УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Може да се направи една едра илюстрация на проблематиката на мотивите. В българската литературна култура съществува един уникален и свръхзначим литературноисторически сюжет: историческият живот на мотивите в лириката и епиката ни, идващи от националния митопоетически текст и синтезирани първично в безсмъртната българска песен „Хаджи Димитър“.

 

Националният митопоетически текст е отложен в колективното съзнание на българите в хода на изживяването от етноса на големия исторически сюжет на оцеляването и духовното възмогване, един сюжет на българското живеене през ХVІІІ и ХІХ век. Това е епосът на прибирането в гънкитe на Балкана и Родопа, Пирин и Рила, в прибалканските котловини на най-будната, най-свободолюбивата част от населението, формирането на разнородните самоуправски общности – градчета републики, стопански и просветни сдружения и пр., цивилизаторското закръгляне на етноса и оплодителното разливане на националната енергия върху цялото исторически обживяно пространство в края на Възраждането. Подрепен от съпътствуващи го, динамизиращи общото национално битие явления и прояви като вътрешни и външни, циклични и постоянни миграции, хайдушко-четническа героика и пр., този сюжет всъщност означава и преформиране на етноса, той събужда и старите цивилизаторски спомени.

 

Именно най-общо съответствие на този сюжет е националният митопоетически текст. Той включва представите за героическо битие и смърт горе, във високото пространство, навръх Балкана, и трудово-кръгово битие долу, в равнината, както и диалога между горе и долу (песен за подвиг във високото пространство, изпята „долу“) – очертаващ един особен котловинен пространствен модел, бележи и полярните форми на индивидуално битие в този период. Всичко подсеща за „Хаджи Димитър“, но този текст субстрат е оформен в колективното съзнание много преди Ботев, тук са включени и прастари представи. Ботев го моделира вторично, синтезира го в един магичен кристал, така че всички по-сетнешни трансформации и конкретизации, когато някой нов творец посегне към смислово засягащ по някакъв начин националния митопоетически текст по-конкретен сюжет, новородените творби са почти неизбежно зависими от приетата класическа форма.

 

Националният митопоетически текст е текст-основа, той не е разказ; той е по-скоро населена с разнородни елементи пространствена схема. Той не е само явление на словесната култура. Това е даден за конкретизиране език. Ориентира съзнанието на новия творец в националната съдба, предава му в наследство традиционното виждане на създалого се в хода на трагическото изпитание с националния плен единство на човек и пейзаж, родно пространство. Той е притежаваща многозначност потенция. Моделиран е от наистина стотиците си реализации и до Ботев – диалозите в народните песни на върхове, планини, на хайдути с гори, в десетки лични творби като „Горски пътник“ на Раковски или фейлетоните от Бакаджик на Див Дядо (псевд. на Илия Блъсков). Но след създаването на „Хаджи Димитър“, националният митопоетически текст вече е някак „несвободен“, когато възникне необходимост и желание да бъде актуализиран, да бъде събуден за нов живот, това се случва почти неизбежно през словата на Ботевата балада, чрез трансформацията на някой от идващите от нея мотиви. Има, разбира се, и цялостни въплъщения на националния митопоетически текст, но и при тях наблюдаваме тази зависимост. Най-драстичен е случаят с възловата творба на Яворов „Угасна слънце“, която е „сериозна“ „трагическа“ пародия на „Хаджи Димитър“ – всички нейни елементи са дадени със знак минус, вълкът е станал чудовище, което пие последните капки кръв от раната на лирическия персонаж, където смъртта в историческото безвремие е самотна, негероична, без отзвук:

 

Угасна слънце, няма я луната,

в небо звезди не ще изгреят пак!

И аз лежа безсилен да се дигна

изпод надвисналия леден мрак.

 

А тръгващите от Ботев мотиви са от различен тип – и конкретни образи, и устойчиви словосъчетания, и по-абстрактни теми. Ето как можем да ги каталогизираме най-общо:

 

– мотивът за героическа смърт горе, във високото пространство (в стихотворения на Иван Пейчев, Александър Геров, Петър Караангов; при Разцветников и Теодор Траянов мотивът се трансформира в мотив за негероическата смърт в равнината);

 

– мотивът за кръвта – сложно развиващ се при Теодор Траянов, Асен Разцветников: „О, мой народ, прободен и удавен / във черна кръв сред глъхнали земи.“, „Огнен змей, убит всред равнините, / мой усоен, знаен мой Балкан, / кръв тече от твойта гръд разкрита, / цял си в кръв и слънчев дим залян.“, Никола Фурнаджиев;

 

– мотивът за песента – песен за героя, но и за робската участ при Пенчо Славейков, Христо Ясенов, Георги Джагаров;

 

– мотивът-картина на доброжелателната към героя родна природа и населяващите я животни и митически същества – при Пенчо Славейков в „Кървава песен“, при Иван Вазов, Никола Вапцаров);

 

– мотивът за спрялото, сърдито печащо слънце (често комбиниран с мотива за робската участ) – при Кирил Христов, Емануил Попдимитров, Вен.Тин.;

 

– мотивът за диалога на върха с равнината, със селищата долу – в „Кървава песен“, при Никола Вапцаров;

 

– класическият нощен пейзаж („Настане вечер – месец изгрее“…) и тръгващите от него мотиви – при Яворов, Мария Грубешлиива, Петър Караангов и мн. др.;

 

– трансфирмации на максимата за безсмъртието на загиналия за свободата герой – при Пенчо Славейков, Стоян Михайловски, Кирил Христов, Теодор Траянов.

 

При всички тези трансформации могат да се обособят два типа отношения в новите произведения. Първият: като към нещо отнесено в миналото, като към предание. И вторият тип отношение: като към жива, актуална, възпроизвеждаща се митологичност.

 

Но и при двата типа става въпрос за основна българска национална културна ситуация.

 

В много национални литератури възлови творби и техните подоснови имат подобна привилегирована роля на извор на мотиви („Божествена комедия“ на Данте в италианската, „Пан Тадеуш“ на Мицкевич в полската, „Фауст“ на Гьоте в немската, поемите на Уолт Уитман в американската, „Евгений Онегин“ на Пушкин в руската и т.н.).

 

 

 

Михаил Неделчев