, дори енциклопедични справочници. Разпространението на популистки политически тенденции продължава да нараства и се налага дори в традиционно най-балансирани и рационалните политически контексти като Великобритания, Франция, САЩ, Холандия и др.

 

Така изглежда парадоксално, че високото разпространение не само на популистките политически платформи, но и на критичните квалификации към тях и носителите им е съпроводено с отсъствие на ясен и стабилизиран понятиен статус в модерната политическа философия. По този начин изучаването на феномена на популизма се измества към една широко разбрана политическа социология, която има интерес към социалните условия на политическото в допълнение на вътрешната му структура.

 

Популизъм и демокрация

 

От определението по-горе става ясно, че популизмът не е специфична платформа, идея, програма и няма предварително дадени очертания. В политическата практика всяка платформа може да се окаже популистка, стига да се отклонява от и дори да неутрализира гражданско-критическите рефлексии над себе си. В дадена ситуация определена платформа може да се разгърне като популистка, в друга не. Затова популизмът трябва да се схваща като ситуационно отношение между политически апел и подкрепящите го маси, чиито интереси, очаквания, нагласи могат да варират широко. Вътре в това отношение интензитетът на граждански просветения публичен дебат пада. Популисткият глас го подминава и се насочва директно към психологизирани нива в масовото съзнание.

 

Оттук лесно се вижда, че популизмът не е изключение в демократичния процес, не е негова алтернатива и не му противостои. Напротив, популисткият момент предполага модерното демократично условие на политическото. Преди всичко той разчита на масова подкрепа, на публично валиден мандат, а не на узурпиране на власт. Затова и проблемът за популизма е повече подкрепата, която получава, а не собствените митове, фантазии, апели и екстатични поведения на даден политик и организация. До момента, в който не бъдат публично подкрепени, определени политически оферти могат да бъдат смятани за налудничави и несериозни. Такъв е случаят с Хитлер и Мусолини. Днес подобна е ситуацията с Тръмп от гледна точка на огромното мнозинство просветени американци, както и с повечето европейски популистки платформи. Обикновено те се организират около защита на националното – било то идентичност, интерес или сигурност.

 

За рационално мислещия гражданин популистът често изглежда ексцентрик, разиграва нелепи спектакли, държи се скандално, може да говори объркано и противоречиво, държи се като отклонение от разума. Това обаче не го прави анти-демократичен. В една експанзия на популисткото условие тъкмо обратното се случва. Практикуващият популистко говорене е по-разбираем, по-близък и фамилиарен, поради което може да е по-надежден от сложните системни политики, които управлението провежда. Независимо какво е неговото послание, то е неимоверно по-просто, отколкото експертната основа, на която се вземат решенията в публичните институции. Простото послание може да е утопично и примитивно, но убедително. Най-често то е насочено срещу статуквото, политическата класа, корумпираните институции, центровете на власт, продажните овластени партии и пр. Популистката ситуация се изгражда върху подобни реторическите основни, те имат за нея решаващо значение.

 

Думите демокрация и популизъм имат сходен корен в думата народ, популизъм от populus в латинския, демокрация от demos в гръцкия. Това не е само случайна езикова близост, а съществен момент на взаимодействие между популизъм и демокрация. Популизмът не само е демократичен в основата си. По специфичен начин той е изискване към политическите позиции в демократичен контекст. Ако съвременните политики, провеждани в управлението са експертно неразбираеми или неимоверно трудни за схващане от редовия гражданин, популисткият момент става задължителен. Политикът става говорител-преводач на онези сложни неща в управлението, за които иска мандат. Той трябва да ги обяснява по прост, синоптичен, разбираем, а в крайна сметка и привлекателен начин на избирателите си. И тук границата става много подвижна. Разбираемостта налага употреба на език, който говори ясно и е близък на хората, при това в масови електорални мащаби. Този език трябва да се доближи до психологическия профил на онзи, от когото търси подкрепа. При тези комуникационни условия и изисквания политическата реч неизбежно включва популистки елементи. Въпросът оттук нататък е въпрос на мяра и отговорност. Но реторическите условия на политическото може да се окажат идентични.

 

Структурен проблем

 

Частичното прекъсване (суспендиране) на критическия капацитет връща гражданина, чиято фигура е изградена в политическата философия на класическата модерност, към пред-граждански състояния. Това връщане, което изглежда като оттегляне в посока към частната сфера, не е действително, а по-скоро привидно. Всъщност се извършва противоположното движение: характеристики на частното пространство навлизат и стават значими в публичната сфера като частично обезсилват рационално-аргументативната комуникация в нея. Така се формира цялостна ситуация, в която политическото се конституира около форми без рационален смисъл в сферата на управлението. Те могат да бъдат да се разгънат в извънредно широк регистър – от примитивни обещания за бързо и магическо благоденствие до митове за спасение на нацията; от внушаване на масови страхове за провал и апокалипсис на общността до пакети от репресивни политики за прочистването й от вътрешни врагове, и всевъзможни други.

 

В популистката ситуация политическите оферти се търгуват през подозрителност и страхове, фантазии и въжделения, измислени врагове, фрустрирано чувство за сигурност, рецепти за оцеляване и др. Какви точно ще бъдат те, каква оферта ще завладее ума масите, не може да се предвиди. Затова е основателно да се говори за популистки момент, условие, ситуация или друг над-индивидуален референт. Несъмнено, определени политици, партии и програми са конкретните носители на популистки характеристики. Това се констатира на повърхността, в непосредствено наблюдение. Наблюдателят вижда Хуго Чавес, Йорг Хайдер, Виктор Орбан, Марин льо Пен, Найджъл Фараж, Доналд Тръмп и ги характеризира като популисти. На медийно равнище това е неизбежно и основателно.

 

Но тези констатации не обясняват как се стига дотам довчера немислими, неразумни, дори фантастични предложения да се наложат като политически проекти. От гледна точка на една политическа социология, която се спира на въпроси за по-дълбоките условия на влиятелни политически ориентации, отъждествяването на популизъм с персона или организация не е достатъчно. Те са повече механизми и трансмисии, извикани на политическата сцена от по-дълбоки структурни условия на средата. Тези условия могат да дадат път на един или друг политик, когото критичните гласове обозначават като популист. Но ако тя/той лично се провалят или по някаква причина оттеглят от активна роля, характеристиките на ситуацията не се заличават, а мястото на въпросния актьор вероятно ще се заеме от друг. Популистката ситуация по-скоро е свързана с условия за конкуренция между отделни персони и партии за заемане на освободена популистка позиция.

 

Развитие в България

 

В българската история има традиция на популисткото говорене и съответно завоюване на влияние, позиции и власт. Още в Учредителното събрание популистката ситуация е ясно видима в основни конфликти като този за двукамарен парламент. Популисткият апел умело е лансиран от Петко Славейков за блокиране на предложението за втора камара. По-късно влиятелна е популистката платформа на Александър Стамболийски, който намира в аграрния манталитет на българина подкрепа. С необходимите уточнения за революционния терор и постоянни репресии, социализмът също е популистки проект. В своята идейна автентичност той е проект за всеобщо благоденствие, развит върху утопични основи за опростяване на живота, ликвидация на държавата и правото, връщане към едно фантазно-примитивно състояние на общо щастие.

 

След 1990-та година квалификацията за популизъм получи масова употреба най-напред спрямо Жорж Ганчев, който забавляваше хората с комедийни спектакли. Но по-сериозен тласък употребата й получи по повод Симеон Сакскобургготски, поради предизборното обещание за магическите 800 дни, в които България ще бъде променена и възродена. След това популисткият момент се разпространи, модифицира и обхвана повечето партии. Независимо от факта, че 30 години след 1989-та е по-тясна характеристика на определени партии – главно с крайни националистически възгледи – той е стандартно поведение на всяка по-голяма партия. Това не е трансформация на демокрацията, нито разграждане на политическото. Тенденцията е повече свързана с промяна на логиката на публичната комуникация, засилени масови страхове, недоверие към усложнените експертни схеми в управлението, корупционното условие и много други.

 

Това развитие трябва да се смята за естествено, дори то да отдалечава съвременния полис от разума, въплътен в конституционната държавност. То показва обаче един вроден, концептуален дефект на съвременната демокрация, която е масова и предполага равенство на всички членове на общността. Такава политическа форма има редица вътрешни противоречия и носи съществените рискове да се обърне срещу себе си, срещу собствения си замисъл. Демокрацията може да се изроди в популистка ситуация и породи уродливи развития като нацистката диктатура. Превенцията срещу подобни развития не идва от самата демокрация, а от комбинирането й с либералния принцип на индивидуалните права. Модерната конституционна държава се формира от тази комбинация, но нейната стабилност живее постоянно в режим на изпитание.

 

 

Fitzi, G. Jürgen Mackert, J., Turner, B., Eds. Populism and the Crisis of Democracy. Volume 1-3. Routledge, 2018; Ionesco, G., Gellner, E. Eds. Populism. Its Meaning and National Characteristics. Weidenfeld and Nicolson, 1970; Judis, J. The Populist Explosion. How the Great Recession Transformed American and European Politics. Columbia Global Reports, 2016; Laclau, E. Post-Marxism, Populism and Critique. Howarth, D., Ed. Routledge, 2015; Mudde, C., Kaltwasser, C. K., Populism. A Very Short Introduction. Oxfor University Press, 2017; Müller, J-W. What is Populism. University of Pennsylvania Press, 2016; Robertson, D. The Routledge Dictionary of Politics. Third Edition. Routledge, 2002; Попов, Ст. „Популистката ситуация“. В Публичен процес, Том I. Сиела, 2015, стр. 32-38; Попов, Ст. Популизъм и политически анализ“. В Публичен процес, Том I. Сиела, 2015, стр. 38-45.

 

 

Стефан Попов

 

 

 

Обратно към списъка