УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

„Всяка истинска република е, и не може да съществува другояче, освен като система на представителството на народа. Такава представителна система се установява в името на народа и изгражда от всички обединени граждани.“ Пише Имануел Кант в своята Философия на правото. В цитата от Кант се съдържа всичко необходимо не само за разбиране на политическото представителство, но и за избягване на грешки при интерпретацията му.

 

В обичайното публично говорене често се внушава, че политическото представителство има алтернативи, понякога и по-добри от него. В модерния свят обаче то няма алтернатива. Съвременната държава се конституира чрез представителство. То е страна от самото битие на държавността, в него има онтологически момент. Твърдението на Кант дори отъждествява модерната държава със системата на представителството. Републиката съществува като, в модуса на представителството.

 

 

Определение

 

Политическото представителство е фундаментална фигура на конституционната държава, по силата на която решенията за общите дела се вземат от овластени за тази цел едно или малък брой лица.

 

Наглед това определение е просто и не повдига особени въпроси. Общността (народът) чрез избори дава мандат на дадени лица да вземат решения от публичен порядък, т.е. засягащи нея самата в определени аспекти или в цялост. Но зад привидната простота се разполагат не само редица трудности, но и дълбинни значения, които придават на представителството онази изключителност, която то има в модерната национална държава. Ето някои основни структурни моменти в определението.

 

Може би най-съществената страна е разбирането на представителството като онтологически необходим фигура на една политическа общност. “Представителството, казва Карл Шмит в Учение за конституцията, не е нормативно събитие, процес или процедура. То по-скоро е нещо екзистенциално”, чрез което „невидимото става видимо“ и си набавя публичност. Без представителство държавата не е мислима в модерен контекст, тя неизбежно се разгражда. Политическата организация на общността прави представителството необходимо по един безусловен начин. В езика на позитивистки ориентирани политолози, в медиите и всекидневното политическо говорене представителната демокрация се мисли като алтернатива на пряката. Това обаче не е коректно. Нито емпирично, нито по същество те могат да бъдат равнопоставени. Ако представителството е основа на самото битие на държавността, тя има онтологическа валидност.

 

Представителството е прехвърляне на функции, тоест действия, именно действията по вземане на решения. Автентичният политически представител не обозначава, не символизира, не е просто знак за нещо друго. Върху него се прехвърлят действия, които той изпълнява вместо онзи, когото представя, на които е депутат, заместник. По този начин в определението изпъква наглед простият, но съществен момент, че представяният застава в политически пасивна позиция, а вместо него политически действия извършва представителят. Преносът на действия, прехвърлянето им върху друг е централен момент в конституиране на публичната власт.

 

Представителството е овластяване, процес, в който дадено лице или лица придобиват онези правомощия и компетенции, без които не е очертана сферата на властта. Едва с тези прехвърлени функции се конституира самата власт, политическата организация на общността, а общността възниква като политическа общност. Така политическото представителство е ограничено до сферата на публичните измерения на властта и основите на конституционната държава. В неговия периметър не попадат форми на власт, които имат широко социален характер. Извън представителството остават и скритите механизми на властта, интерпретирани от Фуко, властта в по-тясно лични отношения, видяна под психоаналитичен ъгъл и др.

 

Във формално-структурен план политическото представителство въвежда едно различие. От едната страна се разполага самата отворена общност, от другата са овластените да вземат решения. Този основен диференциал характеризира общността отвътре и не нарушава нейното единство. Политическото представителството per se не е механика или технически инструмент. Различни представителства – дипломацията, мисии със специфични цели, посредничество, защитник в съда и др. – имат ограничен технически смисъл. Но политическото представителство е отвъд тези ограничения. Макар да има различни типове представителства – например когато говорим за представителна власт на президента на РБ – същественият момент в представителството е овластяване за вземане на решения от публичен ред, т.е. автентичното представителство е власт за управление.

 

Представителството е светски феномен, то се конституира в една секуларизирана общност. Тъкмо това го прави фигура на модерния полис. В противен случай то не би се конституирало вътре в общността, а чрез референция към трансцендентна инстанция. От секуларизацията следва, че политическото представителство има кръгова структура. Представяният по принцип може да снеме функцията по представянето си и да потвърди принципното си върховенство. От момента на секуларизация също следва, че представителството е начин, по който общността се поставя под условието на човешката крайност. Политическото представителство формира властта в нейната непосредствена жизненост, като жива, конкретна власт. Но, от друга страна, то замества една отворена, потенциално безкрайна общност.

 

 

Значение на думата

 

В романски езици думите представител и представа имат превод в латинското репрезентация, representatio и representare. Репрезентация със значение на представа се употребява на български в хуманитарните науки. Политическото представителство също е репрезентация, системата на представителство е репрезентативна система (и в цитата на Кант по-горе). Репрезентация се разгражда на представката „ре-„ и думата „презент(ация)“. „Ре-“ казва, че посоченото от думата след „ре-“ се повтаря, случва се отново, протича пак. Втората част на репрезентация е думата presentare, от praesens, да бъда пред, да съм налице, наличен. Така етимологическата следа води до значението „да бъдеш наличен“, но „отново“. Ре-презентация, било като представа на ума или като политическа функция, означава нещо да бъде, да е налично, но отново, чрез едно повторение.

 

В този ключ, използвайки значението на думата като илюстрация, през 1967-ма година Ханна Питкин развива една от най-влиятелните съвременни интерпретации на политическото представителство. Политическото представителство, репрезентацията е форма, в която общността (народът) има своето присъствие, наличност, битие „отново“. Тя го има не непосредствено, а чрез едно повторение в заместител, депутат, т.е. представител. Общността повтаря себе си в представителя и осигурява непрекъснатост на политическото си битие. Тя не живее емпирично-непосредствено в непрекъснат политически модус. Това не е изпълнимо не само по технически и ситуационни причини. То не е възможно по принцип, доколкото общността е отворена и включва множество членове отвъд актуално-емпиричната бройка на гражданите. Това принципно условие налага тя да се възпроизведе, да осигури своята наличност и непрекъснато политическо битие чрез повторението си във фигурата на представителя.

 

Оттук се вижда, че представителството е онтологическа структура под условието на човешката крайност. В своята актуално-емпирична даденост общността е крайна, фактична. Но в своите политически измерения тя е отворена. Решенията за общите дела са решения в името на народа изобщо. Те не само се правят от името на отворена общност, но и засягат членове на общността, които нямат актуално присъствие. Затова общността в политическия си модус следва да се мисли като потенциално безкрайна. В този план има смисъл да се прави разграничение между актуално-фактичната общност и хоризонтът на общността, който носи нейната отвореност и неограниченост. Представителят е излъчен от актуалната общност чрез механизма на избора, но той е представител на отворената общност. Тази отворена общност е именно „народ“ със символното значение на сякаш безкрайна общност. Представителят замества – повтаря, дава нова наличност – на отворената общност, на народа, а не избралите го конкретни избиратели. Той е избран от гражданите, но представя народа изобщо, отворената общност.

 

 

Модерното представителство

 

Превръщането на политическото представителство във фундаментално условие на политическата организация на общността е модерен феномен и води началото си от Томас Хобс. Хобс радикализира представителството като го обвързва с конструиране на суверенитета, а оттам и с модерната държавност.

 

Основната презумпция на Хобс е проста: редът в обществата е изкуствен, той е резултат на усилие, изгражда се, естественото състояние е хаосът. Първичното състояние на хаос при Хобс е предположено като естествено състояние (state of Nature) на война на всеки срещу всеки (war of all against all). Втора предпоставка в общата рамка на Хобс е съществуване на човешки индивиди, тоест човешки същества, които имат цялост. Те не могат да бъдат делени по-нататък, без да се загуби характерът им. А той е свързан с наличие на достатъчна степен на рефлексивност, способност да се мисли, и със сетивен апарат. Тук влиза в действие трета предпоставка. Индивидите съзнават, че състоянието на война на всеки срещу всеки заплашва всеки един от тях. Усещането за сигурност/несигурност е автентично екзистенциално, тъй като става дума за заплаха за самото съществуване на индивидите.

 

Така имаме три допускания: първично състояние на хаос, съществуване на индивиди, чувство за сигурност. Първата конструкция, която по необходимост следва от тези аксиоматични положения е политическото представителство. Но на това фундаментално равнище то се появява като фигура с онтологически статус – като грижа за екзистенциално съхранение на общността. За да се спасят от самоунищожение индивидите предприемат действие, в резултат на което ще се формира политическа форма и ще се установи ред. Тази стъпка е необходима, тъй като самосъхранението на живота е очевидност. Живото същество се стреми към съхранение, сигурността е негов екзистенциал. Хобс се опира на този тип очевидност, свързан със самото оцеляване.

 

Действието, което индивидите предприемат за да излязат отвъд естественото състояние на война на всеки срещу всеки е известно като обществен договор. Общественият договор не е актуално събитие, в което емпирично действителни хора сключват договор. Той е фикционална фигура, с която се казва, че редът предполага сякаш всеки индивид е сключил договор с всички други. В резултат възниква суверенът, който Хобс нарича commonwealth, едно по-широко название за държава. Договорът конституира суверен, който на това равнище съвпада със самата политическа организация на общността.

 

Суверенът е овластяване на една над-индивидуална инстанция. Нейната единствена и основна функция е да предотврати война и самоунищожение и да въведе ред. Така основната задача на суверена е свързана със сигурността на индивидите и общността. Суверенът, обаче, e политическо представителство par excellence. Затова той няма свое самостойно битие извън договора, който го конституира. Ако договорът се разпадне, отмени, или деградира, с това и битието на суверена се прекъсва. (Идеята, че суверен е самият народ, е по-късна и не променя значително конструкцията на Хобс.)

 

Произходът на идеята за модерното представителство в Левиатан на Хобс е обвързано с произхода на държавата (на commonwealth). В тази си форма представителството е фундаментално условие. Но в текущата смяна на власт за целите на управлението представителството губи наглед своята гранична екзистенциална форма и се успокоява в демократична процедурна ритмика. То се обвързва най-пряко със законодателния орган, националните събрания, а при президентски режими и с избор на президент. Тези форми и развития са обект на изследване в позитивната политическа наука, конституционното право и пр. Те могат да бъдат най-разнообразни. Към тях има интерес емпиричното знание за предметните форми политическото. Зад тях обаче са предположени като условие по-дълбинната структура и значение на феномена на представителството.

 

 

Структурни аспекти

Описано по този начин политическото представителство има някои необходими основни характеристики.

 

Политическото представителство е начин, по който на една отворена общност (народ) добива видимост, форма, лице. Народът не е пряко видим, тъй като общността като народ е потенциално безкрайна, нейното битие не се изчерпва с актуалната общност на гражданите.

 

Видимостта чрез представителството е първично разгръщане на публичната сфера. В по-късни фази на модерността тя ще се разшири до свят на дискурсивен обмен. В идеалния случай дискурсивната активност е състезание на аргументи за политики по управление на общите дела.

 

На свой ред публичната сфера открива възможности за разнообразни представителства. Характерни примери са застъпничеството (адвокацията) за дадени каузи или профсъюзните движения. Всички те са вторични спрямо политическото представителство като условие на политическата общност и не могат при никакви условия да го изместят.

 

Тъй като представителят представя народа, той не е ограничен до определени интереси, до избралите го граждани, до нещо частично. Представителят на народа в този смисъл е автономен и действа по съвест. Представителството се формира чрез изборна процедура, но смисълът му далеч надхвърля процедурните рамки. Така представителят е отговорен пред една отворена общност, пред народ изобщо, а не пред конкретни избиратели.

 

В допълнение на последната особеност може да се добави, че исторически представителството е били императивно, тоест обвързано с мандат, ограничен до изискванията на избирателя. Самият депутат е можел да бъде отзова, една възможност, възобновена в социалистическите конституции. Но автентичното представителство не е императивно, а свободно. Представителят е свободен да решава по съвест как представя народа си.

 

Общността се конституира като политическа чрез елемента на представителство. Но и обратно, без него тя се лишава от политическия си елемент, няма център на власт, губи единството си на общност и се разпада. Това условие дава концептуално основание суверенитетът да се говори за суверенитет на/в парламента (Великобритания).

 

Тези характеристики допълнително показват, че представителството е неизменна екзистенциална характеристика на всяка политическа общност, тоест необходим модус на нейното битие.

 

Стефан Попов

 

  

Литература:

 

Birch, A. H. Representation. London: The Pall Mall Press, 1971; Dovi, S. The Good Representative. Wiley-Blackwell, 2007; Kant, I. Metaphysik der Sitten. Verlag der Durrschen Buchhandlung, 1870; Manin, B. Principles of Representative Government. Cambridge University Press,1997; Mill, J. S. Considerations on Representative Government. Project Gutenberg, 2013; Pitkin, H. The Concept of Representation. University of California Press, 1967; Schmitt, C. Verfassungslehre. Berlin: Duncker & Humblot, 2017; Хобс, Т. Левиатан. Прев. Русев, Р. София: Наука и изкуство, 1970.