УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Ако една политическа партия няма, в своите основи, решителността да преследва кауза, която е праведна и морална, то това не е политическа партия; това е просто конспирация за превземане на властта.

Дуайт Д. Айзенхауер

 

Партиите са сравнително ново политическо явление – резултат от въвеждането на политическо представителство в законодателните органи на властта.

 

Класическата идея за демокрацията не включва партии, фракции или групи по интереси, тъй като се е смятало, че подобни разделения ще доведат до сблъсъци между противостоящи си интереси, а това, на свой ред – до деградация на демокрацията. 

 

В текста Federalist No. 10, Джеймс Мадисън, един от бащите-основатели на САЩ, дефинира фракцията като: „група граждани, независимо дали в малцинство или в мнозинство по отношение на цялото, обединени и мотивирани от някакъв общ импулс на страст или на интерес, който уврежда правата на други граждани или – общия интерес“.

 

Според Мадисън партиите („фракциите“) са, по тази причина, необходимо зло; но взе пак – зло.

 

Това зло е, според него, необходимо, тъй като подобни събирания на групи хора са част от човешката природа; и е зло, тъй като фракциите (според него) по принцип произвеждат само нестабилност, несправедливост и объркване – „тези смъртоносни зарази, поради които демократичните управления навсякъде са загивали“.

 

Оттук, според бащите-основатели, критично важна задача на Конституцията е това, да може да предотвратява тези злини на „фракциите“.

 

Въпреки тези ранни XVIII в. страхове, политическите партии успяват да се утвърдят като основен факт на демократичната политика и като водещо понятие при анализирането на съвременната политика и в частност – на демократичната такава.

 

Думата „партия“ произлиза от старофренското partie, обозначаваща „част, раздел, отделение“. Може да бъде буквално преведена като „онова, което е разделено“. Подобни разделения – първоначално само на мнения по отделни дискутирани въпроси – постепенно става правило в средновековните „парламенти“ на Европа. Към края на XIII в. вече се използва за обозначаване на различните страни в даден спор. По-късно, вече в XVII в., се обособява значението „хора, събрани заедно“.

 

В крайна сметка думата „партия“ обозначава процеса на разделение на хората в политическия спор – и тяхното последващо обединение в общия политически процес, особено след появата на политическото представителство.

 

Класическият модел на демокрация, описван от Аристотел, стъпва върху процес на вземане на решения, основан върху прякото участие и постигането на общо съгласие (консенсус). Идеята за съперничество посредством избори, т.е. за борба между различни фракции за влизането в системата, която прави решенията задължителни за обществото – това се превръща в основна черта на модерната демокрация едва при развитието на съвременните представителни арени (парламенти, национални събрания или асамблеи), в които управляващите са под контрола на управляваните.

 

Подобни състезания, става ясно на доста ранен етап, трябва да съдържат и елемент на сътрудничество, за да могат изобщо да се състоят. Различните групи хора, вярващи в различни неща, се събират в различни партии, за да могат да придвижат към политиката своите вярвания; и заедно с другите партии изграждат система, при която партията, събрала най-много подкрепа за своите възгледи и политики, да може да ги прилага чрез инструментите на властта.

 

Днес приемаме за изчерпателна следната дефиниция на „политическа партия“, формулирана от германския философ Ханс-Юрген Пуле:

„При демократичните режими, политическите партии са посредници между интереса на избирателите, от една страна, и институциите, които вземат решенията – от друга. Партиите са каналите, по които тече политическото взаимодействие между гражданското общество (в широката дефиниция на Джон Лок) и държавата.“

 

За да можем да отчленим политическите партии от останалите форми на политическо представителство и участие, ние трябва да идентифицираме базисните функции, които всички политически партии изпълняват като посредници между гражданското общество и институциите; и които ги оразличават от други форми на гражданско участие и гражданска организираност.

 

В литературата са описани няколко базисни функции на политическите партии. Те включват:

1. Артикулация на интереси: изразяването и структурирането на исканията на различни групи в обществото;

 

2. Агрегация на интереси: събирането и подреждането в система на интересите в ясна и различна от останалите политическа програма за управление. Това усилие е от фундаментално значение за това, дадена партия да постигне ясна „физиономия“ и дълготрайност на живота си.

 

3. Опростяване на избора между алтернативи. Веднъж агрегирани, интересите и намеренията трябва да бъдат така оформени, че избирателят да не потъва в разнообразни подробности, а да може да застане пред ясно изразени алтернативи по всички въпроси, както краткосрочни, така и дългосрочни. Пример е продължилата цяло столетие алтернативност между левите партии, които се борят с бедността, като вдигат данъците върху богатите, за да разпределят средства към бедните; и десните партии, които се борят с бедността, като намаляват данъците на предприемачите, за да могат те да разширяват бизнеса си и да наемат хора, по този начин извеждайки ги от бедност.

 

4. Рекрутиране на управленци. Тази функция на партиите се смята за изключително важнна – т.е. те да намират, обучават и издигат хората, които утре да управляват държавата в съответствие с партийната програма.

 

5. Състезание в избори за формирането на ново управление на страната. Победата на избори е единственият начин, при една демокрация, агрегираните и артикулирани интереси да могат да бъдат представени на нивото на управление на държавата.

 

6. Обществена интеграция, постигана чрез подпомагане на гражданите активно да участват в политическия процес. Влизайки в този процес, гражданите разбират и оценяват както значението на политиката, така и на своето участие в нея. Също така, ако всички интереси и вярвания, налични в обществото, са интегрирани в политическия процес, „отвън“ не остават обидени, непредставени и гневни граждани, които да решат да оспорват демократичните норми с насилие. Опитът показва, че пълноценното включване в процеса дори на партии и групи, проповядващи насилие в своите политически програми, постига ефекта на „укротяване“ на съответните партии и до техния отказ от насилие – както се случва във втората половина на ХХ в. на комунистическите партии в Западна Европа.

 

Никаква друга форма на гражданска организация не може да изпълнява тези функции, освен – политическите партии. Неправителствени организации например, или групи по интереси могат да оказват влияние върху управлението – но не могат самите те да управляват.

 

Доколко успешно – и кои – от тези функции партиите успяват да осъществят – от това може да зависи характера и модела на демокрацията в дадена страна. Става дума за качеството на демокрацията (никой да не е непредставен), за обществената интеграция (никой да не оспорва демокрацията с насилие), за честността на (и доверието в) изборния процес и т.н.

 

В литературата съществува огромно разнообразие от критерии, според които да можем да типологизираме партиите. В своя сборник Political Parties and Democracy (2001) обаче, Лари Даймънд и Ричард Гюнтер критикуват тези типологии с аргумента, че повечето от тях са развити на основата на опита на Западна Европа и са следователно неприложими към всички случаи и ситуации. Подобни типологии са особено подвеждащи по отношение на партийните системи на бившите социалистически страни в Европа, където партиите функционират под влиянието на фактори, които в Западна Европа не са водещи – като например малцинствени, езикови и религиозни разделения, или проблемите, съпътстващи изграждането на нов тип държавност.

 

Имайки това предвид, намираме за полезни някои от основните типологии на партиите, възприети в литературата.

 

Първата група такива типологии се съсредоточава върху функционални критерии, за да класифицира партиите по типове. Тези критерии са изведени от целите, които самите партии си поставят – например: да представляват една точно определена група в обществото (както в България например прави ДПС по отношение на турското малцинство) или да целят да променят цялото общество; да са съсредоточени повече върху изборите или – върху създаването на трайни партийни структури по места; да искат да управляват сами или да участват в управлението с някои свои политики; да искат да играят на „равен (т.е. за всички) терен“ или да искат недопускането на нови партии, създавайки политически картели.

 

Други класификации се фокусират върху организационните характеристики на партиите; и делят партиите на такива с хлабави структури, активизиращи се по време на изборите; или – с голяма и постоянно поддържана партийна структура, действаща постоянно. В този смисъл класическият модел е на френския социолог Морис Дюверже, който прави разлика между „кадрови партии“ (т.е. партии, организирани като елити, явяващи се на избори) и „масови партии“, поддържащи сложни организационни структури и стремящи се към постоянно увеличаване на членската маса. В европейската традиция „кадрови“ са обикновено либералните и консервативните партии, а „масови“ – социалистическите.

 

Има и изследователи (като германския социолог Роберт Михелс), които делят партиите на различни категории в съответствие със социологически принципи. Идеята тук е, че партиите изразяват интересите на различни обществени групи и по този начин се явяват продукт на тези групи.

 

Накрая, има и смесени подходи, като този на Ото Киршхаймер, очертаващ четири основни видове партии: „буржоазни партии на индивидуално представителство“ (напр. либерали, зелени); „класови масови партии“ (напр. социалисти, комунисти); „деноминационни (т.е. религиозни) масови партии“ (напр. христиандемократи, католически партии); и „всеобщи народни партии“.

 

От историческа гледна точка, партиите се оформят като отговор на проблеми, свързани с правенето на колективен избор, възникнали в различните представителни форуми на късното средновековие, където различните интереси на обществото са формулирани и представени пред коронованите държавни глави. В този процес различни групи представители стигат до извода, че ще са по-ефективни, ако се организират и упражняват постоянно влияние върху короната. По-късно, при разширяването на избирателното право и при влизането на все повече различни интереси в парламентите, партиите се трансформират от прости парламентарни фракции в организации, способни да печелят избори и така да вкарват своите хора (и идеите си) във властта.

 

Пример за подобно развитие виждаме в оформянето на двете основни партии, във Великобритания, след въвеждането на Магна Харта (Великата Харта) в XIII в., орязваща произволната власт на короната. Магна Харта дава на бароните окончателната дума при формирането на държавния бюджет и оттук – на данъците, дотогава приоритети на краля. За да упражняват тези си нови права, бароните формират Съвет, който постепенно се превръща в парламент. В рамките на този процес се оформя партията на Вигите като фракция, представляваща интересите на големите аристократични семейства (впоследствие – и на дискриминираните от протестантската държава католици), които са противници на абсолютната монархия и подкрепят парламентарния режим. Срещу тях застава партията на Торите, представляваща по-дребните земевладелци и предпочитаща по-авторитарни форми на управление. В крайна сметка от Вигите произлизат Либералите (впоследствие – Лейбъристите), а от Торите – Консерваторите.

 

В своята начална форма националните парламенти в Европа са избирани от малцинство на населението при рестриктивно право на глас. Ще рече: право да избират и да бъдат избирани са имали само онези групи в обществото, които покриват минимални критерии като: размер на собственост; възраст; пол; класа; раса; грамотност; размер на плащаните данъци. Затова в първоначалния си вид партиите са просто групи, организиращи различни части от обществения елит.

 

Видният изследовател на тези процеси, Морис Дюверже, идентифицира два вида подобни партии, установили се към края на XIX в. Консерваторите обединяват аристокрацията, крупните индустриалци и висшия клир. Либералните (радикалните) партии обединяват търговци, дребни предприемачи, чиновници, учители, юристи, журналисти и писатели.

 

От организационна гледна точка, тези партии са били хлабави федерации от предизборни комитети и щабове, активиращи се по време на избори. От момента, в който партийните структури започват да „надживяват“ изборите – т.е. продължават да функционират и помежду избори – се появяват съвременните партии. Това са „кадровите партии“ на Дюверже – елити, организиращи се за печелене на демократични избори и привличащи към своята работа авторитетни имена и влиятелни хора. В този вид партии не съществува централно партийно ръководсвтво, което да е различно от водещите фигури, представени в парламента. Местните партийни структури са автономни и избягват подчинението си на някакво централно ръководство. В този смисъл кадровите партии са по-скоро федерации от местни организации, отколкото – национални структури. Подобни днес са партиите в Дания и Канада, както и Консервативната партия във Великобритания.

 

Практическата цел на подобни партии е да осигурят представителство в парламента на местните елити – нещо, което изследователите наричат симбиоза между „партията във властта“ и „партията по места“. Подобни термини се ползват от Петер Мейър за оразличаване на организационните структури на партиите:

-„Партията по места“ – това са членовете на местните организации;

-„Партията във властта“ – това са членовете на парламента, както и на централната и местната власт;

-„Партията в центъра“ обозначава централното партийно ръководство и нейната администрация.

 

С разширяването на правото на гласуване и вливането на нови социални групи в политическия процес, характерът на партиите започва да се променя. „Кадровите“ (т.е. на елита) партии се оказват непригодни за привличането, представянето и интегрирането на огромните социални маси, включващи се в политиката. С тези задачи се заемат новите „масови партии“, които разчитат не на елитни договорки, финансиране от дарители и привличането на авторитети – а на масово членство. За да могат да са в постоянен контакт с много хора, тези партии развиват сложна хоризонтална и вертикална организация. Необходимото за изборите финансиране се привлича не от големи индивидуални дарения, а – от малки, но огромни по количество членски вноски. В процеса на приобщаване на нови маси хора към политическия живот, тези партии развиват и образователни програми за своите членове, както и вдъхновяващи ги политически идеологии, обещаващи бъдещо рязко подобряване на живота на обикновените хора. Класически пример за такава партия е германската Социалистическа работническа партия, създадена през 1875 година.

 

При този модел на масова партия виждаме пълното разгръщане и на трите лица на партиите, споменати по-горе, с отчетлив превес на „партията в центъра“ и „партията във властта“.

 

В последните години в литературата се постигна определено съгласие по това, през какви етапи минават партиите в своето развитие в съвременна Европа. По-специално, идентифицирани са три основни „вълни” на промяна на партиите.

 

Първата вълна на партийно адаптиране към модернизацията на обществото е в периода между 1890 година и Първата световна война. Точно в този период се преминава, постепенно, от кадрови към масови партии.

 

Втората вълна на промени започва след Втората световна война, с появата на „всеобщите“ народни партии. Този термин е изведен (от Ото Киршхаймер) през 1965 година, за да опише процеса, при който отслабват предишни партийни репери като класова идентичност и политическа идеология, което води до засилена волатилност на вота при рязко засилване на влиянието на медиите и на маркетинговите подходи в правенето на политика.

 

Като резултат от тези промени, партиите сменят фокуса си – от постоянното култивиране на приоритетни отношения със своята електорална база, към търсенето на по-широка аудитория и по-голям електорат. Основната задача на партиите става разгръщането на програми, които се опитват да представляват интересите на всички групи в обществото. Партиите отстъпват от предишните си стройни (но отблъскващи определени социални групи) идеологии, за да разширяват своите послания – и така постепенно започват да размиват разликите помежду си. Това на свой ред води до пренареждане на различните лица на партиите, като „партията по места“ губи своето значение в полза на „партията в центъра“, където пък все повече власт придобиват не партийните идеолози, а различните видове експерти, наемани за печеленето на избори. Рязко отслабва връзката между партиите и хората по места.

 

Третият период на партийна промяна започва около 1970 година и се състои в оформянето на различни варианти на „всеобщите партии“. От поредица изследвания става ясно, че загубата на приоритетната връзка на партиите с хората по места е „компенсирана“ с появата на друга приоритетна връзка – между партиите и държавата. Така се раждат „картелните партии“, описани от Ричард Кац и Петер Мейър в Changing Models of Party Organization and Party Democracy: The emergence of the cartel party (1995).

 

Изместването на фокуса от хората към държавата е опит на „всеобщите“ партии да решат свой основен проблем: след като са загубили връзката с хората си по места; и след като са загърбили идеологиите, които са ги правили разпознаваеми, партиите се оказват изложени на постоянен риск от изчезване поради волатилността на електората, който днес подкрепя една, а утре – друга от все по-приличащите си партии.

 

Резкият спад на членската маса (т.е. на приходите от членски внос), от своя страна, лишава партиите от предвидимо финансиране и ги прави все по-зависими от държавните субсидии. Вместо да се борят за изборна победа (т.е. за да могат да превърнат идеите си в управленски политики), партиите започват да се задоволяват просто с някакво участие във властта – т.е. с ограничен, но реален достъп до ресурсите на властта и на държавата. За Кац и Мейър, тези „картелни партии“ вече не са посредници между гражданското общество и държавата; те се превръщат в агенти на самата държава.

 

Няма съгласие по това, какво се случва на партиите днес – и какви ще бъдат те утре. Може да се каже, обаче, че се наблюдава продължаващо сближаване на „партията в центъра“ и на „партията във властта“ (при водеща роля на втората) за сметка на „партията по места“. Този процес откъсва партийните ръководители от избирателите и ги превръща в автономен (от волята на гражданите) елит. Резултатът е онова отчуждение на хората от партиите, което днес води до появата на нови екстремистки, ксенофобски и популистки политически субекти.

 

Светослав Малинов, съставител. „Политическите партии и демокрацията“ - Антология. Българско училище за политика и Нов български университет, София, 2007.; Mair, Peter, "Party System Change. Approaches and Interpretations.", Oxford University Press, 1997; Richard Gunther, Jose Ramon Montero and Linz, Juan J., "Political Parties: Old Conceptsand New Challenges.", Oxford University Press, 2002

 

Христо Панчугов