УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

Понятието отговорност добива гражданственост към края на XVIII в. Най-ранните му употреби се отнасят до политиката и малко по-късно сферата на неговото приложение се разширява. В нашите съвременни представи съществуват много различни видове отговорност. Говори се за морална отговорност, юридическа отговорност, политическа отговорност, административна отговорност, партийна отговорност, служебна отговорност, историческа отговорност, интелектуална отговорност и пр. Независимо от различията, които съществуват между различните видове отговорност, това че използваме една и съща дума, подсказва, че между тях съществува нещо общо. Наистина има една обща елементарна структура на определен тип отношение, която придава значение на думата отговорност.

Отношението на отговорност е тясно свързано със задължението. Дадено лице е отговорно винаги с оглед на някакви задължения, под които лицето попада по силата на някакъв нормативен ред – морален, правен, административен, или друг. Задължението трябва да е поето съзнателно и доброволно. Ако човек не знае, какъв е нормативният ред, не го разбира, не го смята за валиден или пък не смята, че редът се отнася се за него самия, той не може да бъде държан отговорен за неговото нарушаване. Тъй като тези две условия не са налице винаги и при всички хора, на определени хора – напр. малки деца или душевно болни – ние или изобщо не търсим никаква отговорност, или пък ги смятаме за ограничено отговорни. Съзнателното поемане на определено задължение е и поемане на отговорност. С него човек се задължава не просто да извърши или да не извърши определено действие, нормирано от съществуващия порядък, но и да понесе упреците, санкциите и наказанията от страна на другите в случай, че с действието или бездействието си той наруши този порядък или че предвидимите последици от тях се окажат отрицателни. Носенето на отговорност се състои в изтърпяването на неблагоприятните последици от дадено действие или бездействие, за което даден нормативен ред предписва задължение. Това обяснява, защо отговорността се оприличава на товар. Товар е, защото с поемането на отговорност ние се откриваме към възможността другите да ни упрекват или наказват и така неизбежно ставаме уязвими.

Отговорност се носи винаги за извършването или въздържането от извършване на дадено действие. За да може обаче да носи отговорност за своето действие или бездействие, човек трябва да е свободен първо, да вземе самостоятелно решението за него и второ, да извърши действието без да има пречки пред осъществяването на свободно взетото решение. За действия, които хората вършат принудително, все едно дали става дума за външна или вътрешна принуда, те не могат да носят отговорност. Казано по друг начин, отговорността предполага както свобода на волята, така и свобода на действието. Не се носи отговорност и тогава, когато непреодолими външни обстоятелства или чужди действия попречат на дееца да извърши дадено действие, което той вече е решил да извърши.

Отговорност обаче се носи не само за нещо, но и пред някого. За да е възможно да се носи отговорност пред някого, е необходимо този някой да има правото да търси отговорност от дееца и деецът да знае и в някаква мяра да приема това. Всички те трябва да са част от една и съща, регулирана от общи правила морална, правна, професионална, политическа или друга общност. Без тази осъзната и приета по вътрешно убеждение връзка на дееца с общността не е възможно да се установи отношение на отговорност. Дори и в онези привидно строго субективни случаи, когато казваме, че отговаряме пред собствената си съвест, ние все пак знаем, че макар да ни говори без посредници, гласът на съвестта е гласът на другите в нас.

Хората поемат и носят отговорност за много и различни неща пред различни хора и различни общности. Това е защото човешката форма на живот е такава, че ние живеем оплетени в гъста мрежа от разнородни зависимости от други хора. На едно ключово място в знаменитото произведение на Аристотел „Политика“ се казва, че „който не може да живее общностно или не се нуждае от нищо поради способността си да задоволява сам потребностите си ... е или животно, или бог.“ (1253 а) Ние хората очевидно не сме нито животни, нито пък богове и по самата си природа сме необходимо свързани с другите. Може би най-важният елемент, изграждащ тъканта на нашите връзки с другите хора, е именно отношението на отговорност. Това отношение е повсеместно и пронизва целия човешки живот. Голяма трудност представлява обаче степенуването на отговорностите ни към различните хора или групи от хора по важност. Невинаги е лесно различните отговорности да се хармонизират помежду си. Често се случва човек да изпитва угризения на съвестта от това, че в името на отговорности към професията е оставил на заден план отговорностите към близките си, или обратно. С проблема за степенуването на отговорностите си сме принудени да се справяме всекидневно. Правим го къде по-добре, къде по-зле съобразно условията на ситуацията. Макар и трудна, тази задача обаче не е непосилна за повечето хора. В огромната част от случаите те имат сигурна отправна точка, зададена от една постоянна и като че ли очевидна цел – личното благо и частното благополучие. Следвайки тази цел, ние може би понякога изпадаме в конфликти с другите, но рядко изпадаме в конфликти със самите себе си, тъй като въпросната цел има непосредствена очевидност за нас.

От казаното дотук става ясно, че отговорността е сложна релация, която включва следните четири необходими елемента. Първо, отговорност се носи от някакъв субект – индивид или група, който има нормативно съзнание, разбира своите задължения и е способен да действа по своя воля без принуда. Второ, отговорност се носи за нещо, това може да е предмет, действие или дейност. Трето, отговорност се носи пред някого – отделно взети лица или колективи. Четвърто, отговорност се носи в съответствие със съществуващ нормативен ред.

Във връзка с всеки един от изброените четири елемента се поставят някои сложни теоретични и практически въпроси. Във връзка с първия елемент такъв е въпросът – доколко субектът на отговорност, все едно индивидуален или групов, може да се смята за рационален деец. Нещата опират далеч не само до това дали деецът разбира правилно задълженията си в рамките на нормативния ред и дали намира най-адекватния начин да ги изпълни. Истинските трудности идват, когато той трябва да съпостави задълженията си с други свои задължения и да ги подреди по приоритети. Тук вероятността решенията и действията впоследствие да се окажат погрешни нараства заедно с усложняването на мрежата от отговорности. Друг съществен проблем е този за свободата – за свободата на действието и особено за свободата на волята. Докато схващаме свободата на действието само като липса на пречка и принуда, разпределението на отговорностите е относително лесно. Нещата стават по-сложни, когато решим да схванем тази свобода като свобода от предубеждения, самозаблуди и грешки от гледна точка на общоприети стандарти за рационалност. Тогава вече отговорността на дееца се отнася не само до изпълнението на дадено действие, но и до мненията и убежденията, на базата на които той взема решението за това действие. В съвременната морално-философска дискусия оживено се дискутира дали и доколко хората могат да носят отговорност не само за своите убеждения, но и за своите нагласи, настроения и емоции. Много сериозен въпрос е и въпросът за свободата на волята. Въз основа на някои резултати от изследвания в областта на неврофизиологията в наши дни мнозина смятат, че свободата на волята е илюзия и не е съвместима с онази детерминистична картина на действителността, която се изгражда от съвременната наука. Значи ли това, че наред с представата за свобода на волята би трябвало да се откажем от толкова важни понятия като отговорност, вина, наказание, срам, разкаяние и пр., върху които се крепи действащият морален и правов ред на човечеството? Тук мненията отново се разделят. Докато едни смятат, че физикалистката картина на света налага радикално преразглеждане на моралните и правни норми, според които живеем, и на поддържащите ги институции, други са на мнение, че понятието отговорност има смисъл дори и при една строго детерминистична физикалистка картина на света.

Най-важният открит въпрос във връзка с втория елемент – предмета на отговорност – опира до това доколко определено трябва да бъде онова, за което отделен деец може да носи отговорност. Да се твърди, че отделен човешки индивид може (а и следва) да носи цялата отговорност за състоянието на човечеството, е нелепо, защото това би означавало, че той разполага с на практика безгранични възможности за действие, каквито не е възможно да има никой. „Претоварването“ с отговорност отвъд възможностите на субекта за действие е на практика анулиране на отговорността. За да е действителна отговорността, тя трябва да се отнася до нещо определено и то да не надхвърля способността на дееца да въздейства върху реалността.

По сходен начин стоят нещата и  с третия елемент. Отговорност се носи пред достатъчно ясно определено множество от хора, като е известен принципът, на който е формирано това множество. Трябва освен това да е ясно и нормативното основание, на което тези хора имат право да държат дееца отговорен. Отговорността пред цялото човечество е толкова малко отговорност, колкото и отговорността за всички мислими неща. По по-особен начин стоят нещата обаче с генерационната отговорност. През 1979 г. германският философ Ханс Йонас (1903 – 1993) публикува своята влиятелна книга „Принципът на отговорността“. В нея той за първи път развива идеята, че днешните поколения имат моралното задължение да опазват природната среда на нашата планета и да използват нейните ресурси така, че планетата да остане обитаема и за бъдещите поколения. От такава гледна точка отговорността се носи пред хора, които все още не са се родили. Тази особена форма на отговорност пред неродените произтича от безпрецедентно нарасналите възможности на съвременното човечество чрез своята стопанска дейност да въздейства разрушително върху климата на нашата планета и земната природа. По сходен начин се формулира отговорността на съвременните поколения към бъдещите в областта на социално-осигурителното дело. Сегашните генерации имат моралното задължение да не изтощават отвъд разумното ресурсите на солидарните системи на социално осигуряване в свой собствен интерес, а да оставят тези системи на бъдещите поколения дееспособни. Да се носи такъв вид отговорност пред бъдещите хора е възможно поради нашата способност за морална саморефлексия. Ние можем да си представяме все още ненастъпили неблагоприятни състояния на света, можем да осъзнаем себе си като дейци, които са станали причина за тях, можем сами да се задължим да не допринасяме с действията си за тяхното настъпване, способни сме и да обвиним себе си морално, когато не действаме съгласно това самозадължение.

Най-трудният въпрос, който се поставя във връзка с четвъртия елемент на отношението на отговорност – съответствието с определен нормативен ред, опира до това, че в наши дни е все по-трудно да се намери такъв общ морален, политически или правов ред, който всички хора биха приели доброволно по вътрешно убеждение. В условията на голямо религиозно и културно разнообразие съществуват множество видове ред, от които често произтичат напълно изключващи се взаимно задължения. Най-лесно това личи по конфликтите, които поражда възходът на политическия ислям и възникналия на неговата основа ислямски тероризъм. В този случай се появяват хора с голяма склонност към насилие и значителен разрушителен потенциал, които не се чувстват членове на една и съща морална общност с останалите и не са готови да поемат каквато и да било отговорност за тяхното благо и пред тях.

Христо П. Тодоров