УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Твърди се, че понятието "персонализъм" е употребено за пръв път от немския богослов Фридрих Шлайермахер в книгата му "За религията. Речи към образованите нейни отрицатели"(1799 г.). Това е и идеята на Шлайермахер за "Аз"-а като "отражение на Универсума". (Според неговият изследовател и последовател Рудолф Ото - представен чрез трудовете му от българския учен Мирослав Бачев - в "Речите" Шлайермахер очертава два типа мистика, "вътрешен" и "външен", на самоглъбяването и съзерцанието, като пак според Ото: "Шлайермахер не отркрива Божественото в наблюдаването на Вселената, той го открива в себе си.", формула от 1926 г.). И през целия деветнадесети век думата "персонализъм" се вплита в стотици сентенции, в разнородни идеи на философи и историци на религиите, в цялостни мирогледни концепции, явява се отново и отново и винаги обозначава едно и също: вглъбяване, потапяне, взиране във вътрешните светове на човека, представяне на ЧОВЕКА като най-висша духовна ценност сама по себе си. Това свръхоценностяване пронизва и мощните романтически нагласи, завладели на вълни умовете и делата на творците - поети, писатели, художници - от целия евроатлантически свят. Прекрасен синтетичен израз на всичко това ни дава руският поет Федор Тютчев в третата строфа на писаното през 1830 година в Германия стихотворение "Silentium":

 

Лишь жить в себе самом умей -

Есть целий мир в душе твоей

Таинственно-волшебных дум -

Их оглушит наружный шум, -

Дневные разгонят лучи, -

Внимай их пенью - и молчи!..

 

(В Мюнхен Тютчев се сближава с философа-романтик Фридрих Шелинг и със самия Хайнрих Хайне.)

 

А интересуващият ни термин "персонализъм" има произход от латинската дума "persona" (или "лице"), отнасяща се за театралните действа в античността. За своята роля актьорът ползва маска, говори през нея: "personare", звуча през/от/чрез маската. Така "персона" поражда цяла семантична полоса от всекидневни думи и понятия, които в различните езици ще обозначат разнотипни проявления на човека.

 

Още в ХІІІ век италианецът Св. Тома от Аквино използва, за да обозначи по-високата степен на съществуване на "лицето" понятието "personalites", доближаващо се до съвременното разбиране за "личност": "persona significat id quod est perfectissimum in tota natura". Според средновековният богослов именно божествено дарената душа актуализира тялото на човека в истинско човешко същество. А Имануил Кант вече разграничава в "Критика на чистия разум" (1781 г.) понятията като "Person", "Personalitat", "Personlichkeit". И в историческото развитие на философията и близките науки през 18-и - 20-и век, тези понятия ще се умножават и ще се комбинират сложно-съставно - в съчиненията на цяла поредица от мислители.

 

А най-общите философски определения за "персонализъм" сякаш завинаги остават обагрени от теологическия си произход. Например речниковото: "Екзистенциално-теистическо направление във философията, признаващо личността за първична творческа реалност и висша духовна ценност, а цялото мироздание - за проявление на творческата активност на върховната личност - Богът". Цяла поредица обаче усложняващи определения слагат по-силен акцент и върху творящата активност на "персоната" на човека, върху способността й да участва пълноценно в дълбинния познавателен процес, дори да преобразува битието. Или, както пише например Романо Гуардини (италианец, осъществил в Германия кариерата си на виден католически мислител-преподавател) в своите "Автобиографически записки": "Когато човек се ражда, на него му се дава една дума, която той носи със себе си - не само дарба, а дума. Тя се втъкава в неговата същност и е като кодът към всичко, което след това се случва. Тя е сила и слабост едновременно. Тя е поръчение и обет, закрила и заплаха. Всичко, което по-късно в хода на годините се случва, е проявление на тази дума, изразяване и сбъдване. // И може би тази дума ще бъде основанието за онова, което съдията ще му отсъди." А ето и едно разширено съвременно определение (и с гражданско-политически импликации) на яркия персоналист Дени де Ружмон от голямото му есе "Бъдещето е наша работа":

 

"Личността е антиномичният човек, когото довеждат до апатия, когато го принуждават да бъде само една от противоречивите си възможности: закрепостяване или подвижност, сигурност или риск, вярност или търсене на непознатото, традиция или нововъдение.

 

Различен от масата чрез признание, чието конкретно изявяване го свързва с ближните му. Самотен, защото е единствен физиологически и духовно, но солидарен, защото всички са единствени, понасят същите тегоби, които ги изравняват, и са изправени, всеки в своето търсене, пред рискове, по дефиниция без прецедент. Едновременно свободен и отговорен, едновременно независим и обвързан, способен да съсредоточи в себе си, на мястото си, сред близките си, но също и да се отвори за света на другите.

 

Най-сетне, човекът, като личност, е източник на всички ценности в обществото, изградено по негова мярка... Съществуват естествено групови ценности, ала ценностите, изхождащи от личността, си остават първостепенни, тъй като личността е отворена за универсалното, докато групата по природа и функция има тенденцята да се затваря в себе си.

 

От само себе си се разбира, че не би могло да има действителна свобода в Града без способността да въздействаш върху съдбините си, следователно няма истинска личност извън общност, къято е допринесла да създаде, а после да я запази чрез отговорната дейност, в която самата тя се формира и октуализира."

 

И Дени де Ружмон призовава: "ДА СТАНЕМ САМИТЕ СЕБЕ СИ!"

 

 

Михаил Неделчев