УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

ПОЛИТИКА

 

Може да не се интересувате от политика,

но политиката се интересува от Вас.

Графити надпис

 

Първоначалният смисъл на термина политика се разкрива в творчеството на древногръцкия мислител Аристотел. Той използва думата politikê (политика) като краткото название на politikê epistêmê (политическа наука). За Аристотел, политиката – това е наука, която се занимава с устрояването, подредбата и функционирането на властта на нивото на държавата.

 

Впоследствие смисълът на думата се променя. От началото на XVI в., в Англия и Франция политика започва да обозначава не наблюдаващата наука, а самото действие по управление на делата на държавата; още по-късно науката добива днешното си наименoвание „политическа наука“.

 

В основата на политиката се крие гръцкото схващане за politikos - „произхождащ от или принадлежащ на полиса (държавата)“. В най-общ план следователно, политиката се отнася до делата на гражданите, организирани в държавна общност. Оттук и голямото разнообразие от важни думи, които ползваме и днес и които произхождат от „полис“ (обозначението на древните гърци на онова, което днес наричаме, не особено точно, техните „градове-държави“). Краткият списък включва (освен „политика“), на повечето европейски езици: „полиция“, „политики“ (policy), „политическо“, ”геополитическо“,  „политик“, „метрополис“, „мегаполис“, „монополист“, „олигополист“, „космополит“.

 

Закодирано в подобни термини е посланието, че политиката – това е занимание с общото благополучие на всички членове на държавата („полиса“): полицията налага закона еднакво към всички; политиките на отделните министерства имат за цел подобряването на дадена услуга или – на общите условия за живот на гражданите; на арената на геополитиката се работи за поддържане на мирно равновесие на интересите по света и т.н. Че става дума за общо, а не – за индивидуално или тясно-групово благо личи и от негативните конотации на „монополист“ (обслужване на интересите на един субект) и „олигополист“ (обслужване на интересите на малка група).

 

В думата, която Аристотел ползва за „гражданин“ – politês – също е закодирано важно послание. То става ясно, когато погледнем днешните производни на тази дума – френското politesse и  английското politeness . И двете означават „учтивост“. Така учтивото поведение към другите е издигнато в основен принцип на съжителството в рамкитe на политическата общност (държавата). Защо?

 

За Аристотел държавата – това е съвкупността от нейните граждани. Помежду си тези граждани упражняват „политическа“ власт – т.е. власт между „равни по природа“ (т.е. за разлика от „господарската” власт, която е между неравни “по природа“, като например между господар и роб). Гражданите са равни помежду си именно защото никой от тях няма господар над себе си. Оттук следва, че никой от тях няма правото да се отнася към останалите по грубия или пренебрежителен начин, по който господарят има правото да се отнася към роба си.

 

Да си гражданин – това означава, покрай другото, да поемеш задължението да си учтив към останалите. Ако не си учтив, ти подкопаваш самата основа на „полиса“ – равенството между неговите граждани. И така работиш за отслабването на „политическата“ власт (помежду равни – днес това наричаме демокрация) и въвеждането на „господарска“ власт (помежду неравни – днес това наричаме диктатура).

 

Днешното грубиянство е вратата към утрешната диктатура.

 

Според Аристотел хората са създания, които живеят в общности. В тях те намират условията за своето съществуване и за развитието на своите способности. Висшата форма на общност е политическата, т.е. – държавата. Тя дава най-добри възможности за постигането на „добрия живот“, поради наличието на върховенство на закона, осигуряващ вътрешния мир; и поради способността на държавата да се отбранява успешно от външна агресия. Това влечение към създаването на политическа общност е, според Аристотел, толкова силно заложено в хората, че самото човешко същество е „политическо“ по своята природа: „човекът е политическо животно“. Извън политическата общност на „полиса“, според Аристотел, може да вирее „звяр или Бог“ – но не и човекът.

 

Ето как стигаме и до по-пълно определение на „политика“. Политиката – това е тогава, когато равни помежду си граждани, никой от които няма над себе си господар и затова взема решенията си самостоятелно, се събират, за да решат, какво да правят за благото на всички тях, за техните семейства и за общността, която формират.

 

И оттук: не всяко упражняване на власт, на равнището на държава, е политика. Там, където властването е в рамките на „господарската власт“ (власт между неравни) – диктатури, племенни образувания – не съществува „политическа власт“ (власт между равни).

 

От определението на „политическа власт“ като власт между равни помежду си граждани, нямащи господар, следва и друг извод. А именно: всеки път, когато гражданите се събират на публични места, за да искат нещо в качеството си на граждани – те се занимават с политика. Това се случва, когато исканията се отнасят до общото благо и правилата на неговото постигане – например, опазването на общ ресурс (природата) или искането за върховенство на закона. Не-политически са онези събирания на хора, които искат нещо, което не надхвърля интересите на тях и техните семейства – повишаване на заплатите, например.

 

Затова в началото на 2017 година в България странно прозвуча призивът на новосъздаваща се политическа партия – „Политизирайте се!“. Този призив беше отправен към граждани, които години наред вече бяха протестирали с искания за общото благо – т.е. вече се бяха политизирали, защото занимаването с общото благо е политическо занимание. Онова, което излъчилите призива всъщност имаха предвид е следното послание: „Вие, които вече се занимавате с политика – хайде да формирате политическа партия, така щото да можете, рано или късно, да стигнете до упражняването на държавната власт и да ползвате нейните лостове за обслужване на общото благо“.

 

От същия порядък са неграмотни въпроси, задавани от журналисти към протестиращи граждани: „Не се ли страхувате, че вашият граждански протест може да бъде политизиран?“.

 

Всяко гражданско поведение, обслужващо общото благо, е поведение политическо.

 

След като, според Аристотел, държавата – това е съвкупността от нейните граждани, то тя, държавата, няма как да има друга цел, освен да работи за благото на всички свои граждани, а не – в интерес на една или друга група от тях. Оттук, много лесно можем да стигнем до заключения относно политиката в дадена държава, когато си зададем въпроса: Тази политика обслужва благото на всички свои граждани или – само на някои? Според отговора стигаме до определени нормативни съждения, като например – тази държава е от „правилен“ (работеща за всички) или от „неправилен“ (работеща за някои) вид. Подобен анализ и произтичащите от него съждения са, според Аристотел, самата същина на политическата наука, която той нарича „политика“.

 

Ще рече: политическата наука не е прост хроникьор или класификатор на политическите процеси; тя има, от самото си начало, правото и задължението да отсъжда по оста „правилно-неправилно“.

 

Точно това прави Аристотел в своята класификация на държавните устройства на шест основни вида – три „правилни“ и три „неправилни“. Правилни са устройствата, работещи за общото благо; неправилни – работещите за благото на отделни хора или групи. В крайна сметка, според Аристотел, не е толкова важно колко точно граждани упражняват властта – а за чие благо я упражняват.

 

Така се ражда може би най-важната класификация в политическата наука. „Правилни“, според Аристотел, са следните три устройства: управлява един – но за общото благо („монархия“); управлява малка група – но за общото благо („аристокрация“); управлява мнозинството – но за общото благо („полития“). Съответно, неправилни са следните устройства: управлява един – за своето собствено благо – това е „тирания“; управлява група – за своето собствено благо – това е „олигархия“; управлява мнозинството – за своето собствено благо – това е „демокрация“.

 

От пръв поглед се вижда, че докато значението на повечето от тези имена на държавни устройства са запазили значението си до днес, нещо се е случило с „демокрация“. За Аристотел това е неправилна форма на управление, нещо като „управление на тълпата“, потъпкващо всички малцинства и най-вече – богатите. За нас, днес, „демокрация“ е нещо добро – управление, вкоренено в народа като суверен и работещо в негов интерес.

 

Това преобръщане на смисъла се случва някъде в средата на XIX в. (бащите – основатели на САЩ, например заклеймяват демокрацията и твърдят, че установяват не демократичен, а „републикански” режим). „Демокрация“ мигрира от „лошата“ към „добрата“ колонка на държавните устройства – нещо, което днес доста усложнява живота на всеки политолог. Добре, наричаме онова, което Аристотел е наричал „полития“ – „демокрация“. Как обаче наричаме онова, което Аристотел е имал предвид като „демокрация“ – т.е. управление на мнозинството бедни в свой интерес? Всякакви опити са правени, като „диктатура на тълпата“, „охлокрация“ и подобни; но дума-заместител продължава да не е измислена.

 

Аристотел обръща особено внимание на следното. За да работи за общото благо на равните помежду си граждани, в основата на политическия процес трябва да бъде заложено онова, което днес наричаме „върховенство на закона“ – т.е. и най-слабият да може да осъди и най-силния в държавата. Само така се избягва върховенството на силата – т.е. управлението да е просто: силният налага волята си върху слабия. В момента, в който и най-силният е по-слаб от закона – само в този момент става възможно политическият процес да работи за общото благо.

 

Въпросът как да се постигне общото благо през политическо действие, решения и законотворчество се превръща в централен за разбирането на термина  политика в днешния му смисъл.

 

 

В своя труд „Систематичен анализ на политическия живот“ (1965), Дейвид Ийстън надгражда това разбиране за политика. Той се фокусира върху факта, че количеството ресурси в едно общество е ограничено. За него смисълът на съществуването на политиката – причината защо "хората се отдават на политически активности“се съдържа във факта, че различните групи или индивиди отправят искания, които не могат да бъдат изцяло задоволени. 

 

Развивайки тази си идея, Ийстън идентифицира нещо, което се превръща в една от може би най-широко приетите и използвани дефиниции за политика. Обяснявайки политическата система като процес на посрещане на искания, той определя политиката като "властово разпределение на ценности в обществото“. Тъй като не всички искания са задоволими в пълния им размер, политиката се превръща в „изкуството на компромиса“ (респективно – „на възможното“).

 

Как обаче такива искания изобщо стигат до арената на политиката – там, където се вземат решенията за разпределението на ценности и ресурси?

 

В Атинската полития решенията, както видяхме, са се взимали от гражданите, на техни общи събрания. Това е било възможно, тъй като гражданите са били малцинство от мъжкото население. Не всеки е заслужавал да бъде гражданин, а само онзи, който е имал капацитета да погледне отвъд своите и на домакинството си интереси, да схване общото благо и да желае да работи за него. В мащабите на Рим, подобни събирания са вече невъзможни, но решенията пак се вземат от гражданите – опосредствано, чрез представителство в Сената.

 

След падането на Рим нещата драстично се променят. На мястото на политическата власт се връща господарската – властта между неравни. На практика всеки си има господар, който взема решенията вместо него и му ги спуска за изпълнение. Императорите издават разпореждания на кралете; те – на бароните си; те – на крепостните си мъже; те – на жените и децата си; те – на добитъка. Политическата власт угасва и заедно с нея – политиката, която остава да мъждука единствено в различните средновековни „парламенти“ – съветнически органи към коронованите глави.

 

На изхода от Средновековието обаче се появяват общности, които не се вписват в така описаната пирамида на господство – университетите и градовете. И двете формирования разполагат с изрични „свободи“, дадени от Църквата и потвърдени от короната, които „свободи“ ги извеждат от подчинението на местния господар. Как се вземат тогава решенията вътре в университетите и градовете? Това се случва в рамките на „политическата власт“ – събиране между равни, нямащи господари, които след обсъждане решават какво да се прави и избират помежду си отговорници за правенето му. Така се раждат университетските колегии и общинските съвети.

 

Още по-късно, с появата на мащабна средна класа, нямаща господари, „политическата власт“ рязко разширява своите владения и отново става доминираща, поне – в по-напредналите страни на Европа, както и в САЩ. Пишейки по времето на революцията в Англия, философът Томас Хобс категорично извежда като основен постулат равенството между хората. И стига до следното заключение.

 

След като хората са равни помежду си, няма основание някои от тях да бъдат конституирани като господари на останалите. Всички са в равна степен господари на собствения си живот. Но – как в такъв случай да стане така, че все пак някой да издава разпореждания, а останалите да ги изпълняват? Без отношението „разпореждане-изпълнение“ няма как да се мине, защото инак, както пише Хобс, настъпва анархия, в която животът на всички е „беден, болезнен, невъзпитан и кратък“.

 

Изводът на Хобс е следният – всеки е господар на себе си и следователно единствената воля, на която дължи подчинение е – своята си. За да се избегне хаосът, на някакъв етап хората се събират и решават да създадат държава, на която да прехвърлят правото да издава разпореждания в интерес на всички; и да поемат доброволно отговорността да изпълняват тези разпореждания. Това изпълнение е легитимно, тъй като в крайна сметка хората са създали държавата и подчинявайки се на нея, се подчиняват на себе си.

 

Това договаряне, раждащо държавата, Хобс нарича „обществен договор“. Политическата власт е възродена и с нея – политиката.

 

Впоследствие френският мислител Жан-Жак Русо и още един англичанин, Джон Лок, допълват концепцията на обществения договор. Днес, в общи линии, живеем в рамките на обществения договор, разработен от Лок, в рамките на който (за разлика от случая с Хобс и Русо, но точно както при Аристотел) имаме правото не само да  отсъждаме, доколко властта се справя с общото благо, но и да я сменяме, ако се наложи – дори с бунт (прословутото „право на бунт“).

 

В обществения договор намираме отговора на зададения по-горе въпрос: как различните интереси и искания в обществото стигат до арената на властта, която впоследствие търси балансите между тях? Така стигат – чрез надлежно излъчени от гражданите техни представители, които периодично напускат властта; за разлика от диктаторите, не се заседяват завинаги.

 

През XX в., след като западните демокрации побеждават и в двете световни войни, в демократичната част на света се утвърждава т.нар. „либерална демокрация“ (в източната част на Европа експериментите с господарска власт, под формата на комунистически режими, продължават до 1989 – 1991 година). Либералната демокрация е „политическа власт“ (т.е. между равни), която обаче, за разлика от времето на Аристотел, изрично извежда като основна клетка на политическата общност – т.е. като носителя на права, свободи и приоритетен субект на правото – отделния гражданин, а не някаква човешка група, общност или колектив (етнос, нация или държава, например). Правата и свободите са на отделните хора, а не – на съставлявани от тях общности. В либералната демокрация всеки индивид може да осъди например държавата за уронване на неговото достойнство – но никоя държава не може да осъди никой индивид за същото по отношение на себе си.

 

В края на XX в. и началото на XXI в. обаче основите на либералната демокрация се оказват подкопани. Причината: цели групи успяват да се измъкнат от равенството на всички граждани помежду им. Тези групи се конституират като отделни от либералната демокрация, привилегировани общностi.

 

„Долу“, при хората с най-труден достъп до властта и обществените ресурси, се появява идеологията на „политика на идентичността“ (identity politics). Идеята е следната – макар в либералната демокрация всички индивиди да са абсолютно равни (по отношение на властта и правото) помежду си, все пак има цели групи, чиито членове са по-малко равни от останалите – малцинствени общности, наследници на особена дискриминация от миналото и подобни. Та, тези дискриминирани общности, бидейки един вид недокрай представени в конструкцията на либералната демокрация, започват да искат за себе си специални права – но не, както е редно в либералнат демокрация, в качеството им на индивиди, а в качеството им на общности (групи от индивиди).

 

Там обаче, където имаме „политическа власт“, всяко специално право нарушава равенството и е, по същината си – привилегия, извисяваща отделна група над останалите граждани.

 

Така се стига до т.нар. „мултикултурно общество“ като продукт на „политиката на идентичност“. В такова общество се признават привилегии за отделни, в миналото дискриминирани групи, в качеството им на групи; и те изпадат от равенството на либералната демокрация, вкл. от равенството пред закона. И се стига до положението, някоя пакистанска общност (бивши колонизирани) в Англия (бивши колонизатори) да урежда своите вътрешни отношения не по законите на английската демокрация, а по историческите си групови правила (т.е. на историческата си „идентичност“). Урежда се, например брак за 11-годишно момиче (в нарушение на английските закони, но според пакистанската традиция). Впоследствие нейният съпруг има правото да я бие – пак в нарушение на законите, но в съответствие с традицията на „идентичността“.

 

Резултатът е, че гражданин (в случая – 11-годишната булка) на либералната демокрация се оказва изоставен, лишен от своите права и свободи като гражданин, от държавата, която го дава на концесия на груповата идентичност. Когато този процес стига до там, че в подобни затворени общности, намиращи се на територията на либерална демокрация, започват да се практикуват „убийства заради семейна чест“ (т.е. ако например 11-годишната булка избяга от биещия я съпруг и така „опозорява“ баща си) – в този момент тримата държавни ръководители на „мултикултурните“ страни Великобритания, Франция и Германия обявяват края на това състояние на нещата.

 

По-сложно стои въпросът с излизането на цели групи от системата на либералната демокрация „горе“ – т.е. сред онези, които имат приоритетен достъп до власт и публични ресурси. Тук, в края на XX в. и началото на XXI в. се развиват два паралелни процеса – на „деполитизация“ на управлението и на „финансиализация“ на икономиката.

 

Всяко управление, дори  най-приличното, се изкушава да се откачи от прекия контрол на гражданите и да се превърне в олигархия – в затворена група, упражняваща властта в свой собствен интерес. Докато функционира „политическата власт“, това е доста трудно, тъй като управляващите са под постоянния контрол на гражданите. Към края на XX в. обаче ред управляващи в западния свят започват да развиват теория, според която „ерата на политиката“ е минала. Тъй като няма вече непреодолими конфликти в обществата, а и те произвеждат достатъчно ресурси за удовлетворяване на всички искания на различните групи граждани – то управлението е вече чисто техническа функция. Просто група експерти-технократи решават поредица от технически, а не – от политически въпроси.

 

Така управлението е извадено от политиката и е сведено до простото технократско поддържане на баланс в разпределението на обществените ресурси. На гражданите се съобщава, че в това няма нищо лошо, тъй като техните права са защитени от съда, от една страна, и от справедливото функциониране на пазарните отношения – от друга. Ако от нещо или от някого не са доволни – няма нужда да се занимават с политика. Просто да отидат в съда.

 

Този начин на мислене „откача“ управляващите от гражданите и прави първите неподотчетни на вторите. Оформя се отделна „политическата класа“ от „професионални“ политици, които все по-малко се отъждествяват с гражданите. Още в първите години на XXI в. мислители, като историка Пол Джонсън и консервативния философ Роджър Скрутън, бият тревога, че появата на „професионални“ политици заплашва самото съществуване на полиса и оттам – на политиката, че и на гражданите (т.е. на хората в качеството им на равни помежду си индивиди).

 

Джонсън и Скрутън се оказват прави, защото поразиите не закъсняват. Първата е, че „професионалните“ политици се отъждествяват с интересите и целите на държавата, без особено да се консултират с гражданите. Втората (неминуема, имайки предвид човешката природа) – политическият елит постепенно се превръща в олигархия, в която гражданите не се чувстват представени; и от която се чувстват изолирани.

 

Джон Лок би се удивил на подобно политическо късогледство, от страна на „политическата класа“: Не е ли кристално ясно, би попитал той, че ако гражданите не се чувстват представени от управлението, то те ще се разгневят и ще се изправят срещу него, вкл. реализирайки правото си на бунт?

 

В края на първото десетилетие на XXI в. този зреещ бунт е взривен от резултатите от втория процес, течащ по върховете: на „финансиализация“ на икономиката. И тук иде реч за това, елитна група (т.е. с приоритетен достъп до власт и ресурси) да се измъкне от ограниченията на либералната демокрация, осигурявайки си поредица от специални привилегии.

 

В средата на 1990-те години в икономиките, първо на САЩ и Великобритания, а сетне – в ЕС рязко се преобръща съществуващото преди това структуриране на стопанската дейност. Преди, финансовата система е схващана – и действа – като помощен механизъм на реалната икономика, която произвежда стоки, услуги и стойност. След средата на 90-те години, нещата се обръщат надолу с главата: финансовият сектор успява да се конституира като господар на реалната икономика. Настроението на „финансовите пазари“ става по-важно, за държавната политика, от настроението на някой инвеститор в производството на хладилници, например.

 

Както в случая с политическия елит, финансовият внушава на гражданите една нова идеология: „Престанете да бъдете граждани, това е вече демоде. Мислете за себе си като за потребители, вземайте кредити и потребявайте. Ако нещо се обърка – има си съд...“

 

С много по-бързи темпове от „политическата класа“, финансовата система се отвързва от контрола на либералната демокрация и конституира себе си като отделна от нея олигархия, ползваща ресурсите на обществото (спестяванията на гражданите) в свой интерес. Поставени са началото на огромна – в световен мащаб – финансова пирамида, която рухва през 2008 година, произвеждайки най-голямата икономическа депресия след 1929 година и най-дълбоката дългова криза изобщо в историята.

 

Неминуемият граждански бунт взема различни форми на „Окупирай!“, както и трескавото търсене на нов тип политическо представителство. В някаква степен то е реализирано в поемането на властта от хора като френския президент Емануел Макрон, който решително отказва да се идентифицира със съществуващите политически елити, партии и идеологии (в България, засега остава неуспешен опитът на партия „Да, България“ да стори същото). Тъмната страна на това търсене на нова политика е склонността на разярени, но дезориентирани хора, да се втурват по посоката на авторитарни и диктаторски модели на управление – вместо да работят за възстановяване на „политическата власт“, да търсят спасение в някакъв вариант на „господарска власт“.

 

Непрестанната поява на групи хора, искащи (или просто вземащи) за себе си специални привилегии, вкарва либералната демокрация в невиждана криза. Тази криза поражда поне две следствия, които са смъртоносни за политиката: грубиянщината и неглижирането на истината, заместена от „алтернативни факти“ и конспиративни теории; както и популистки движения, оспорващи либералната демокрация и предлагащи авторитарни алтернативи.

 

Грубиянщината, както видяхме в началото, подкопава самата идея за равенство между гражданите – т.е. основата на политиката. Неглижирането на истината, на свой ред, прави безсмислен всеки обществен дебат относно общото благо. А конспиративните теории внушават безпомощност: какво може да направи отделният гражданин срещу всемогъщите масони / илюминати / рептили? Популистките движения, виреещи върху всичко това, просто доразвиват идеята, че не е нужно да си гражданин. Просто си конституираш някакъв господар, който да ти казва, какво да правиш.

 

Живеем във времена, трудни за политиката. Изходите са два и само два: или установяването на господарска власт, казваща на „потребителите“, какво да правят; или възстановяването на съзнанието за граждани и като резултат от това – възстановяване на „политическата власт“, на властта между равни.

 

Това, от самото му начало, е основната диалектика на държавното управление: господарска или политическа власт? Господство или политика?

 

За наше щастие, още от времето на Аристотел в европейската цивилизация идеята за политическата власт е вградена по-силно, отколкото идеята за господарската власт. Защото, според Аристотел, всяко създание се стреми към своя завършен образ, което означава – отделяне, самоосъзнаване и самостоятелност на решенията: максимално независим живот. Човекът, бидейки най-висшето създание, е снабден и с най-силния заряд да следва тази цел – независим живот. А най-висшето човешко творение, държавата, е и най-могъщият инструмент на човеците за изграждането на условията за воденето на независим живот.

 

Независимият живот – това е тайната на европейската цивилизация, нейната основна и базисна политическа идея. Фокусирането отново върху постигането на независим живот – това е и решението на сегашната криза на политиката. Или: това е решението, което единствено може да осигури по-нататъшното съществуване на цивилизацията, която единствено дава на хората, според Уинстън Чърчил, „мир, сигурност, култура и удобство на живота“.

 

Аристотел. Политика. София, издателство Планета-3. 2005; Джон Лок. Втори трактат за управлението. https://e-edu.nbu.bg/mod/resource/view.php?id=25347; Георги Янков. Политологичната мисъл от древността до наши дни. София, издателство УИ Стопанство 2006.

 

Евгений Дайнов

 

 

 

 

Обратно към списъка