УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

МУЗИКА

 

Етимология на термина „музика”: свързана е с класическата Античност, с древна Гърция – с музите и предводителят им Аполон. Музическото изкуство, „музиката”, било събирателно понятие, относно различните изкуства на музите: ораторство, поезия, танц, музика. По-тясното разбиране за музиката като изкуство на звученията е вече от християнската епоха. Наистина много трудно е – особено днес и особено на фона на най-различните видове музика и музикални творби и прояви – да се дефинира „що е музика”. Зависи и от това кой какво разбира и какво и как дефинира. ("Потърсѝ музика", каза един родопчанин на своя приятел – радиото им свиреше Моцарт.[1])

 

Ако се опитам да обобщя, някак така в традициите, музиката много често е обяснявана като „приятно за ухото съчетание на звуци[2]”. Съчетание-последование в хоризонтала, в линеарността – т.е. в изграждането на „мелодията”. Но, ако е звучене на повече от един глас: и съчетание-едновременност във вертикала, в съзвучаванията – т.е. в акордиката, хармонията, хармониите. (В старите разбирания „акорд”-ът може да е само от 2 тона, т.е. това, което ние, обучаваните по елементарна теория на музиката, наричаме „хармонически прозвучал интервал”.)

 

Припомням, че в музиката под „музикален тон” се разбира звук с определена и постоянна честота (трептене), оттам и с определена и постоянна височина, разпознаваема за слуха; обратно, звуците с неопределена честота и височина, са считани за шумове. Но, знаем, има музикални инструменти, които издават именно шумове (например барабани и идиофони, а и електронно-дигитални инструменти и др.), а се ползват за музика!... А „Конкретната музика” (фр. musique concrète), припомням и това, използва магнетофонни аудиозаписи (тогава, в 1948, от Пиер Шефер) от природни или изкуствено създадени звуци (например индустриални шумове); те сами по себе си не са (считани за) музика, но вече като част от музикална композиция – да.

 

(За „тон”-а и „полутона” като интервали – разлики във височина на 2 тона, за метрум, размер, такт, ритъм, интервали, ладове, тоналности, гами, нотация и пр., може да са прочете в един или друг текст, посветен на т.н. „елементарна теория на музиката”, терминологично определение, напоследък позаменено с „теория на музикалните елементи”; лично аз предпочитам първото – по аналогия казвам, че е по-добре да се изучава химия, а не „теория на химическите елементи”…).

 

„Мелодия”, „хармония” – трудни са и те за дефиниране… Все пак да опитам:

Мелодията е такава поредица от музикални тонове, която може да се пропее (или изплаче, ако отидем по антонимията „весело, радостно – тъжно, скръбно”). И „мелодия” е нещо, което някак си така може да се изпее повече или по-малко в една или друга (вече установена) традиция на пеене…

 

Хармонията е в това, да се съчетават по приятен за ухото начин благозвучия и неблагозвучия, иначе казано консонанси (съ-звучия) и дисонанси (не-звучия; излиза ли, че консонансите се свързват с приятното?). От средновековните и ранните ренесансови автори знаем теорията, че музиката е хармонизиращата сила на универсума. „Хармонията се корени в единството на разнообразието от противоположни елементи”, пише Царлино в 1558[3]. Все пак да кажа, че (следва да) преобладават консонансите: те са очаквани на (метрически) силните времена (моменти); на слабите може също да има консонанси, но вече може да има и дисонанси (проходящи или съседни, разгледано като част от мелодията); на силен момент също може да се появи дисонанс (дисониращ тон в даден глас), който обаче (тон) трябва да се е появил на предишния слаб момент като консониращ, бил е задържан (продължил е да звучи) и именно в това време срещу него се е появил в другия глас нов тон, спрямо който досегашният консонанс (консониращ тон) се явява вече дисонанс (дисониращ тон, във вече дисониращ интервал) – и следва да бъде разрешен по единствения възможен начин: секундово (постепенно) надолу (низходящо). Това е в т.н.(предимно вокален) „строг стил” (в 16-и век). В последвалия го „свободен стил” (в който силно се развива и инструменталната музика) вече на силен момент може да се появи и неподготвен дисонанс; и има и редица други „свободи” в прозвучаванията...

 

Понятията консонанс и дисонанс: употребата им по отношение на мелодическото им прозвучаване (когато тоновете им прозвучават в последователност, т.н. „мелодически интервали”) и по отношение на прозвучаването им в едновременно съзвучаване (хармоническо, т.н. „хармонически интервали”). Съществува концепция, че консонантността на интервалите е предпоставена от обертоновия ред. Но и до ден днешен въпросът кои интервали – и за кого?, и в коя музика? – са консонантни и кои дисонантни, мисля, че няма – и не може да има – точен отговор. Дали е предпоставено от природата и/или е въпрос (и) на вменяване, внушение, повярване, приемане, свикване… Отношението към (преценката за) консонантността и дисонантността на едни и други интервали е нещо твърде променливо в историята на музиката.

 

Всеки вид музика е в резултат на (има в себе си) една или друга вътрешна логика, оттам и разбираем строеж. Респективно, нужни са съответните познания и, на тяхна основа, изградени умения, че и навици – и от страна на автора (композитора), и от страна на слушателя – за да „работиш” с една или друга музика… Веднага подчертавам дебело (както често се казва), че е имало и има огромни различия в разбиранията за това „що е музика?”, в осмислянето и преживяването на едни или други „звучения”/„музики” у различните хора. Сега, но и в миналото. Независимо че от появата на грамофонните плочи и радиото и с развитието на медиите – до заливащата ни (и особено чрез интернет) тяхна повсеместност днес – взаимното опознаване предпоставя малко или повече намаляването на „музикалните различия” по света. Но дали? Дали целият този достъпен брой и видове звучения с влаганите в тях чувства и размисли е изобщо възможно да бъде обхванат от един-единствен човек, че и сведен под един или друг „общ знаменател” като преценка и преживяване? А колко зависи и от „етапа”, на който сме, че и от моментното ни състояние…

 

И, на този фон, веднага да споделя и това:

Преди няколко месеца талантливият наш – и многостранен, като дарби и ерудиция, и творчески търсения и изяви – пианист и композитор (и импровизатор!) Боян Воденичаров (професор в Кралската консерватория в Брюксел, свири и „класика”, и джаз, и на съвременни инструменти, и на стари/реплики) сподели искрено във фейсбук, че (цитирам по спомен) не знае какво значи музика, кое е музика… В хода на едни такива разсъждения, впечатляващият наш флейтист Христо Христов (България, Германия) ми каза (отново „цитирам” по спомен, по смисъл), че има най-различни видове музика и музиканти. За много от музикантите видовете музика, с които се занимават други(те) музиканти, не са музика – и обратно. Най-важното обаче е, че за всички музиканти тази музика, с която те се занимават, е музика, заключи Христо.

 

Наистина добър подход към разбирането на това, „що е музика”.

 

Разпространени са и разбиранията, че музиката въздейства най-силно на „душата”, на духа. Относно възможността музиката да носи конкретна информация за „случване” (да разказва конкретна история, да има конкретен сюжет, който да може еднозначно да бъде разказан чрез звуците), изключителният музикант (пианист, композитор, диригент, педагог) Ленард Бърнстейн е категорично на мнение (отново преразказвам по спомен), че музиката не може да носи конкретен сюжет. Наистина, по конкретен сюжет може да бъде написана музика (напр. в т.н. „програмна музика”), но той (сюжетът) трябва да бъде словесно оповестен на слушателя; инак спокойно може да бъде заменен със съвсем друг сюжет, стига да се съвпадат местата на „напрежение” и „отпускане” (ако го обобщя по този начин)…[4]

 

И все пак, ето няколко опита за най-общо дефиниране на това „що е музика”:

  • Организирано движение на звуци в пространството и времето.
  • Изкуство да се комбинират вокални и/или инструментални звуци в красива форма, с хармония и израз на емоции.
  • Аранжимент от звуци, произведени по вълнуващ начин от гласове и/или инструменти.
  • Изкуство, което изразява идеи и чувства чрез хармонично съчетани звуци.
  • Изкуство, което се формира чрез комбиниране на тонове в мелодия и хармония.
  • Изкуството да комбинираш звуци, следвайки определени правила, променливи в зависимост от място, епоха, общество и индивид.

 

Всеки би могъл да модифицира своя дефиниция. Моля отново да помислите за своята.

 

Музиката има значимо присъствие може би във всички общества. Дори в определени общества определени събития са немислими без определена музика. При това, представителите на определени обществени групи (могат да) (търсят, намират / имат) идентичност с определени видове музика. И веднага: могат обаче да са съпричастни и към (да търпят, обичат, слушат) различни видове музика – например фолклорна, популярна, класическа (ако използвам обобщено тези термини).

 

Музиката много често придружава (подпомага) други дейности: например при религиозни ритуали, при танца (който е и част от редица ритуали в редица религии и присъщите им „служения”). Или като звучене за фон (да кажем, в магазини, на метроспирки, летища… – т.н. „мюзак”, muzak). Не забравяме употребата на музика и за релакс (и в силата му на превенция) и/или за (подпомагащо) лечение, т.е. музикотерапията.

 

(И веднага: мой връстник и приятел, цигулар, от години е в Британска Колумбия в Канада, ако не греша, разказваше ми с удивление, че индианците нямали същинска музика… Но, ето, в момента ми „бягат” подробности…)

 

В зависимост от време (историческо) и място (география, най-вече култура) съществуват – са се обособили, винаги в променливост – различни стилове (и) в музиката.

 

Така или иначе, при всички случаи музиката е нещо, което 1) звучи и което 2) човекът може слухово да чуе, та да „възприеме”.

 

Човекът, като биологичен вид, чува, най-общо формулирано, в рамките на 16 – 28000 Hz (що се отнася до височината на звука) и в границите на 0 – 120 децибела (що се отнася до силата му; по-силни звуци предизвикват усещане за болка) – посочените граници са условни и възможно най-широки, като в действителност силно зависят от редица фактори. Човешкият слух е най-чувствителен към долавяне на разлики във височината на звука в рамките на 500 – 8000 Hz, а на разлики в силата на звука – в рамките на 1000 – 3000 Hz. С напредването на възрастта горната граница на слуха рязко се снижава. Околната среда също е от голямо значение – например при шумния звуков фон в градски условия горната граница на слуха също е ниска – около 12000 Hz.

 

Когато започвах работа като преподавател в университет, в автобуса един ден възрастен колега, като разбра, че съм музикант, започна – в името на добрия контакт и бъбренето по пътя – да се възторгва, как от всичко на света, музиката е универсалното средство за комуникация, „най-съвършеният език” (една много спорна концепция – дали музиката е „език” или не, бел. Я. К.). И когато дойдели – ако дойдат – извънземниТЕ, с тях ще се разберем ако не с друго, то чрез музиката… Универсалният език – музиката – щото! „Ама те може да нямат слухови органи, тези извънземни”, добавих веднага. Разговорът ни се поразпадна…

 

Пак по общ спомен (и от само обща култура в случая, и то ако не греша) ще кажа, че мюсюлманите не считат за музика пеенето, свързано с Корана – макар че то като структура е сходно със светското им пеене. Следователно: верско-културално-социалният „контекст” може да постави звуците в разбиране за музика или не…

 

Веднага: тишината като музика? Тишината като възможност да си представиш (своята) музика? В 1952 американският композитор (музикален теоретик, писател, но и художник) Джон Кейдж (1912-92) представя пиесата си (че и 3-частна) „4’33’’” (четири минути и тридесет и три секунди), която може да бъде „изпълнявана” от един (значи: солово) или повече (значи/ ансамблово) музиканти, певци и/или инструменталисти, без значение: защото изпълнителят (изпълнителите) сядат пред инструмента/ите си и… мълчат в продължение на посочените 4 минути и 33 секунди. Разбира се, появилите се шумове в залата – прокашляния, проскърцвания на столове и под, изпускане на вещи, шум на прелитащ самолет (в недобре изолирани акустически зали), в наши дни и звънене на джиесеми – може да се явят (в ролята на) музика…

 

Само ще спомена ролята на човешките гласове и на музикалните инструменти в музицирането, респ. музиката е вокална, инструментална, смесена… И като обобщя, че музиката, като строеж, бива едногласна (монодийна) и многогласна, и че многогласната може да бъде:

 

1) с господство на линеарността (при която гласовете са принципно равнопоставени и многогласието се постига чрез наслагване на глас/ове към основния, първовзет, глас, т.е. с cantus firmus техниката, веднага отбелязвам и английския термин part writing), и този тип многогласие обикновено се „терминира” като „полифония”, и като прескоча изброяването и поясняването на видове полифония (контрастна и имитационно-инвенционна), ще отбележа,

 

2) акордовото многогласие, при което обичайно доминира горният глас („мелодията”), фундаментално подкрепен от следващия по важност глас, най ниският, басовият, с мелодията в него) и другите 2 гласа (ако приемем обичайното 4-гласие) са, в най-добрия смисъл на думата „пълнеж” – и този тип многогласие често се нарича „хомофонно-хармонично”; но припомням музикални творби, записани само чрез басовия си глас (в качеството му на basso continuo), по който (с помощта на цифровката) да изградиш акордиката, че и най-горната мелодия в нея…

 

Но в много и много случаи в многогласа може да се проследи и полифоничността, и хармоничността… Защото са взаимосвързани и взаимопроникнати. Припомням и „скритата полифония” (слушателят може да си направи свои собствени „вътрешни” „връзки на разстояния”, „мелодии” между отделни прозвучавания/тонове в един или в различни гласове). А и това, че човекът, особено ако е музикантски опитен, може към една или друга мелодия, да си добави – мислено, с вътрешния си слух, а и чрез музикален инструмент – многогласие…

 

И така, достигаме до по-общия въпрос за видовете музика: вокална, инструментална, църковна, светска, според жанра си… Само в „Речника по музика” (терминология) на Себастиан дьо Бросар (в най-доброто му, второ, издание, от 1705[5]) той посочва (уточнява и пояснява, към основната статия „Musica”)… цели 47 (четиридесет и седем) вида музика! Ето ги: Antiqua; Arithmetica; Attiva, или Prattica; Artificiale; Chorale; Choraica; Chromatica; Combinatoria; Contemplativa, или Speculativa, или Theorica, или Theoretica; Diatonica; Didactica; Drammatica, или Scenica, или Theatrale; Ecclesiastica; Enharmonica; Enunciativa, или Enarrativa; Figuralis, или Figurata, или Colorata; Harmonica; Historica; Hyporchematica, или Choraica; Instrumentalis; Manierosa; Melismatica, или Melodica; Melopoëtica; Mensurata, или Misurata; Metabolica; Metrica; Mondana; Moderna; Modulatoria; Naturale; Odica; Organica; Pathetica; Piana; Poëtica; Politica; Prattica; Recitativa, или Scenica, или Drammatica; Rhytmica; Scenica; Signatoria; Speculativa; Symphoniale; Tragica; Théatralis; Vocale; Usuale.

 

Както се вижда и разбира, на границата на 17-и и 18-и век дьо Бросар е представил основни видове музика и подвидове.

 

Всяка епоха и култура (култури) – с представата (представите) си за музика, с видовете и подвидовете й (ще подчертая аз).

 

И така, музиката може да е солова или многогласна. Камерна, симфонична. класическа, предкласическа, романтична, ренесансова, средновековна, антична. Професионална, фолклорна, етномузика. Блус, джаз, рок, поп… Театрална, филмова… Приложна... Смесена, crossover… Изпълнявана от различни видове музикантски формации: вокални, инструментални, смесени. Солистични, камерни, оркестрови.

 

Някои виждат в оркестъра микромодел на обществото (припомням филма „Репетиция на оркестър” на Федерико Фелини от 1978).

 

Жанровете в музиката – свързани са с функцията, с предназначението, с употребата на вида музика. Ето някои жанрове: песенен, камерен, симфоничен, оперен, кантатно-ораториален… Ако се спра на жанра „кантата” (например), тя (кантатата) може да бъде църковна, но и светска… Може да е кантата от един или друг историко-културален период: от Барока, Класиката, Романтизма, двадесети век, от съвременността… Ранната кантата е вокално (cantare) произведение за един или два солиращи гласа с акомпанимент… Вече сред частите на цикличната кантата посочваме на свой ред жанровете ария, хорал, танц...

 

Форми в музиката (някои основни): едноделна, вариационна, двуделна (контрастна), триделно-репризна, рондо, фуга, сонатна форма (сонатното allegro, цялостният цикъл), респ. симфония... „Стоп!”, някой ще каже (и то справедливо): „сонатата може да се разглежда и като жанр, и като форма”; да, симфонията именно е (с, във формата на) соната(, но) за симфоничен оркестър…

 

Науката за музика (музикознание, музикология) има различни направления, редица от които са свързани с описание и оценка на субективни преживявания и/или чужди оценки (наука ли е тогава?). Области на науката за музика и свързаните с нея: история на музиката (общи процеси, лични биографии), теория на музиката (и история на теорията на музиката), респ. терминология, понятия в музиката, философия на музиката, стилове в музиката, композиторска и изпълнителска практики (история и еволюция), инструментознание и палеография, и иконография, и направа на инструменти (в миналото и днес), акустика, (физиология и психология на) слуха, възприятието, преживяването и осмислянето на музиката, естетика, социология и музика, фолклор и етнология, музика и критика… Преподаване и обучение (педагогика, дидактика, методология…). Съответно, взаимосвързани с музикологията са и областите на: медицината (анатомия, физиология, психология, психиатрия), физиката, общата история, политологията, икономиката, изкуствознанието, езикознанието и филологията, литературата и литературознанието, театрознанието, религиознанието… История и теория на танца.

 

Музикологията би могло да се разглежда в 3 основни направления: 1) историческо музикознание, 2) систематично, 3) теоретично (макар че редица зони на познанието се взаимозастъпват, могат да се разглеждат във всеки от тези малко или повече взаимосвързани аспекти)…

 

Професионалната подготовка в областта на музиката – и особено в изпълнителската и композиторската (не забравяме, че отделни музиканти съвместяват изпълнителство, композиторство и теория) изисква много дълги години посветеност. Драстична е разликата в заплащането, особено в някои страни, на „звездите” спрямо това на редовите музиканти. (Зависи си и от населението, от обществото и избираните от него управници…) При това, нерядко има „редови музиканти” по-добри от някои „звезди”, но… (Това положение май се среща не само в областта на музиката.)

 

 

Явор Конов

 

 

[1] Данаилов, Георги: Убийството на Моцарт (размисли за възпитанието). Вж http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=467&Level=2.

[2] „Изкуство на комбиниране на звуци по приятен за ухото начин”, вж. на „Musique” в Larousse Classique (Dictionnaire Encyclopédique), Librairie Larousse, Paris, 1957-1980.

[3] Вж. Царлино, Джозефо: „Изкуството на контрапункта“ (1558), анотиран превод Явор Конов, София, 2003.

[4] Вж. Leonard Bernstein: Young People's Concerts,” What Does Music Mean”, състоял се и излъчен телевизионна на 18 януари 1958, към момента видеозапис е достъпен на линка https://www.youtube.com/watch?v=rxwWlQNGeKE.

[5] Вж. на термина Musica в Бросар, Себастиан дьо: Речник по музика (ІІ, 1705), превод и коментари Явор Конов, София, 2010.

 

 

 

 

Обратно към списъка