УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

В най-общо определение, думата „опозиция“ означава ‘противопоставяне’. Както в повечето езици, така и в български, тя е заемка от лат. oppositio, -onis. Приема се, че тази дума първоначално е възприета като термин в различни области на средновековното знание като логиката и астрологията с астрономията, откъдето са се развили специфични терминологични значения в музиката, шахматната игра, политиката и съвременната системно-структурна лингвистика, за да се достигне до обособяване на съвременното ѝ общоупотребимо значение ‘противопоставяне, противопоставеност’. Историята на идеята за „опозиция“ обаче показва, че тя се оказва фундаментална за всяка митология или религиозна философия и етика в различните култури чрез съответните им основополагащи за всеки език антонимни двойки основни понятия като добро – зло, сакрално – профанно, светлина – тъмнина, горе – долу, дясно – ляво, мъжко – женско. Ясен пример е фундаменталната опозиция ян – ин в даоизма, от която произлизат петте стихии (първоелементи): вода, огън, дърво, метал и земя, а от тези елементи пък произлизат „десетте хиляди неща“ (цялото многообразие на материалния свят, включително и човекът). Всяка религиозна философия се характеризира със свои съответни бинарни опозиции: Паруша и Пракрити в индуизма (мъжкото и женското начала, на които при Юнг съответстват Анимус и Анима); ор и кли  (светлина и съсъд) в Кабалата.

 

Както проличава от историята му, понятието опозиция е, на пръв поглед, позиционно-статично по своя общ смисъл, но, по дълбоката си същност, самото взаимоотношение на противоположност между „положителното“ („+“) и неговото „отрицание“ („–“) в тази „полярност“ е потенциално развойно-динамична. Дори самата динамика, като възможност, се проявява  именно благодарение на потенциалите на силите, пораждани от напрежението между „полюсите“. В такъв смисъл понятието опозиция е принципно функционално – структурно пораждащо и парадигматично-йерархично организиращо първоелементите в системата (от „десетте хиляди неща“ с „хармониите“ и „противоречията“ между тях), както и при всяка система.

 

Доколкото е известно, терминът опозиция се установява първоначално в логиката със значение ‘отношение на противоположност спрямо първоначално положен член (базово съждение или понятие)’. Същността на термина опозиция обикновено се обяснява чрез илюстрация на т. нар. „логически квадрат на опозициите“, известен още от II в. чрез описанията на Апулей, а от XI в. е широко използван като мнемоническо средство за запаметяване на отношенията между четирите основни вида категориални съждения в Аристотеловата логика (по-специално в силогистиката): общоутвърдителни (А), общо-отрицателни (Е), частноутвърдителни (I) и частноотрицателни (О), където отношенията А–Е са опозитивни, на противоположност (контрарни), А–О и Е–I на противоречие (контрадикторни) и I–О на под-противоположност (субконтрарни). А–I и Е–О са отношения на подчиненост, където А и Е са пресупозиции, които имплицират I и О, както са представени на схемата. Категориалните съждения са базови, „атомарни“ количествено-качествени съждения, които не са съставени от други съждения като напр. „Всички хора са смъртни“. Тези съждения са различни както от съставните съждения (като хипотетичните от типа „ако А, то В“ и дизюнктивните от типа „или А, или В“ в традиционната логика), така и от модалните съждения с модалностите като възможност и необходимост.

 

Възможностите на този логически квадрат са използвани като метод за семиотичен анализ, теоретично развит от Греймас (1966, 1970, 1979-1986) и останал известен след него и като „семиотически квадрат“. Според него, посочените основни отношения може да бъдат разглеждани като синтактични правила за свързване, разделяне и включване в съставянето на съждения, но и като семантични правила за изграждането на парадигми: от бинарни опозиции по един и същ признак, присъстващ в различни форми в двата термина, т. е. на противоположност (контрарност); на бинарни опозиции по наличие или липса на определен признак, т. е. на противоречие (контрадикторност); и йерархичните отношения на включване (импликация) между породените от тези опозиции комплементарни (подпротивоположни) термини. Ясно е, че семантична парадигма може да бъде установена (построена), изхождайки само от един първичен термин (А). Когато бъде включен като член на парадигма, той (логически) поражда и своя контрарен член (не-А). Тези два члена (логически) пораждат техните съответни отрицателни контрадикторни членове (Ā) и (не-Ā). Така, по принцип, може да се започне от „нищо(то)“ или да се изследва възможността за създаване на формален логически (алгебричен математически) семантичен „език“ на първичните отношения. Семантичните единици (термини) на такъв „изкуствен“ език може да бъдат с неопределено собствено семантично съдържание, напр. а, b и т. н., а единственият им смисъл да бъде пресечна точка на логически отношения. Може да се посочат най-простите такива отношения: „и“ („+“, възможност за съвместно наличие на два термина едновременно – двойно утвърждение, конюнкция); „или“ (V, „–“, невъзможност за наличие на два термина едновременно – утвърждаването на единия е отрицание на другия, дизюнкция); „ако..., то“ („É“, наличието на един термин (е пресупозиран от и) имплицира  наличието на друг термин, импликация).

 

Терминът опозиция е сред основните понятия на системно-структурната лингвистика, където първоначално е въведен и развит във фонологията от Трубецкой. По общност на признаците, опозициите може да бъдат едномерни – присъщи само на два члена от фонемната система на даден език (както между фонемите /т/ и /д/ – единствените алвеодентални преградни съгласни) и многомерни – присъщи не само на една двойка членове, а и на други членове на фонемната система (както между преградните /д/ и /б/, а и /г/, която също е звучна преградна фонема). По различие на признаците, опозициите може да бъдат пропорционални, при които различителните признаци, срещани при една двойка опозиции се срещат и при други двойки, така че може да се представят като уравнение (като напр. между /б/ и /п/ = /д/ и /т/ = /г/ и /к/) и изолирани, при които различителни признаци за една двойка опозиции не се среща при други. Най-характерни са сложните типове опозиции по взаимоотношение между членовете на опозициите, популярни като привативни, градуални и еквиполентни. Привативни са опозициите, при които единият член се отличава от другия само по наличието на различителен признак (напр. звучност/ беззвучност) и съответно, първият член (напр. /б/) е маркиран, а другият (съответният /п/) – немаркиран. Градуални са опозициите, характеризиращи се със степенуване на един и същ признак. Еквиполентни са опозициите, при които и двата члена на дадена опозиция са маркирани, но са с различни диференциални признаци (както напр. /п/ –  билабиална и /т/ – алвеодентална). От всички типове опозиции най-важни са корелативните, при които две или повече фонеми се различават само по един признак, а по всички останали си приличат. Съгласните фонеми в българския език образуват корелативни опозиции по признаците: звучност/ беззвучност (като напр. /б/ и /п/, /в/ и /ф/, /г/ и /к/); твърдост/ мекост (напр. /б/ и /б’/, /в/ и /в’/, /д/ и /д’/); експлозивност/ фрикативност (/т/ и /с/, /д/ и /з/, /к/ и /х/). Некорелативни са опозициите между фонеми по повече от един признак.   

 

Както се вижда от типологията на фонологичните опозиции, в теориите съществуват различни типове опозиции, като и опозиции между повече от два члена, но от установените опозиции, за най-съществени предимно се смятат корелативните и контрарни спрямо съществен различителен признак и обикновено се свеждат до т. нар. бинарни (минимални двойки) опозиции. Различаванията по противоположност спрямо общ фонологичен признак имат смислоразличителна роля и образуват бинарни опозиции, благодарение на които се отъждествяват и различават фонемите (а чрез тях – и  думите) в езика като напр. /в/ и /ф/ във вар и фар по звучност/ беззвучност или /в/ и /в’/ във вал [вал] и вял [в’ал] по твърдост/ мекост (както и съответно /б/ и /п/ в бор и пор или /б/ и /б’/ в бал [бал] и бял [б’ал]).

 

От сферата на фонологията теорията за опозициите се разпространява и в морфологията, и в теориите за компонентния анализ в лексикалната семантика. Терминът опозиция е от изключителна важност за системно-структурната лингвистика, тъй като именно по опозиции се организират в таблични парадигми единиците на всяко от равнищата на езика (като напр. парадигма на гласните фонеми, морфологична парадигма на спреженията или на склоненията, семантична парадигма на думите със значения за цвят). Понятието опозиция е от особено значение и за всяка научна систематизация – така както таксономичните класификации се представят във вид на граф-дърво (по „произход“), така и теоретичните систематизации се представят чрез граф-матрица, представляващ сложна парадигматична комбинация по равностойни релевантни признаци, от типа на Менделеевата таблица или на представената по-долу примерна матрица на типовете значения по комбинация от налични или отсъстващи няколко релевантни признака:

 

Признак			Реторически		Поетически		Логически
Типове значение			Пряко	Преносно	Образно	Прозаично	Абстрактно	Конкретно
Предметно			+	–	–	+	–	+
Терминологично			+	–	–	+	+	–
Метафорично			–	+	+	–	+	–
Метонимично			–	+	–	+	–	+
Граматично			+	–	–	+	+	–
Реторично			–	+	+	–	–	+

 

Лингвистическата традиция в периода между двете войни – се отбелязва в Речника на Греймас и Курте – предписваше бинарно разбиране на категориите. Само някои лингвисти като напр. В. Брьондал, твърдяха – опирайки се на сравнителните изследвания на категориите на морфологията, че съществуват многополюсни структури, включващи в себе си до шест свързани помежду си члена. Един от защитниците на бинарността Р. Якобсон сам стигна до признаването на съществуването на два типа бинарни отношения – отношения от типа А/Ā, характеризиращи се с опозицията наличие и липса на определен признак и отношения от типа А/не-А, така или иначе проявяващи (манифестиращи) един и същ признак, който присъства и в двата случая в различни форми. Опирайки се на тези постижения на лингвистиката, стана възможно да се построи типология на междукатегориалните отношения.

 

Както личи от този цитат, съществува и развитие на семиотическия квадрат на Греймас, включващ както контрарните и контрадикторните членове, така и генерализиращ (за контрарните), и неутрален (на подконтрарните) термини, известно като принципа на хексагона (шестоъгълника) на Бланше, както е представен за пример тук на схемата (на гласните фонеми в български). Линията О–Е изразява силно противоречие, а А е общ, генерален термин, докато „диагоналните“ (образуващи триъгълник с линията О–Е) линии О–Ъ и Е–Ъ изразяват слабо противоречие, а Ъ е неутрален термин.

Чрез този логически и семиотически квадрат (и хексагон), като представящи „първо пораждане на членовете на дадена категория“, може да бъде анализиран всеки неопределен термин (напр. А) от всеки изкуствен език, като още с неговото утвърждаване (полагане), автоматично (по законите на логиката) се пораждат още три, взаимосвързани с него, опозитивни и пресупозитивни подчинени термина, като членове на образувана от тях елементарна парадигма. Така семантиката на всеки „език“ (логически) неизбежно се проявява като „код“ или потенциално йерархична парадигма – йерархична системна структурираност на базовото („елементарно“) ниво на семантиката. 

 

Също така и всяка (произволно взета) отделна дума от естествения език, в момента на нейното семантично утвърждаване, като реално съществуваща (като функционално единство на план на израза и план на съдържанието), не остава семантично изолирана, а веднага образува парадигма на опозициите от посочения тип, а пък структурираните йерархии на парадигмите образуват система. Въпреки че термините в естествените семиотични системи като езика са семантично определени (носещи собствено значение) знаци-думи, те също изграждат парадигми на зависимите (от тях опозитивни и подчинени) членове и се оказват включени в определени парадигми на по-общи категории. Това означава, че заедно с тяхното анализиране, те биват и категоризирани. Те се организират в биномни (като антонимните) езикови образувания. Съществени са обаче не само толкова строгите различавания, каквито се установяват между две противоположни крайности. Позитивните и негативните членове на контрарните отношения, на свой ред, задават суб-контрарни (хипонимни) и супра-контрарни (хиперонимни) членове, образуващи вече не толкова строги отношения помежду им като в парадигма, а по-скоро един вид семантично поле с отношения, основани на диференциални признаци от субординационен тип и организиращи членове според т.нар. еквиполентни опозиции. Така напр. от „контрарната“ опозиция мъж/ жена се задава хиперонимен термин човек и хипонимен дете с евентуални (пресупозиционно следващи импликационни) членове син и дъщеря. Не трябва да се забравя обаче и че, за разлика от формалните системи, естествените езици са репрезентативни знакови системи, чиито термини-думи не са неопределени, а са носители на уникални значения, чрез които се представят „нещата от света“.  

 

От изложението до тук стана ясно, че съществуващи опозиции се установяват между еднородни единици в езиковата система, представляваща система от знаци с два плана – план на израза и план на съдържанието. Всеки езиков знак, като знаково тъждество, се крепи само на различия и в плана на израза, и на различия в плана на съдържанието. Тези различия се проявяват като значими, смислоразличителни опозиции в плана на израза и като формално знаковоразличителни опозиции в плана на съдържанието на знака. Отношенията между нееднородни езикови единици, т. е. от различни равнища на системата са предмет на интерес за теорията за йерархиите и функционирането на сложните системи. 

 

Терминът опозиция се приема за установен и в астрологията като един от т. нар. аспекти със значение ‘положение на противостоене на една планета спрямо друга с ъглово разстояние от 180⁰, наблюдавана от Земята в посока, противоположна на Слънцето’, докато в астрономията международният термин опозиция е в конкуренция с българския по произход термин противостоене, който е надделял и се приема за основен със значение ‘положение на противостоене на небесно тяло, при което то се вижда най-добре от Земята в посока, противоположна на Слънцето’. Както личи от определението, терминът опозиция е с позиционен смисъл и неслучайно е характерен за т. нар. позиционна астрономия.

 

Никое правителство не може да бъде за дълго в безопасност без мощна опозиция.

Дизраели

Политиката е като театър. И целта на опозицията е да демаскира правителството, докато идеята все още работи.

Жак Ширак  

 

Терминът опозиция е най-популярен в сферата на политиката, където се разбира предимно като организирана парламентарна политическа партия или група, която се противопоставя на политическото мнозинство или на властващото малцинство в парламента. За опозиционна се смята и политическа дейност на партия, група или движение, противостоящи на политическия курс на правителството в борба за държавната власт. В различните политически системи опозицията се характеризира със съответни особености. Докато при тоталитарното управление властта се стреми към потискане още в зародиш на самата възможност на политическа опозиция чрез унищожение на всякакви самоорганизиращи се групи, при авторитарното управление опозицията е преследвана от властта, тъй като се смята за застрашаваща стабилността на съществуващия режим и се инкриминира като противодържавна дейност. В демократични условия опозицията е съществена част от политическия процес, за чието нормално функциониране е необходима ротация на партиите в управлението на държавата. В държавите с достатъчно установени демократични традиции, най-голямата опозиционна партия дори има особен институционален статут до такава степен, че нейният партиен лидер се равнява по ранг с министрите и съставя т. нар. „кабинет в сянка“, както е във Великобритания. Основната идея на подобна политика спрямо опозицията е изричното подчертаване, че опозицията е в постоянна борба с управляващата партия по всички направления, но в рамките на парламента и изцяло в интерес на държавата. Партиите и групировките, които напълно отричат преобладаващата система от политически ценности и дискредитират и/или саботират съществуващите институции и дейности на държавната власт, обикновено се смятат за екстремистки и се причисляват към извънсистемната опозиция.

 

Аристотел, „Метафизика“; N. Trubetzkoy, Grundzüge dar Phonologie, 1939; R. Jakobson/M. Halle, Fundamentals of Language, 1956, The Hague; A. Greimas/J. Courtés, Sémiotique. Dictionnaire raisonné de la théorie du langage, Hachette, Paris. I. 1979; II. 1986; за хексагона на Бланше – вж.: Cohen, J., Théorie de la figure : Todorov, T., Empson, W., Cohen, J., Hartman, G., Rigolot, F., Sémantique de la poésie, Édition du Seuil; H. Bussmann, Lexikon der Sprachwissenschaft, 1990, Kröner Verlag.

 

Иван Касабов