УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

 

В Икономика и общество Вебер пише: „… какво означава „нация“ може да бъде открито в особената цел на нейното социално действие, а тя не може да бъде друго, освен едно независимо политическо обединение“. И малко по-късно генерализира: „Отново и отново установяваме, че понятието за нация ни отвежда към политическата власт“. А в статията си „Нация“ добавя, че „… само стремежът към автономна държава прави националното чувство хомогенно“ (сходно сред членове на общността, споделено). Националната държава възниква от значението на националното като политически проект в модерната епоха. В този смисъл то има и ограничена историческа валидност.

 

Определение

 

Националната държава е модерна форма, при която преживяването за солидарност в една общност достига до границата на политическо самоопределение и проект за независима държавна организация.

 

Преди всичко националната държава е модерен политически феномен. Да се определят държави като национални преди епохата на модерността е некоректно пренасяне на съвременни наблюдения върху други епохални контексти. В историята на Европа за начало на дългия процес на формирането й се приема Мирът във Вестфалия от 1648 година, с който се слага край на 30-годишната война. Век и половина до два по-късно националните движение пораждат по-зрели форми на национални държави. Процесът продължава до Голямата война и след нея.

 

Идеята, според която същественото условие на националната държава е преживяването за солидарност между членовете на дадена група е вариация на схващането на Макс Вебер за нация. Солидарността е метафора за вътрешна връзка, кохезия. Дали ще я обозначим като солидарност или другояче, например с патриотизъм, е въпрос на избор. Съществено е наличието на подобно преживяване, което се споделя от група хора между които няма връзки на непосредствено познанство и свързаност, каквито са семейните, родовите и пр.

 

Съществен момент е развитието на общността до политическа общност и достигане до акт на политическо самоопределение. Общността взема общите дела в свои ръце и конституиране собствена политическа форма. Оттук следват редица особености на съвременната държавност, още в класическата й форма, изложена от Хобс: суверенитет, териториалност, обособяването на сферите на вътрешно и външно и т.н. Редица от тези характеристики може да се осъществят в либерално-демократична държава (САЩ, Европа и пр.). Но националната държава може да се развие и в диктатура, както в Третия райх или сателитите на Съветския съюз.

 

Политическото самоопределение предполага проектен хоризонт, а независимата държава се преживява като проект за политическа форма. Дали той ще се осъществи е конкретен контекстуален въпрос. Проектната ориентация е свързана с постоянна насоченост към бъдеще и солидарна грижа за бъдещите състояния на политическа организация. Никоя национална държава не се мисли като ограничена във времето задача. Тя не е начинание с начало и край, а постоянно, един вид вечно състояние. Нейната независимост е проект за битие на политическа общност без зададени граници във времето.

 

Тези характеристики са дадени като списък, който може да бъде допълнен. Но това е свързано с риска определението да навлезе в конкретни измерения, изключващи множество казуси, в които употребата на израза изглежда правомерна.

 

 

Онтологически статус

 

Съществен момент в разбирането на феномена на националната държава е въпросът за типа действителност, който тя има, за онтологическия й модус.

 

Държавността има вещен аспект, свързан с институциите й. Те са един вид замръзнал, в този смисъл овеществен, консенсус. Общността приема разделение на властите, наказателен кодекс, органи на изпълнителната власт и пр. Тези институционални структури изграждат организационната й форма. Тя има вещен характер, защото е отделена от живия социален или политически процес. Институцията отнема динамика и историчност и така осигурява рамка за устойчивост на държавността.

 

Съвсем друг е въпросът за самия проект, за акта на самоопределение и за преживяването му във феномена на националното. Тук трябва да се направят някои разграничения за да не се допуска объркване на равнища и смесване на концептуални измерения.

 

Представата за националното може да се изгражда по различни начини. Такива са френската нация на гражданите; славяно-германската, с характерните предметни структури като общ език, история, култура и пр. (виж статията „Нация“ в Речника); или друга форма, англосаксонската традиция обвързва нацията-държава с основните права. Тези представи може да са в противоречие помежду си и да се изключват. Ако нацията е гражданска, тя е отворена и не може да се основава в твърди етно-, лингво-, културни и прочие характеристики; както и обратното. Така оформената алтернатива в представите е индикация, че отговорът за самия феномен на националното е на друго равнище. Той не се свежда до представи за нация и трябва да се търси отвъд сферата на представното мислене.

 

Вебер, както в статията „Нацията“, така и в Икономика и общество показва, че идеи за разнообразните идеи за националното, от чисто гражданско до етно-културно-народното, се опровергават от исторически. „Гражданската нация“ е идея на Френската революция, но тя се свежда до утопия за „братство“ на свободни граждани. Германо-славянската представа е невалидна в редица случаи. Швейцария е национална държава с няколко етнически групи, но с мощна национална кохезия (солидарност, по Вебер). САЩ също не отговарят на етно-националния стандарт. И обратно, има етно-културни групи без политически проект. Има и случаи на национално обединение и силна форма на суверенитет, като Израел, за който е трудно да се каже, че е държава, изградена върху еврейска националност по същите тези характеристики.

 

Предвид тази критика същността на националната държава и по-специално на националното в нея трябва да се търси по напълно друг начин. Необходима е смяна на самата перспектива, както прави Вебер и силна стогодишна традиция в критика на националното след него. Подходът на Вебер се свежда до настояването да се смени модус на съществуване на характеристиките в традиционни определения. Те трябва да се мислят като идеологии или символни форми, които подкрепят политическия проект за национална държава, а не като буквални емпирични характеристики на националното. Те не обясняват националното, а участват в самия проект за национална държава. Той може да създаде и да се опре на разнообразни представи, традиционните две или или други като създаването на САЩ, свързано с конституционна прагматика, охрана на свободата и идеал за република.

 

Така се връщаме към по-простата наглед идея за солидарност, която се развива до границата на политическо единство. Тя е преживяване на общността, нейна енергия и дух. Преживяната солидарност води до само-определение и изграждане на политическата форма, държавата, било в действителност, било като проект за бъдеще (републиките в Югославската федерация, кюрдите и др.). Самата солидарност се живее, тя е начин на битие, екзистенциално състояние на общността и нейните членове.

 

За разлика от идеи/представи в националните движения елементът на енергия, патос и проект е съхранен. Те са жива реалност, а не фиксирани идеологическите образи. Чувството за свързаност и солидарност носи и капацитета за въображение, който поражда подкрепящи политическия проект представи за обща история, общи етно-характеристики и пр. Те набавят плътност на политическия проект, но той остава водещ. Солидарност, която не се развива и издига до политически проект остава локална, временна, по-ограничено социална.

 

Кръгова структура

 

Изразът национална държава внушава, че става дума за политически проект, в който държавността се формира на базата на националното. Това, обаче, е подвеждащо. Валидна е и обратната зависимост. Феноменът на националното също е част от политическия проект и зависи от неговата жизненост. Мобилизацията зад политическия проект за независима държавност развива националните характеристики. По този начин зависимостите изграждат кръгова структура, в която двете страни взаимно се подкрепят и усилват.

 

Политическият проект визира определени характеристики (език и др.), които днес популярно дават представата за националното. Но преди европейския 19 век те са в ембрионален вид и съвсем не може да се твърди, че неизбежно ще се развият. Езикът, който става основна характеристика на националната държава, се говори от малцинства в елитите, но масовият език е разпръснат в локални и регионални диалекти. Общата история, която е централен символен ресурс на общността, не е позната на повечето й членове. Тя предстои да бъде в голяма степен въобразена и приписана като единна история на общността. При формирането на националното ще се проведат в дълги периоди редица вътрешни хомогенизации, в резултат на които разпилените и несвързани индивиди, семейства, родове, регионални групи ще се окажат единна (хомогенна) общност.

 

Това развитие не може да се предвиди или прогнозира. Самият политически проект няма първоначално ясни единни цели на цялата общност. Тази общност предстои да възникне, да се развие, да си припише предикати на националното. Политическият проект е отворен в началото си и се осъществява по спонтанни начини. Затова кръговата структура съдържа темпорални особености. Тя има исторически път, който трябва да бъде изминат. Характеристиките на националното се налагат в немалка степен отгоре, с политически средства. Единен език е необходим за да има единна държавност. В противен случай администрирането й, всекидневната работата на властите – общите закони, дейността на изпълнителната власт върху обща територия, общото правораздаване и т. н. – не са възможни.

 

 

Международни отношения

 

Националната държава означава национален суверенитет, конституиран по демократичен път под условието на секуларизацията и готовността общността да вземе общите си дела в свои ръце. Тази конструкция, обоснована от Хобс, започва своята реализация от Мира във Вестфалия, но се налага главно в 19-тия европейски век през национални движения за изграждане на независими държави. Но в началото на цялото развитие – както в политическата философия, така и в реда на историческите събития – стои формирането на суверенитета на демократичната общност.

 

Суверенитетът, на свой ред, има две основни страни. Едната се отнася до вътрешното измерение, в случая с конституционната държава до вътрешното разчленяване, разделението на властите, хартата на правата и т.н. Този аспект има пряка връзка с капацитета за държавност, със способността на общността да се само-определи и само-управлява. Другата страна има отношение към поведението на държавата в отвореното пространство на сходни на нея образувания, други национални суверенитети. В това поле на международни – междудържавни – отношения, суверенната държава се държи като индивид, тоест като неделима единица.

 

Тъкмо това е и характеристиката й на суверенна политическа общност във външен план, извън нейните териториални граници. В теорията на международните отношения под държава се разбира тази суверенна единица, тя е предпоставена. В езици като английския (но не в българския, френския, немския) нация (nation) е име на държава, тоест на национален суверенитет, неделим субект, който в това си качество участва в международния обмен. В много езици самият термин „международни“ замества „междунационални“ поради особености в развитието на дадения език. Показателно, междудържавните отношения се наричат „международни“, включително и в езика на високата класика, Politics Among Nations, заглавието на основния труд на Ханс Моргентау; има се предвид държави, разбира се. В традицията на по-модерния неореализъм след Кенет Уолц основните единици в международната сфера са националните суверенитети, т.е. държави-нации.

 

 

Методологическа критика

 

В по-късната европейска модерност се формира традиция на критика на националното в методологически план. Въпросът, който вълнува социологията е свързан с това доколко триадата нация-национално-национална държава и главно предикатът на националното са надежден инструмент днес за разбиране на поведението на големи групи хора, преди всичко в политически план.

 

Tази традиция се формира още при Макс Вебер, а по-късно включва автори като Ърнест Гелнер, Бенедикт Андерсън, Ерик Хобсбом, Жан-Франсоа Госийо и други. Някои, като Хобсбом, развиват исторически интерпретации, стесняват значенията на триадата и атакуват допускането за нейната всеобща валидност. Други, като Госийо, предлагат гротескни картини на локалните национализми, в случая на Балканите, от които също следва ограничаване на обхвата на националното. Трети, като Макс Вебер, се придържат към по-чиста методологическа критика и въпроса за социологическата валидност на понятията.

 

В тази линия не става дума за над-национални идеологии като мултикултурализъм или препоръки за преодоляване на националната държава от гледна точка на феномени като глобализацията. Фокусът е преди всичко върху това доколко полезна за развитието на хуманитарното знание е постановката за националното. Същевременно такива автори не отричат, че днес светът е свят на национални държави, формирани главно от началото и средата на 19 век, както и на национални суверенитети, започнали развитието си дори по-рано.

 

Основанието за усъмняване в методологическия смисъл на националното е свързано с факта, че съвременните форми на социалност, които стават условие на политическото, са много по-сложни. От тази гледна точка националното е твърде абстрактно и изглежда като грубо опростяване. При формиране на национални държави националното участва в политически проект. Но днес политическите форми изпитват зависимост от множество условия: транснационални икономически фактори, подвижни комплекси от рискове, от имигрантски потоци до екология и тероризъм, унищожителни граждански войни, слаби, провалени или мафиотски държави, масови преживявания на несигурност, но и силни наднационални процеси и режими и т.н. В тази линия се появява и изразът „методологически национализъм“. С него се обозначава редукцията на социалното до характеристики на националното. От гледна точка на една социология на институциите, властта и държавата такава редукция деформира социологическото знание. Националното има смисъл във връзка с политически проект и извън него губи валидност като понятие на една политическа социология.

 

 

Стефан Попов

 

 

Литература

Anderson, B. Imagined Communities: Reflections on the Origin and Spread of Nationalism. Verso, 1991; Chernilo, D. A Social Theory of the Nation-State: The political forms of modernity beyond methodological nationalism. Routledge, 2007; Hobsbawm, E. Nations and Nationalism Since 1780. Second Edition. Cambridge: Cambridge University Press, 2012; Morgenthau, H. Politics Among Nations. 6th edition. New York: McGraw-Hill, 1985; Snyder, L. Encyclopedia of Nationalism. St. James Pres, 1990; Weber, M. Economy and Society. Two Volume Set. Roth, G., Trans. University of California Press, 2013; Weber, M. Essays in Sociology. Gerth, H. H., Mills, C. W. Trans. Oxford University Press, 1946; Алтермат, У. Етнонационализмът в Европа. София: Гал-Ико, 1997. Гелнер, Ъ. Нации и национализъм. Прев. Ватова, Ив., Знеполска, А. СУ „Климент Охридски“, 1999; Госийо, Ж-Фр. Власт и етнос на Балканите. Прев. Дичев, Кл. ЛИК, 2004.