УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

НАЦИЯ

„Едно обширно съвместяване на хора с хладен дух и горещо сърце

създава нравствено самосъзнание,

наречено нация“

 

Ернст Ренан

 

 

Понятието се употребява заедно и като синоним с национална общност, а много често и с понятието народ. Нещо повече в българската историография се построява хронологически връзката етнос-народност-нация. Но науката  няма обща дефиниция, както няма и международно призната правна норма. Най-широкото определение е, че нацията е голяма група от хора, свързани помежду си с чувство за обща  идентичност, без това да предполага лични връзки. Ето защо е и това разнообразие от понятия. В историографското ни наследство е важно да се отбележи мнението на проф. Бицили, който твърди, че нацията е историческо формирование и поради това в различни времена се внася различен смисъл.

 

В различните клонове на хуманитарните и социални науки се използват допълващи се възгледи. В социологията основният критерий за съществуване на нацията е държавната организираност, която обединява различни етнически общности в обединена територия. Така се поддържа и гарантира колективен суверенитет на индивидите и на цялата група, но и на териториите, в които те живеят. Хората и групите, в които се обединява са свързани различен тип връзки: културни, езикови, етнически, които не са нито всеобщи, нито задължителни за всички. Всяка една от групите има свои културни традиции, изповядва различна религия, говори собствен език. Чувството им за принадлежност към нацията и произтичащата от това вътрешно групова солидарност е равенството на гражданските им права, гарантирани от държавата. Последователите на тази теория сочат като модели САЩ, Канада, Австралия и др., където отчетливо се разграничават етничност от национална общност. Например в Канада има англичани, евреи, италианци, китайци, французи и др., но те се самовъзприемат преди всичко като канадци. Като канадци ги възприемат и всички други.

 

Според икономическата концепция нацията се появява при разпадането на феодалните общества и е свързано с търсенето на широк пазар за капиталистическото производство. Практически това означава необходимост от териториално и демографско пространство. Пазарът изисква интензивно развитие на производството и търговията, което поражда нужда от общ език. В хода на интензивните взаимоотношения близките етнически групи се асимилират взаимно, обменяйки в хода на времето културни традиции и битови стандарти. Предимството на икономическия фактор силно приближава тази концепция до марксическото разбиране за нация, която има множество последователи в Западна Европа, тъй като обяснява изчезването или силното ограничаване на усещането за локална идентичност и заместването му от изключително силно чувство за национална принадлежност, което се появява в конкретна извънредна ситуация. Един от многото примери е превръщането на френските селяни във французи по време на войните на Наполеон Бонапарт (1769-1821), но също така и на жителите на Тоскана, Ломбардия, Пиемонт и др. в италианци по същото време поради френските походи на Апенинския полуостров.

 

Културната концепция е утвърдена в немската хуманитаристика. Според нея нацията е органична културна и езикова общност, основаваща се на етническа, религиозна и езикова близост. Според тази концепция нацията е естествен продукт на трансформация на близки етнически общности, които достигат до общо самосъзнание, преминавайки през фазата на народността до модерната политическа организация като инструмент на общия им суверенитет. Примерът й е самата немска етническа общност. Тази концепция е широко разпространена на Балканите, тъй като аргументира правото на съществуване на модерните балкански държави, които обединяват в нови държави големи етнически общности, живели през средните векове в собствени територии в собствени държавни формации.  

  

Нацията е част от съвременния политически език. Тя служи за основа на определяне на основни партийни фактори в обществото. Това се дължи на развитието на спор между национализъм и патриотизъм. Използвани и като синоними тези две думи не намират точно разграничение спрямо своята историческа поява. В нашето общество национализъм е понятие, с което се определя българският път към свободна, демократична и независима държава през ХІХ век, който се определя и за едно от най-романтичните времена в историята ни. Ето защо се появява и синонимията с патриотизъм.

 

Но национализмът има своето развитие през ХХ век, което е довело до негативните конотации в това понятие. В резултат на един изключително неразумен международен договор като този след Първата световна война, целящ да унизи победените, се появява естествен стремеж към ревизия на този документ. Най-силно е притисната Германия. Там се появява и мощен политически повик за реваншизъм, който се оформя и като алтернатива на парламентарна демокрация. Това е национал-социалистическата политика на Адолф Хитлер. Именно неговият национализъм, изразяващ се в мощна агресия към другия и призиви за насилие, довежда до негативния смисъл на понятието. Днес все още няма достатъчно историческа култура при използването на тези думи. Това се дължи и на обсебването на патриотичните идеи от комунистическата партия във втората половина на диктатурата на пролетариата. От интернационална партия тя преминава в националсоциалистическата формация. Може би най-близко да национализма на Хитлер стои думата нацизъм.

 

В българското общество през ХVІІІ и ХІХ век се формира модерна идентичност на основата на историческия спомен за средновековното величие на българската държава, за което основна заслуга има Пайсии Хилендарски. Наред с това възниква и укрепва и градско съсловие, също със съществен принос за модерната идентичност през борбата си за новобългарска просвета и самостоятелна черква. Този градски дух получава своя апогей през 1879 г., когато с приемането на Търновската конституция се поставят основите на демократичното общество – основен политически белег на модерната нация.

 

В годините след това нашето общество преминава през различни възходи и падения по утвърждаване на националната си идентичност. Голямата катастрофа е с Ньойския договор от 1919 г., който затваря пътя към възрожденските национални цели. Но най-тежкият удар е нанесен с преврата на 9 септември 1944 г., когато българите са избивани заради своя патриотизъм от други българи. Този национален ужас е последван от специфичния комунистически национализъм, след което българската модерна идентичност е поставена на най-голямото си изпитание.

 

С този исторически багаж навлезе българското общество в повторната си модернизация след 1989 г. Днешните му проблеми, както и актуалната евроатлантическа обстановка дават основание за твърдението, че националната ни идентичност продължава своето укрепване и е пряко зависима не толкова от историческия спомен, колкото от сегашното ни желание да живеем заедно с общи правила.

   

 

Веселин Методиев

Обратно към списъка