УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Понятието „поетика“ означава: 1) аналитични правила за създаване на литературно произведение; 2) аналитично описание на литературните произведения; 3) трактат или наръчник по литературна теория; 3) аналитично описание на стила в литературно произведение; 4) стил на конкретен литературен автор.

 

„Поетика“ произлиза от старогръцкото словосъчетание tekhne poietike, букв. „поетическо изкуство“, като думата tekhne („занаят“, „изкуство“) започва да се изпуска, а прилагателното poietikos се субстантивира (ta poietika, букв. „поетическите неща“). Poietikos се свързва със съществителното poiesis. В Древна Гърция poiesis означава първоначално „създаване“ и „творчество“, включващо всякакъв вид умения – от тези на занаятчията, работещ с глина, до тези на художника и поета; думата започва да означава по-конкретно „поезия“ във времето на Платон и Аристотел. В диалога „Пир“ Платон определя poiesis най-общо като преход от несъществуване към съществуване на нещо.

 

В античността няма ясна граница между устно и писмено слово, затова и поетиката – като теория на литературата, е в този период по-скоро част от реторическата теория. Нейните методи на описание и понятия са близки с тези на реториката; разсъждения върху литературата се смесват свободно с разсъждения върху начина, по който се говори.

 

Най-известната поетика от античността е тази на Аристотел, озаглавена „За поетическото изкуство“. Аристотел е изучавал систематично литературни произведения, но всички негови съчинения, освен „За поетическото изкуство“, са изгубени. „За поетическото изкуство“ или „Поетика“ е оцеляло в една книга, която представлява записки на лекции по темата „трагедия“. „Поетиката“ на Аристотел се занимава с произхода на трагедията, с нейното развитие като жанр, с нейната дефиниция и, най-сетне, с нейните основни елементи. Като свързана с проблеми на литературната поетика може да се разглежда и Трета книга на Аристотеловата „Реторика“, посветена на стила на изразяване.

 

Други популярни поетики от античността са Ars poetica на римския поет Квинт Хораций Флак (написана на латински около 19 г. пр. Хр.) – един вид трактат-писмо-поема за поезията, и „За възвишеното“ от непознат гръцки автор от I в. сл. Хр. (трактатът е приписван на Лонгин).

 

Ако методът на херменевтиката се занимава със значението на литературния текст, с тълкуване на неговото съдържание (с въпроса „Какво се казва?“), то поетиката се занимава по-скоро с неговата направа (с въпроса: „Как се казва?“).

 

Поетиките могат най-общо да се разделят на два типа: дескриптивни и нормативни.

 

Дескриптивна поетика е тази, която анализира литературни произведения, конкретен автор, жанр или стил, без да предписва как трябва да се създава добро литературно произведение. Нейната цел е да се разберат и опишат механизмите, по които се прави и функционира литературата или конкретно литературно произведение. Дескриптивните поетики стават особено популярни през ΧΧ в. с развитието на руския (или по-точно съветски) формализъм (школа в литературознанието, свързана с имената на Виктор Шкловски, Владимир Проп, Роман Якобсон) и френския структурализъм (свързан с имената на Клод Леви-Строс, Ролан Барт, Жерар Женет).

 

Нормативната поетика е тази, която търси най-доброто произведение и предписва как може да се създаде то. В нормативната поетика има образец, който трябва да се следва. Нормативни са поетиките на класицизма и неокласицизма, които посочват като образци литературата на Древна Гърция и Рим. Нормативна е например поетиката на френския поет Никола Боало (XVII в.), който имитира Хораций, както и на немския драматург Готхолд Ефраим Лесинг (XVIII в.), който в прочутата си книга „Лаокоон, или за границите на живописта и поезията“ ползва като образец Аристотел.

 

Разделението между норматива и дескриптивна поетика обаче не е твърдо установено. „Поетиката“ на Аристотел, пример за дескриптивна поетика, е и нормативна, доколкото посочва едно най-добро произведение на елинската драма: трагедията „Едип тиран“ на Софокъл.

 

 

Георги Гочев