УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Няма единна логика, според която една личност от предмодерната епоха се превръща в културна емлбема за човечеството. Така например, според разказа на проф. Богданов, в античната древност е съществувало противопоставяне на Омир и Хезиод. Но именно Омир се превръща в праотеца на литературното художество, в "бащата на поезията" - не само заради разгръщането на "омировия въпрос", а най-вече заради многовековното подхващане отново и отново на теми, мотиви и сюжети от "Илиада" и "Одисея". Все пак, легендарната личност на слепия аед - за чието рождено място спорят толкова градове - се схваща като реално съществувала, за разлика от пределно митическия певец-герой Орфей.

 

В биографическия разказ за всяка от тези личности сякаш трябва неизменно да присъства елемент на "художество", който да работи именно за пръвръщането на името й в "емблема". Платон стои не само хронологически някъде между Сократ и Аристотел. Знае се, че в своите диалози той е не единствено философ, но и поет - въпреки прословутото "прогонване" от идеалната държава. В книгата си "Животът на философите" Диоген Лаерций пише: "Разправя се, че Сократ видял насън как държи на коленете си малко лебедче, което тутакси се покрило с пера и излетяло в небесата с дивна песен. Един ден по-късно, когато му бил представен Платон, Сократ казал, че това е лебедът, който видял в съня си." А пак там, за да бъде поместена персоната съвсем плътно в мита, съществува и твърдението, че родът на Платон произхожда от самия бог Посейдон. А Сафо е не само "най-почитаната жена в древността", тя е не само "женски Омир", но и направо е обявена в една антична епиграма за "десетата муза"...

 

Не знаем дали и Вергилий би се превърнал в личност-емблема, ако Данте не го бе направил свой гид в своята "Божествена комедия"?! Не знаем дали същото би се случило и с Овидий, ако го нямаше трагично-меланхолния разказ за черноморското изгнание ?! Ими ли все пак стабилна логика, по която историята на културата прави тези свои толкова важни избори? Можем обаче с абсолютна увереност да твърдим, че без Данте и неговата синтезираща Средновековието универсална картина на света цялото това последование на световните личности-емблеми би било абсолютно непълно, би зейнала празнота. А в персоналните сюжети на/за Данте някак естествено се вплитат придаващите на всичко интимност образи на Беатриче, но и на следващата емблематична двойка - Петрарка-Лаура.

 

Имаме някакво колебания, обаче, да преутвърдим/да откроим/да отделим в индивидуалното си съзнание - всред цялото огромно съзвездие от личности на италианското Възраждане - най-вече тримата гении: Леонардо да Винчи, Микеланджело Буонароти и Рафаело от Урбино. Не е ли редно тук да са най-малко още Сандро Ботичели и вечно съперничилия при създаване на постройки и скулптури Лоренцо Бернини? И още един въпрос: би ли се случил този така категоричен избор без облъчването, причинено от великата книга на Дрорджо Вазари "Животописи на велики художници, скулптори и архитекти" ? И все пак, струва ми се, че осъществената логика е безспорна: тримата са универсални гении, осъществили се в множество творчески насоки, но и самото им личностно битие е белязано с множество митове.

 

Ако ТЕАТЪРЪТ трябва да има само едно име, това безспорно е ШЕКСПИР. С Великия Бард свързваме не само представата, че "Светът е сцена", но и цяла поредица от тръгнали от пиесите му изрази като "Да бъдеш или да не бъдеш" и "Думи, думи, думи". Вече петстотин години светът получава мощни импулси от драматургията, над която стои това име. Сякаш нищо не е в състояние да разклати неговата свръхзначимост: дори непрекъснато възникващите съмнения през цялото това историческо време, дали наистина един все пак не твърде образован актьор би могъл да сътвори целия този огромен свят, побрал съвременната му философска мъдрост, знанията - включително и с огромното множество реалии - за близки и далечни земи, за Италия, Дания, Франиця и за какви не още екзотични предели, за историята на Британия с всичките нейни кървави и деликатни мъжко-женски сюжети на кононовани особи и на техни претенденти, със заплетените разкази от битието на търсещи самостойност ралигиозни конфесии. Гениалната концепция на Иля Гилилов-Марина Литвинова (и техни поддържници) за грандиозната тайна мистификация на Роджър Манърс, 5-ти граф Рътланд и на неговата жена Елизабет, дъщеря на големия поет Филип Сидни (с цяла сложно сплетена общност от интелектуален елит), със създаването на двойката Шекспир-Шакспер, за сътворяването именно от тях на повечето от самите "шекспирови" пиеси, но и за създаването на цяла мрежа от мними автори и от други издания с псевдоними, дори и всичко това не разколебава величието на името-емблема. И може би и занапред то ще пребивава в слава, макар и в тази сумрачна неопределеност.

 

Публичните образи на великия испански писател Мигел де Сервантес и на неговия герой Дон Кихот си съперничат по популярност, по стабилното им - не само за Испания, а и за целия свят - превръщане в културни емблеми. Често "двамата" са някак взаимозаменяеми в картини, илюстрации, карикатури. (Изображенията са толкова характерно-типови, така всесветски тиражирани, че ни е трудно да преценим например кой точно от двамата е даден в чудесния "портрет-карикатура" на Елин Пелин от Александър Божинов в "Литературен сборник на българановците", 1906 г., с. 64). В Пролога на романа "Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча", самият Сервантес прави следната остроумна уговорка: "Аз обаче съм всъщност пастрок, а не роден баща на Дон Кихот". И така сякаш предварително отговаря полемично на гениалната концепция на Мигел де Унамуно за естествения "кихотизъм" на мнозинството обикновени испанци и за учения "сервантизъм" на презираните от него "бакалаври", който, живеещият в колективното съзнание, самият зароден в "народната душа" образ на Идалгото, сервантизмът карикатури самия. Но тази концепция по сложен начин обиграва всичко това. Самата амбивалентност на персонажа е осигурила неговата несекваща актулност през столетията.

 

В нашата първична персоналистична поредица Йохан Волфганг фон Гьоте заема средищно място - и като мащаб, и като типология. В голямото си есе "Гьоте като представител на бюргерската епоха" (1932 г.) Томас Ман ни дава следната формула за автора на "Доктор Фауст" - с разширителен смисъл и за несекващото въздействие през историческото време и за ред други личности-емблеми: "Един от първите му чуждестранни почитатели /.../ Томас Карлайл /.../ веднага след смъртта на великия немски поет отбелязва, че на тази земя е имало хора, чиито импулси са стигали до пълното си развитие едва след петнайсет столетия, и че тези хора и след две хиляди години продължават да въздействат с пълната сила на своята индивидуалност. Говорим ли за епохата на Гьоте от това гледище, то тя би трябвало да се мери не със столетия, а с хилядолетия, защото в тази необикновена личност-чудо, наречена Гьоте, за която още на съвременниците е изглеждало напълно естествено да употребяват определението "божествен човек", са заложени наистина митични сили, както в най-великите човешки личности, живели някога на земята, и никой още не може да каже до какви размери неговият образ ще се разраства с времето."

 

Фигурата на Гьоте със своята забележителна вписаност в целите тези четири века на бюргерската епоха (както настоява Томас Ман), стои на прага на времената на персонализма, предшествува епохата на достолепното утвърждаване на патриаршескиите национални литературни персони. Самата негова равновесност, "бюргерското придържане към реда", "сериозността към живота" (та той още от периода си във старинното градче Вецлар, където се разръща описаната в "Страданията на младия Вертер" любовна драма, със стажуването в структура на германския имперски съд, се готви за висши държавни длъжности) е с твърде различно, направо полярно, публично осъществяване в сравнение със склонните към радикализъм личности на по-сетнешния същински литературен персонализъм, в сравнение с поета, който трябва да бъде беден, някак социално неустроен, нервен, склонен да върши непремерени жестове.

 

 

Михаил Неделчев