УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Властови ред, при който висшите държавни институции на законодателната и на изпълнителна власт – Парламент и Правителство, зависят пряко от волята на избирателите. При стриктно спазване на разделението на властите – законодателна, изпълнителна и съдебна, изборите са решаващи за установяването на определено управление. Европа има в своята традиция министър-председателски тип парламентарно управление, където премиерът и министрите са политически избор от парламента, докато САЩ установяват на върха на изпълнителната власт пряко избрания президент, който оформя и състава на правителство. Има и парламентарен вариант, използван във Федералната република Германия, където канцлерът, т.е. ръководителят на правителство се избира от парламента, но министри се назначават пряко от него и не се гласуват. Тези различия не променят същността на системата – изборът на гражданите.

 

Парламентаризмът води своето начало от прецедент в Камарата на общините в Лондон през 1872 г., когато премиерът лорд Норд подава оставка, тъй като народните представители отказват да гласуват предложения от правителството бюджет. Това става основата за вотът на недоверие, а базовия финансов закон става водещо начало за парламентарното доверие или недоверие към всеки кабинет. Става ясно, че през парите на държавата се определят и политиките на властта. Налагането на парламентаризма отнема повече от век във Великобритания, като някои историци считат като финална фаза реформи в парламентарната практика през 1911 г. Може да се твърди, че в различни свои страни парламентарното управление и до днес търпи реформи, но остава най-важният елемент – волята на избирателите. Фактически се получава простичка схема: избори, които произвеждат парламент, който създава правителство. В този ред има зависимост на двете висши институции една от друга и на този баланс е построена парламентарната демокрация. Правителството зависи от парламента, защото се избира от него, а той от своя страна е зависим от върха на изпълнителната власт, която с подаването на оставка може да предизвика избори и да се създаде нов парламент.

 

Този модел е валиден и за България. През 1879 г. с приемането на Търновската конституция възникват и модерните висши държавни институции в нашата страна. В продължение на десетки години те остават непроменени. В първия ни основен закон обаче не е фиксирано изрично парламентарното управление и баланса на властите, въпреки че са въведени някои елементи като парламентарния контрол /без да е категорично изискването министрите да отговорят, те могат да изпращат свои представители в парламента, които да ги заместват в отговорите/. Конституцията дава право на монарха да свиква и по-важното да разпуска Народното събрание, както и да назначава министрите, като определя един от тях за министър-председател. Така премиерът е по-скоро пръв между равни, отколкото носител на обществено доверие, извън това на държавния глава. С този ред е назначено и първото българско правителство, ръководено от Тодор Бурмов. Но кабинетът, съставен от средите на възникналата консервативна партия не получава доверието на първото Обикновено народно събрание, където мнозинство имат представителите на либералната партия. Дори нещо много интересно – тази политическа липса се свързва точно с отказ да се приеме действащият бюджет. Княз Александър Първи е изправен пред политическа криза, която решава, като разпуска парламента и насрочва нови избори, но и с ново служебно правителство.

 

През март 1880 г. изборите за второто Обикновено Народно събрание отново са спечелени от либералите. Това кара монархът да направи стъпка, с която променя своите правомощия и се съобразява с политическото доверие, давайки път на нова конституционна практика. Той издава указ, в чиято първа част назначава за министър-председател лидера на спечелилата избори партия – Драган Цанков, и вече по негово предложение, във втората част на указа назначава останалите министри. Така от 26 март 1880 г. в България се въвежда парламентарното управление, което е четвъртото по ред в Европа.

 

След тези събития следват години на различни кризи, сред които най-сериозната е приемането на специален режим на пълномощията на монарха, дадени му от Второто Велико Народно събрание през 1881 г., но и скоро отменени от самия него през 1883 г. На следващата година при вътрешнопартийна криза в управляващите, монархът окончателно налага волята на министър-председателя, като решаваща, кои личности да бъдат в кабинета. След това въпреки много острата криза в периода 1886/1887 г., когато страната е на ръба да загуби своето самостоятелно държавно развитие, но успява да управлява бурните събития, парламентарното управление и изборите като негов основен елемент остават. Това е валидно както за министър-председателите в края на XIX в., така и за първите години на XX в.

 

В периода след войните – Балкански и Първа световна, парламентаризмът се сдобива със свои алтернативи, породени както от специфични български идеи – съсловната демокрация, така и от навлизането на идеите на болшевишкия модел на диктатура на пролетариата през комунистическата партия и споделянето на идеите на италианския фашизъм на Б. Мусолини, поел властта в Италия през 1922 г. Тежките години на политически терор след 1920 г., особено разразил се в пролетта на 1925 г. с комунистическия атентат на църквата Св. Неделя и безумния отговор на държавата, включвайки античовешки механизми на репресивната си машина, поставят парламентаризмa е под въпрос. Но от януари 1926 г. с идването на власт на министър-председателя Андрей Ляпчев равновесието и баланса на изпълнителната и законодателната власт се възстановят.

 

За много дълъг период българският парламентаризъм прекъсва своето съществуване с държавния преврат на 19 май 1934 г. В този ден е разпуснат парламента, забранени са политическите партии, спряно е действието на конституцията, въведена е цензура, властта е поета от група военни. На следващата годинa тази власт е иззета от българския цар, но парламентарната демокрация не е възстановена. На 9 септември 1944 г. същата група военни, заедно с комунисти и леви земеделци произвеждат нов преврат, който в крайна сметка помага за установяването на диктатура на комунистическата партия и налагането на тоталитарна власт, основана на масови убийства.

 

В Западна Европа след Втората световна война парламентаризмът е възприет изцяло като единствената реална демократична форма на политическа власт. Нейната алтернативна е тоталитарната власт на комунистическите партии в източната част на континента, подчинени на Москва, столица на болшевишката руска империя, нарекла се Съюз на съветските социалистически републики. Този сблъсък е известен като Студената война, продължила до падането на Берлинската стена през ноември 1989 г.

 

След тази дата и в източната част на стария континент бе възприет парламентарния модел.

 

В България бе възстановен със свободните избори през 1990 г., като голяма част от обществото изобщо не подозираше, че тази демократична форма е съществувала още от XIX в. в страната. С много трудности и през реални политически кризи парламентарната демокрация в своя баланс на висшите държавни институции успя да се наложи. Днес за голямата част от хората в България е ясно, че именно изборите ще определят кой да ръководи изпълнителната власт. Прекият избор на президент, който няма никакви права в този баланс на властите, или казано по-малко по-мек начин, има косвени, само допринася за объркване на обществото при представата за силата на вота. Гласуването на хората има за цел да определи кой ще ги управлява, а не кой ще представлява държавата в страната и по света.

 

Парламентаризмът е водещ инструмент на съвременния свят и поради още една причина, изразена през популярната фраза на британският министър-председател от Втората световна война, че може да не е най-добрият начин за управление, но е най-добрият измислен досега. Той продължава да се радва на положително мнение на хората в евроатлантическия свят и трайно се свързва с понятието за демокрация.

 

 

Д. Караджов, Парламентарният режим при еднокамарната система с оглед на конституционно-парламентарната практика в България, С., 1927 г.

  

 

Веселин Методиев