УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

НЕСЪСТОЯТЕЛНОСТ

 

В жизнения цикъл на стопанските предприятия могат да дойдат моменти, когато те изпадат в затруднения и престават да изпълняват поставените им финансови цели. В такива ситуации, особено ако по-нататъшното им съществуване би довело до още по-големи загуби или необслужваема задлъжнялост, се налага дейността им да бъде прекратена. В някои случаи, обратно, по-добре e предприятие, изпаднало във финансови затруднения, да бъде оздравено, а не прекратено, защото само така заинтересованите от него икономически актьори ще ограничат загубите си. В рамките на дейността си предприятията създават взаимоотношения със собственици, кредитори, наети лица и др., които не могат да бъдат прекратени изведнъж. За уреждането на взаимоотношенията след прекратяване на търговската дейност законодателят предписва две производства – ликвидация и несъстоятелност. Те имат различни цели и се прилагат в различни случаи.

 

Финансови затруднения на предприятието. Докато изпълнява целите си, т.е. генерира очакваните от заинтересованите икономически актьори парични потоци (по-специално от кредиторите, държавата и собствениците), предприятието не е изправено пред финансови проблеми и продължава дейността си. На практика то може да бъде прекратено и в този случай (напр. при смърт на съдружник, изпълнение на целите и др.), но за стопанско предприятие тази ситуация е по-скоро изключение. Поради настъпване на промени в икономическата (или финансовата) среда, на които предприятието не може да реагира адекватно в производствената и/или финансовата си област, неговите финансови резултати стават неудовлетворителни, а възможно е то и да не може вече да обслужва задълженията си към кредиторите и държавата. Икономическите причини за подобно положение се свързват с изследване на бизнесцикъла, погрешно позициониране на пазара, недостатъчно добра технология, проблеми с персонала, неефективен пласмент и др. Финансовите фактори, водещи до слаби резултати, се изразяват в погрешна оценка на инвестиционни проекти, в т.ч. нереалистична оценка за бъдещата цена на капитала, финансиране с неподходяща капиталова структура (най-често с твърде много дълг) и т.н. Възможно е мениджмънтът да е допуснал кардинална грешка, водеща до финансова катастрофа, но по-често е налице серия от грешки и стечения на обстоятелства, водещи предприятието до това положение. От друга страна, възможно е възникналите финансови проблеми да са временни и то да ги преодолее, но те може също така да са системни или непоправими. Освен това във финансови затруднения могат да изпадат не само малки, но средни и големи, както и публични и непублични предприятия. Разликата е, че държавата подпомага големите, докато малките и средните предприятия са оставяни без подкрепа. Емпирични изследвания показват, че най-честата причина за финансови затруднения на предприятия се дължи на финансови фактори – при около половината от всички случаи.

 

Гледни точки. Финансовите затруднения на предприятието се проектират по различен начин върху главните заинтересовани от дейността му актьори – кредитори, държава и собственици. За собствениците предприятието е във финансово затруднение, ако изглежда, че няма да може да генерира очакваното от тях увеличаване на капитала (богатство), което им подсказват годишните доходи на една акция или например годишната възвращаемост на собствения капитал. Такова положение може да е моментно, но то може да се окаже и система. В този случай собствениците могат да оздравят предприятието, да го продадат като бизнес или да го прекратят, като го ликвидират, т.е. продават активите му, удовлетворят кредиторите и си разпределят остатъка. Решението ще бъде взето в зависимост от това коя алтернатива носи най-голямо нетно богатство. За целта положителните и отрицателните парични потоци, свързани с тези алтернативи, трябва да бъдат оценени.

 

От гледна точка на кредиторите и държавата предприятието е във финансово затруднение, ако не може да посреща задълженията си или ако е свръхзадлъжняло, т.е. ако е много вероятно то да не може да ги посреща в бъдеще. Алтернативите пред кредиторите са: да оставят предприятието да действа (в т.ч. да бъде оздравено) и да обслужи задълженията си (или част от тях), да бъде продадено като бизнес, или като отделни активи, като с получените средства изцяло или отчасти те удовлетворят вземанията си. Отново, за да бъде направен рационален избор, се налага оценка на положителните и отрицателните парични потоци, свързани с алтернативите за действие, както и оценка на конкретните отношения на предприятието с кредиторите. Тези стъпки по удовлетворяване на кредиторите може да се договорят неформално, но могат да се осъществят и в производство по несъстоятелност.

 

Методи за оценка. За вземането на рационално решение при ликвидация или несъстоятелност се налага активите и пасивите на предприятието да бъдат оценени и сравнени. Това може да стане, като се сравнят: първо, настоящите им стойности в т.нар. динамичен баланс, второ, пазарните им цени чрез т.нар. статичен баланс и трето, отчетните стойности посредством счетоводен баланс. Първият метод за оценка на собствения капитал и платежоспособността на предприятието се отнася до бъдещето и предполага продължаване на дейността, докато вторият се свързва с прекратяване и разпродаване на активите по пазарни цени. Сравнението между двата метода показва онова, което собствениците могат да спечелят или загубят от продължаване на предприятието. При предпоставка за сигурност първият метод може да бъде използван и от кредиторите при оценката на задлъжнялостта на предприятието. Ако обаче тази предпоставка е невалидна, на преден план изпъкват потенциалните конфликти между тях и собствениците, особено при наличие на ограничена отговорност за задълженията на предприятието. Например, ако при свръхзадлъжнялост кредиторите не могат да изключат възможността собствениците да им навредят, продължавайки предприятието, те ще приложат втория метод за оценка. Ако той показва възможност да се удовлетворят (дори и отчасти), те ще настояват (при наличие на формални основания за това) предприятието да бъде прекратено. Ако стойността на активите по-пазарни цени е по-ниска от задълженията, кредиторите могат да се откажат от част от вземанията си, или да потърсят гаранции в производството по несъстоятелност, т.е. за контролирано упражняване дейността на предприятието (оздравяване). Третият метод за оценка е неприложим за оценка богатството на собствениците и платежоспособността на предприятието. При него стойността на активите в баланса не само не отразява реалната им пазарна цена, но има и такива активи, които предприятието не може да продава (напр. активи на лизинг). В резултат на финансов анализ, базиран на методите за оценка, предприятието, намиращо се във финансови затруднения, се прекратява или продължава дейността си. Прекратяването може да приключи по два начина – чрез ликвидация и несъстоятелност. Продължаването може да се осъществи като неформална реорганизация и като оздравяване в рамките на производството по несъстоятелност.

 

Ликвидация. Ако финансовият анализ покаже, че продължаването на предприятието е по-неизгодно за собствениците от прекратяването му – стойността на собствения капитал в динамичния баланс е по-ниска от тази в статичния, като се имат предвид и трансакционните разходи по прекратяването, общото събрание на собствениците би трябвало да стартира производство по ликвидация. След началото й те губят правото на дивидент и придобиват право на ликвидационен дял, който в случая им носи повече богатство от бъдещите дивиденти. Докато упражнява дейността си, предприятието влиза в отношения с икономическата среда и по-специално с кредитори, собственици, наети лица и държавата. При решение за прекратяване тези отношения трябва да се приключат. Дейностите по приключването се обхващат от производството по ликвидация и се поемат от ликвидатор, назначен от общото събрание и носещ правата и задълженията на управител, за което той получава и съответно възнаграждение, а дейността и правомощията на досегашните управители се преустановяват. При назначаването си ликвидаторът съставя счетоводен баланс, въз основа на който впоследствие се отчита чрез годишни счетоводни отчети и окончателен финансов отчет с доклад към него. На практика той довършва текущите сделки на предприятието, събира вземанията му, превръща имуществото му в пари, кани кредиторите да предявят вземанията си, уведомява за ликвидацията Националната агенция за приходите (НАП) и разпределя чистия остатък от имуществото между собствениците съобразно дела им в капитала (ликвидационен дял), след което иска заличаване на предприятието от търговския регистър. Тези дейности се съпровождат от разходи, които са трансакционните разходи по ликвидацията. Ако ликвидаторът установи, че с наличните активи на предприятието не могат да бъдат удовлетворени кредиторите, той подава молба за откриване на производство по несъстоятелност в съда, което прекратява ликвидацията.

 

Несъстоятелност. Докато целта на ликвидацията е разпределение на имуществото на предприятието между собствениците, производството по несъстоятелност е средство за защита на кредиторите срещу предприятие, изпаднало в състояние на неплатежоспособност или свръхзадлъжнялост, както и възможност за оздравяване предприятието.

 

Неплатежоспособност е налице, ако предприятието не може да изпълни, или изпълнява само отчасти, свое парично задължение по търговска сделка или по публично правни задължения (напр. мита, данъци, акцизи). То е неплатежоспособно и ако може да плаща само на отделни кредитори, а на другите – не.

 

Свръхзадлъжняло предприятие е това, чието имущество не е достатъчно, за да покрие общите му парични задължения. Неплатежоспособността е резултат от несъответствие на положителни (към предприятието) и отрицателни (към кредиторите) парични потоци, както и от недостатъчна наличност „в касата“ (състояние на нарушено финансово равновесие). Тъй като паричните потоци са двояки – стойности и съответстващи им моменти на протичане, несъответствието може да се дължи и на двете причини. Ако то е по време, т.е. положителният поток закъснява, и това не може да бъде изгладено от наличностите „в касата“, предприятието е неликвидно, което може да се дължи на лошо оперативно финансово управление. Това не значи обаче, че то непременно е неплатежоспособно, най-малкото защото този проблем може да се преодолее, като положителният паричен поток бъде заменен на капиталовия пазар с равностоен, които има подходяща времева структура. Неплатежоспособността е винаги следствие от свръхзадлъжнялост и е нейно първо проявление във финансовата среда.

 

Ликвидацията предполага състояние на предприятието, при което активите превишават пасивите, докато несъстоятелността, обратно, се свързва с недостиг на имущество за удовлетворяване на кредиторите, поради което законодателят установява ред за вземанията им. В състояние на свръхзадлъжнялост предприятието от горния пример би изглеждало така:   

 

Състоянието на неплатежоспособност създава несигурност за удовлетворяване на кредиторовите претенции, поради което несъстоятелността, за разлика от ликвидацията, е съдебно производство и то такова за универсално принудително изпълнение на вземанията на всички кредитори срещу предприятието с цел справедливото им удовлетворяване. И двете производства се осъществяват от субекти със специален статут – ликвидатор и синдик. За разлика от ликвидатора за синдика се изисква ценз и той се назначава и се отчита пред съда. Докато при ликвидация управляващият орган на предприятието – общото събрание, запазва в голяма степен имуществените си права, а управителят губи компетенциите си, при несъстоятелността е обратното – управляващият орган няма права върху предприятието, а управителят запазва някакви компетенции. Трансакционните разходите по несъстоятелността са значителни – държавни такси, възнаграждение на синдика (текущо и крайно), дължими заплати, разходи за попълване, управление, оценяване и разпределение на масата на несъстоятелността, публично правни вземания до обявяването на несъстоятелността и др., и по-правило превишават тези по ликвидацията. 

 

Производство по несъстоятелност. Обща процедура. Производството по несъстоятелност се открива по молба до съда от длъжник (предприятието), ликвидатор, кредитор или от НАП. База за решението на съда са приложенията към молбата и по-специално описът и оценката на активите и пасивите. Ако констатира неплатежоспособност или свръхзадлъжнялост, съдът открива производство по несъстоятелност. До един месец кредиторите трябва да предявяват вземанията си, след което съдът одобрява списък на кредиторите и вземанията. Одобрените кредитори влизат в събранието на кредиторите, което взема решения с обикновено мнозинство по размера на вземанията под ръководството на съдията относно избора на синдик, на комитет на кредиторите (състои се от представители на обезпечените и необезпечените кредитори, подпомага и контролира синдика), както и относно начина за осребряване и оценка на имуществото. Ако не е предложен план за оздравяване, съдът обявява предприятието в несъстоятелност и прекратява дейността му, а синдикът започва да осребрява (основният метод за осребряване е публичната продажба) и разпределя имуществото му. Редът за удовлетворяване вземанията на кредиторите от осребреното имущество е, както следва:

 

  • вземания, обезпечени със залог и ипотека (удовлетворяват се веднага от получената сума при реализацията на обезпечението);
  • вземания, заради които се упражнява право на задържане (веднага от стойността на задържания имот);
  • разноски по несъстоятелността;
  • вземания от трудови правоотношения;
  • публично правни вземания (данъци, мита и др.);
  • останалите необезпечени вземания.

 

Когато не могат да бъдат удовлетворени изцяло вземанията на даден клас кредитори, средствата се разпределят между тях по съразмерност (вж. примера по-долу). Производството по несъстоятелност се прекратява от съда, когато са изплатени задълженията или масата на несъстоятелността е изчерпана.

 

Оздравителен план. С план за оздравяване може да се предвиди отсрочване или разсрочване на плащанията, частично или цялостно опрощаване на задълженията, както и реорганизация на предприятието. Той може да бъде предложен до един месец след излизане на списъка на кредиторите от предприятието, синдика, кредиторите, собствениците и персонала. Централното съдържание на плана е аргументацията как при продължаване на предприятието вземанията на всички класове кредитори ще бъдат по-пълно удовлетворени в сравнение с прекратяването, както и управленските, организационните, правните, финансовите, техническите и др. действия за постигането на тези резултати, в т.ч. и гаранциите за това. Планът се приема от събранието на кредиторите и се утвърждава от съда, след което става задължителен за предприятието и кредиторите му. Той се изпълнява под контрола на надзорен орган, назначен от съда. Решението за утвърждаване на плана прекратява производството по несъстоятелност.

 

Извънсъдебно споразумение. Във всяко положение на производството по несъстоятелност предприятието може да сключи с всички кредитори договор за уреждане на плащането на задълженията. В такъв случай съдът прекратява производството по несъстоятелност. 

 

Неформална реорганизация. Мениджърите и собствениците първи регистрират финансовите затруднения на предприятието, а когато те се задълбочат, стават достояние и на финансовата среда, главно на кредиторите. Ако всички са наясно, че предприятието е във финансови затруднения, те трябва да решат дали да регулират проблемите неформално, или да прибягнат до контролираното от съда производство по несъстоятелност, като в неговите рамки също може да се премине към неформална реорганизация (т.нар. извънсъдебно споразумение).  

 

Ако предприятие има солиден бизнес (работи в атрактивен бранш, има добри продукти, технология, персонал и т.н.) и може да покаже, че временно е изпаднало в неплатежоспособност (напр. поради конкретна грешка), съществува вероятност кредиторите да се съгласят на неформално споразумение за реорганизация с цел продължаване на дейността му. Мотиви за участието им в такова споразумение, особено ако дълговете са по-големи от пазарните цени на активите и по-малки от стойността на предприятието като бизнес, са, че производството по несъстоятелност е скъпо, бавно и се контролира изцяло от съда, което в резултат допълнително би намалило онова, което кредиторите биха получили от предприятието. По правило мениджмънтът се стреми да убеди кредиторите, че ако направят компромис, т.е. намалят вземанията си, те ще могат да получат по-голямата част от вземанията си, защото нетният оперативен паричен поток (преди лихви) ще е достатъчен за обслужване на по-малък дълг. Разбира си, тук става въпрос за бъдещ паричен поток, чиято прогноза е манипулируема, което значи, че прогнозата трябва да е подкрепена с убедителни икономически и пазарни аргументи, за да бъде приета от кредиторите. Мениджмънтът поддържа, че ако кредиторите не приемат, рискът да удовлетворят само малка част от вземанията си е голям (напр. при ликвидация чрез разпродаване на активите), а в случай на производство по несъстоятелност този дял ще е още по-малък. На практика неформалните оздравителни планове в повечето случаи включват преструктуриране на дълга. То се извършва по два начина – разсрочване и споразумение. При разсрочването кредиторите дават възможност за по-късно плащане на дължимите лихви и/или главница, докато споразумението предвижда доброволна редукция на главницата, на лихвите, замяна на дълг срещу собственост, или някаква комбинация от тях. Участвайки в план за неформална реорганизация, кредиторите предпочитат разсрочването, защото така ще могат да получат пълната сума на вземанията си, докато предприятието настоява за споразумение. В практиката тези два метода често се прилагат и заедно.

 

Друг важен мотив (особено на банките) за избор на неформална реорганизация е това, че преструктурирайки кредитите си, те могат да избягнат официално оповестяване на загуби, което е скъпо (поради провизиите, които трябва да заделят за лоши кредити), а и вреди на имиджа им. Пазарния имидж и на предприятието също е сериозно накърнен, ако за него е открито производство по несъстоятелност, което допълнително го мотивира за неформално уреждане на отношенията с кредиторите. Освен това спестявайки разноските по несъстоятелността и при добро водене на преговорите с кредиторите (преструктуриране на задълженията), собствениците ще могат да запазят контрола върху предприятието, а, ако е необходимо то да бъде ликвидирано, е възможно дори да получат (малък) ликвидационен дял от него. Ако кредиторът на предприятието е един или няколко, вероятността да се достигане до консенсус е голяма, което подкрепено с реални мерки за оздравяване, в т.ч. персонални промени и т.н., ще помогне на предприятието да преодолее финансовите си затруднения. Ако кредиторите обаче са повече, неформалната реорганизация по правило е обречена на неуспех, въпреки че е много по-евтина и бърза.

 

 

Емил Калчев

Обратно към списъка