УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

МОРАЛ

 

Думата „морал“ произхожда от латинските думи mos, mores, които означават нрав, нрави. Още в самия този произход на думата е заложена известна двусмисленост. В най-честите всекидневни употреби с нея се обозначава съвкупността от повтарящите се фактически стереотипи и модели на поведение на хората от дадена общност. При такива употреби думата има описателен смисъл, като се предполага множественост и различие на нравите в различните общности. В по-строгата, теоретично осмислена нормативна употреба под морал се разбира система от социални норми, които хората от дадена общност приемат за обосновани и справедливи и затова следват по вътрешно убеждение. Тук се крие повече или по-малко изразената интуиция, че в крайна сметка има само един единствен морал.

 

Науката за морала е етиката. Тя е един от най-старите традиционни дялове на философията и е възникнала още през античността. В наши дни се прави разграничение между три нива на етическото изследване – метаетика, нормативна етика и приложна етика. Метаетиката се занимава с общите характеристики на морала и моралното съзнание и с общите принципи, на които се основават моралните норми. Нормативната етика се занимава с изследване и обосноваване на конкретни морални норми и нормативни системи. Приложната етика, или по-правилно приложните етики (напр. медицинската етика, стопанската етика, бизнес-етиката, правната етика, медийната етика), се занимават с изследването и обосноваването на морални норми в отделни, относително ясно обособени сфери на човешка дейност със специфичните за тях отношения. От гледна точка на това разграничение анализът на природата на моралните норми, който се предлага тук, спада към областта на метаетиката.

 

Моралът не е единствената система от социални норми. Съществуват още системи от правни и административни норми. По своята форма социалните норми са заповеди или забрани, с които се ограничава свободата на действие на индивидите. Това ограничаване се прави в името на предвидимостта и сигурността на отношенията между хората в дадена общност. Предвидимостта и сигурността на рамковите условия на действие са публични блага с висока стойност и поради това ограничаването на възможностите за действие на индивидите е приемливо за тях. Със средствата на морала тези блага могат да се осигурят само при условие, че моралните норми изразяват взаимни изисквания и важат в равна мяра за всички членове на общността. Ние спазваме тези изисквания до голяма степен, защото сме уверени, че и другите ще правят същото.

 

Отличителна черта на моралните норми по сравнение с правните и административните е, че те действат без външна принуда, единствено по силата на вътрешното убеждение на дейците. Нарушението на правните и административните норми се санкционира с мерки по прилагането на външна принуда и с налагането на наказания от страна на специално създадени за това институции съгласно установени с нормативни актове процедури. От принудителните мерки и наказанията се очаква да играят превантивна роля по отношение на потенциални бъдещи нарушения на нормите.

 

Съвсем по друг начин стоят нещата при моралните норми. При тях нарушението се санкционира единствено от изразеното неодобрение на членовете на моралната общност. Това неодобрение може да се степенува по сила, прераствайки във възмущение или гняв. Когато неодобрението се превърне в част от вътрешния мир на индивида, то се преживява като срам и вина. Тъй като тези преживявания са обременителни и мъчителни, те играят въздържаща роля в поведението на отделния човек. Обратно на това, спазването на моралните норми се възнаграждава от одобрението и възхищението на другите. Когато е прието вътрешно, това одобрение се преживява като гордост. Гордостта има огромна мотивираща сила и е едно от най-ефективните средства за поддържане на моралния порядък. Одобрението, възхищението и гордостта в положителния спектър и неодобрението, възмущението, срама и вината в отрицателния са онези особени чувства, благодарение на които изобщо функционира моралът. Философската рефлексия върху тези „морални чувства“ е заслуга на прочутия шотландски философ и икономист Адам Смит (1723 – 1790). Преди да създаде своя основополагащ за икономическата наука труд „Богатството на народите“ (1776), Смит става автор на етическото съчинение „Теория на моралните чувства“ (1759).

 

Тази картина на морала предполага, че за индивидите самото членство в моралната общност е от голяма важност. Само ако ценят това членство хората биха се интересували от реакциите на другите по отношение на тяхното поведение и биха се съобразявали с тях. Дали обаче това се разбира от само себе си? Английският философ Бернард Уйлямс (1929 – 2003) предлага един мисловен експеримент, за да отговори на този въпрос. Той допуска, че съществува човек, назован от Уйлямс „аморалист“, който ни най-малко не се интересува от реакциите на останалите членове на моралната общност към неговото поведение и въобще не се съобразява с тях. Безразличието на аморалиста към реакциите на другите обаче престава тогава, когато те започнат да се отнасят към него произволно, без да спазват никакви морални норми и не се съобразяват с неговите желания и интереси. Опита ли се да се защити, позовавайки се на общи за всички изисквания, аморалистът неизбежно ще се натъкне на безразличието на останалите към него. Те биха му казали, че неговото собствено несъобразяване с техните интереси автоматично го е лишило от членство в моралната общност и с това го е оставило беззащитен. Изводът на Уйлямс е, че макар позицията на аморалиста да не е логически невъзможна, на практика тя е много трудна за живеене. Мисловният експеримент демонстрира, че членството в моралната общност има висока стойност, защото то гарантира на индивида защита от произволно третиране и минимално зачитане на неговите интереси. Тази защита е ефективна само в случай, че моралните норми се схващат като реципрочни изисквания, които еднакво ограничават свободата на всички членове на общността. Наистина, винаги има, а и вероятно винаги ще има недобросъвестни хора-използвачи, които се опитват да се ползват от защитата на моралната общност, без да се съобразяват с нейните изисквания. Такива хора обаче по начало си остават само изолирани случаи, които заплащат своята недобросъвестност с оттеглянето на доверието и на закрилата от страна на останалите. Моралът има смисъл и може да действа само ако голямото мнозинство от хората искрено приемат моралните норми като основателни изисквания към тяхното собствено поведение. В една общност, която би се състояла само от използвачи, самото използвачество би се обезсмислило. В такава общност няма да има кой да генерира онези блага, от които всички биха искали да се ползват, без да дават свой личен принос.

 

Предвид на това, че моралните норми действат на базата на вътрешното убеждение на дейците, за ефективността на морала е необходимо моралните норми да се възприемат от хората не като случайни и произволни, а като обосновани. Ето защо пред етиката винаги е стояла и продължава да стои специалната задача да изработи убедителни основания, с които да се гарантира валидността на моралните норми. Съществува дълга интелектуална традиция, която намира основанията на морала в религията и обосновава задължителността на неговите норми чрез верски положения. Такъв е случаят с християнския възглед за морала, според който основните морални изисквания следва да се спазват, защото са ни дадени от един всемогъщ, безкрайно мъдър и безкрайно добър Бог. Когато основанията на морала се откриват във верски положения извън морала, говорим за „хетерономно“ обосноваване на морала. Когато обаче тези основания се представят като част от самото морално съзнание, е налице „автономно“ обосноваване. В първия случай законодателството на морала се корени в нещо друго, а във втория то има своя източник в самия морал и затова има характера на „самозаконодателство“. Що се отнася до автономното обосноваване на морала съществуват две големи интелектуални традиции, които следват две различни линии на разсъждение – традицията на Аристотел и традицията на Кант.

 

Най-важното произведение на Аристотел (384 – 322 г. пр. Хр.) по етика е трактатът „Никомахова етика“. Аристотел намира основите на морала в човешката природа. По силата на тази природа общата цел, която преследват с действията си всички хора, е щастието. Аристотел изследва необходимите условия на щастието и посочва няколко такива общи условия каквито са например здравето и благополучието, уважението и привързаността на другите, справедливите обществени условия и институции, удовлетворението от някакво смислено и ценено занимание. Всичко това са блага, към които хората се стремят и които задават цел и посока на човешките действия. Добри са онези постъпки, които благоприятстват придобиването на блага, а добродетели – онези трайни и устойчиви нагласи на характера, които от своя страна благоприятстват извършването на добри постъпки.

 

Според възгледите на Имануел Кант (1724 – 1804), развити в неговото произведение „Критика на практическия разум“ (1788), основанията на морала се коренят в свободната воля на хората. Тъй като нищо в природата не може да каже на хората как да живеят, те сами избират правилата, които следват със своите действия. Правилата могат да бъдат такива, че да обвързват със задължение само онзи, който си ги дава и нямат обвързваща сила за другите. Такива правила са субективни. Има обаче и правила, които обвързват със задължение за следване всяко разумно същество. Те са обективни. Обективните правила могат да бъдат два вида. Едните са инструментални правила, които са един вид рецепти за извършване на определени действия с оглед постигането на определена цел. Тъй като тези правила са условни и имат формата „Ако искаш да направиш ..., то постъпи така ...“, те се наричат „хипотетични“. Другите правила казват как да се постъпи без оглед на някаква предварително избрана цел. Те са безусловни и затова се наричат „категорични“ – такива са именно правилата на морала.

 

Ако моралните правила се избират свободно от самия деец, то въпросът е дали те са произволни. Отговорът е, че те не са произволни, а са съобразени с нашата практическа разумност. Тази разумност намира израз в един общ принцип, на който трябва да отговарят моралните норми, които си струва да бъдат избирани. Този принцип се нарича „морален закон“ или „категоричен императив“. Моралният закон изисква правилата, които следваме, да могат да бъдат следвани от всяко едно разумно същество в аналогична ситуация на действие. Така следва да бъдат избирани само онези правила, които могат да преминат успешно теста на универсализируемостта.   

 

 

Христо П. Тодоров

Обратно към списъка