facebook

УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

МИТ

 

Трудно е да се намери дефиниция на мита, която да е приемлива за повечето учени и същевременно да е разбираема и за неспециалистите. Това е така, защото митът е изключително сложна културна реалност, към която може да се подходи от различни гледни точки. Според Мирча Елиаде например, един от най-вдъхновените, плодотворни и концептуални изследователи на митовете, митът е свещен разказ за първотворението, независимо дали това е възникване на целия свят, или само на част от него.  Митът разказва как дадено нещо е било създадено, кога и как е започнало да съществува. Действащите лица в митовете са свръхестествени същества – богове, герои, чудовища, демони. Митовете показват творческата им дейност и разкриват свещения характер (сакралността) на техните дела. Митовете описват различните и понякога драматични пробиви на свещеното в света на хората. А главната функция на мита е да дава образци на поведение, готови модели, които се следват неотклонно.

 

В буквален превод от старогръцки език думата мит (mythos) означава разказ. Още през Античността тя е имала вече няколко значения, включително и измислен разказ. Първите сведения за гръцките митове получаваме от Омир и Хезиод. Наричат го първи етап от гръцкото осмисляне на митологичното наследство. Хезиод се опитва да предложи първата систематизация на митовете. Докато Ксенофан от своя страна предлага рационално отношение към древните разкази, като отхвърля идеята, че боговете по презумпция са непогрешими и безсмъртни. И така през Тукидит и Еврипид чак до Александрийските философи митовете са обект на продължителни дебати и провокират разнопосочни тълкувания.

 

В християнската епоха започват алегоричните прочити на митовете – търсят се скритите значения на разказа. Стоиците например са тези, които четат алегорично митовете на Омир и Хезиод, да речем един Хризип, според когото зад фигурите на боговете се крият природни явления и конкретни човешки качества. Или философ като Евгемер, който настоява, че боговете от митовете всъщност са забравени древни царе. Дори от неговата хипотеза се заражда цяло движение, назовано евгемеризъм, което търси историческите прототипи на митологичните персонажи.

 

В епохата на западноевропейското Възраждане интересът към античната митология нараства. Появяват се интерпретации, които разглеждат митовете като израз на страстите и чувствата на еманципираната личност, като алегоричен израз на някои религиозни, научни или философски истини. Просвещението се разколебава по отношение на възприемането на античната митология (до тук говорим само за нея, защото към този момент митовете на архаичните общества от Новия свят не са познати). Някои просвещенци заемат негативистка позиция, други, като Фр. Бейкън, настояват на мъдростта на древните, скрита в техните митове. В началото на XVIII век почти едновременно излизат книгите на бележитите мислители Ж. Лафито, Б. Фонтенел и Дж. Вико. Йезуитът мисионер Лафито, който е живял много години сред индианците от Северна Америка, е един от първите, който съпоставя тяхната култура с древногръцката и стига до извода за общата им природа. По този начин се явява и предшественик на сравнително-историческата антропология. От своя страна Фонтенел, последовател на картезианската философия, обяснява митотворчеството с опитите на древните хора да осмислят стихиите на природата, като им приписват човешки свойства. Суеверията и предразсъдъците, според него, са преживелица именно на такъв тип мислене. Лафито и Фонтенел представят двете крайни позиции към митологичната фикция – като опит за познание и като опит за мистификация.

 

Джанбатиста Вико създава може би първата сериозна философия на митовете. Вико говори за недостижимата мъдрост на древните, за простонародната мъдрост на законодателите, основали човешкия род, различна от тайната мъдрост на дълбоките и значими философи. Вико свързва произхода на поезията (доста преди Ницше да напише вдъхновената си книга „Произход на поезията от духа на музиката“) с неразвитата култура и подчертава възвишеността на тази поезия. Неговите примери са главно от поемите на Омир, възникнали върху митологията на гърците, а нейното своеобразие се дължи на особеностите на човешкото мислене от онази епоха. Вико го сравнява с детската психология и нейната чувствена конкретност и телесност, емоционалност и богато въображение за сметка на логическите връзки.

 

Митовете отново стават обект на интерпретации през XIX век в периода на възход на социалните науки. Социологията, антропологията, етнографията и психологията допринасят много за различните гледни точки към сложния, многопластов и многофункционален свят на митовете.

 

В съвременните науки за човека и културата надделява становището, че митовете са начин на възприемане на света, отношение към света и обяснение за произхода и същността на нещата, които ни заобикалят.

 

Какво е мит и какво – митология? Митологията не  е просто сбора от митовете в една отделно взета културна традиция. Например сборът от гръцките митове не прави гръцката митология. Митологията е нещо много повече, защото включва още и култовете към божествата, религиозните церемонии с участие или изпълнение на митове, изкуството, базирано на митовете, свещените книги с митове, вярванията или езиковите клишета, породени от митове и т.н., и т.н. по-скоро една митология е идеологическата основа на обществото и на конкретната цивилизация с дълбоки и дълготрайни последици в развитието на това общество и неговите културни и политически трансформации.

 

Представители на това направление са главно антрополози от британската школа, работили в края на XIX и началото и първата половина на XX век, като Дж. Дж. Фрейзър, Бронислав Малиновски, Алфред Реджиналд Радклиф-Браун. Новата ситуация от началото на ХХ век е преориентирането на интереса на изследователите към културата на коренните жители на Океания и Австралия, Двете Америки и Африка. Британският антрополог от полски произход Бронислав Малиновски се оттласква от културните еволюционисти и дифузионистите  (например Едуард Тейлър и Франц Боас) и налага едно по същество неисторично синхронно, а не диахронно изследване на социалните институции и елементите на културата, в това число и на митовете. Тази теоретична промяна се нарича функционализъм и налага стила на етнографския реализъм. Малиновски работи в Нова Гвинея и на Тробриандските острови в Тихия океан. Измисля термина биокултурен функционализъм, който се различава от структурния функционализъм на А. Р. Радклиф-Браун. Интерес не към историята и произхода на мита, а към неговото функциониране в реална културна среда. Понятието функция пръв въвежда социологът Емил Дюркем, който го свързва с ролята на дадено социално явление в обществото. За Малиновски функцията е задоволяване на човешки потребности. Те са биологични, но и психични и социални. Носител на функциите са институциите като брака, родствените системи, жречеството и лечителството. Представя постиженията на аналитичната психология в междукултурен анализ и показва, че Едиповият комплекс например не е валиден на Тробриандските острови, където е насочен към вуйчото при матрилинейна система на произход (бащата е само сексуален партньор на майката, а негов настойник, съветник и покровител е братът на майката – вуйчото). Неговата концепция за мита е, че той е вид  социална диаграма – описва спадовете и възходите на живота на общността през разказа за съдбата на божества и герои.

 

С нарастване на авторитета на социологията добиват популярност и теориите на автори като Емил Дюркем и Марсел Мос (по специално неговата теория за дара и даруването в различните култури). Особено влиятелна е малката книга на белгийския етнолог А. Ван Женеп – „Обреди на преход“. Една от важните книги по темата е тази на Емил Дюркем – „Елементарни форми на религиозния живот“. Приносът на последователите на тази школа е в свързването на мита с ритуала и потребностите на социума от регулация.

 

На мита винаги се е гледало и като на изкуство, а доколкото е разказ, той е свързан непосредствено с езика и представлява система от символи. Символиката на мита обаче е на няколко равнища, само едно от които е езикът, на който митът се разказва. Автори като Ернст Касирер разкриват богатата символна тъкан на митовете. В трите тома на „Философия на символните форми“ Касирер търси „опорните точки“ на човешката способност да символизира в езика, мита (митическото мислене) и познанието. В подобна посока работи и руския лингвист Потебня, според когото метафората и метонимията са езикови форми, пряко свързани с митологическото мислене.

 

Зигмунд Фройд е от първите модерни изследователи на митовете от началото на ХХ век. С малката си книга „Тотем и табу“ и с опитите върху мита за Едип цар, Фройд изгражда цялостна концепция за създаването и смисъла на митовете. Той описва две нива на човешката психика – осъзнато – присъстващите в съзнанието психически съдържания; несъзнавано – подсъзнание – психически елементи, непреминали прага на осъзнатото и такива, които са потиснати импулси и желания, изтласкани под този праг, поради своята неприемливост. И в двата случая несъзнаваното е принципно познаваемо – например с помощта на психоанализата. Слабото място в анализите на Фройд е убеждението му, че съществува някакъв първичен мит, само чрез който можем да стигнем до действителния смисъл на използваните в мита символи.

 

Според Карл Густав Юнг съществува и трето ниво, което той нарича колективно несъзнавано, то е непознаваемо и се проявява чрез митичните символи, те са постоянни, те присъстват в основата на всяка култура от древността и продължават да се проявяват в сънищата; тези вечни символи Юнг нарича архетипи. Приносен момент в творчеството на Юнг е методът на амплификацията – сънят е опит на несъзнаваното да влезе в контакт със съзнателното; и най-причудливият образ от сънищата има аналог в митологиите и тези паралели могат да очертаят кръга от значения, които сънят има за конкретния човек; така както филологът, който не познава една дума в даден текст, търси подобни в други текстове, търси други пасажи и текстове, в които думата се появява и така, като разширява контекста на употреба на думата,опитва да стесни и уточни възможните й значения в конкретния текст. Друг разпознаваем принос на Юнг е концепцеята за архетипите – на героя, на инициацията, на майката, на смъртта, на пътуването, на детето и др. В рамката на идеите за колективната психология и нейната роля при създаването на митовете се движи и Джоузеф Кембъл. Неговата книга „Хилядата лица на героя“, както и „Маската на бога“ представляват част от обемна поредица „Първобитната митология“.

 

За голяма група лингвистично (структурално) ориентирани изследователи от средата на ХХ век като Ролан Барт (последовател на теориите на Фердинанд де Сосюр), Михаил Бахтин, Владимир Проп, Владимир Топоров и Вячеслав В. Иванов митът е феномен на езика и може да се разглежда като „система от знаци“, пораждаща значение, надхвърляща значението на отделните думи, съставящи митологичния разказ. Според Барт митът е комуникативна система, той е начин на означаване. Това определение на Барт съвпада и с етимологията на термина семиология. Под език, реч, слово се разбира значеща единица или синтетично цяло, така и предметите стават слово, ако обозначават нещо. Митът е обект на наука, по-обща от езикознанието – семиологията. Митът се разглежда и анализира като семиологична система (като вторична моделираща система в парадигмата на учените от университета в Тарту, Естония). Семиологията е наука за формите, тъй като изучава значението отделно от съдържанието. Означаващо и означаемо – означаващото изразява означаемото, но, казва Барт, аз въвеждам трето отношение – означаващо – означаемо и знак, който е обединяващото звено между двете. Митът е вторична семиологична система, защото онова, което в първата система (езика) е знак (думата), във втората е просто означаващо: слово, изображение, вещ, обичай – става означаващо щом се включи в мита. Последователите на подхода говорят за „език предмет“ (естествен език)и „метаезик“ (мит). Според Барт изобщо не се нуждаем от подсъзнателното, за да разберем мита – той не крие нищо, той само трансформира – митът е видоизменение; митът е мотивирана форма; митът е четен като фактологическа система, въпреки че той е само семиологична система.

 

Други големи книги и теории за мита – непременно трябва да се отбележи епохалният труд на Дж. Дж. Фрейзър „Златната клонка“, определил за дълго мита като приоритетна тема в европейската хуманитаристика. Издаден в края на ХIХ век, трудът на Фрейзър обхваща 12 тома. Първият е издаден през 1890 г. и става събитие в европейската наука, благодарение на френския превод, направен от съпругата на Фрейзър. По-късно Фрейзър получава рицарско звание за своите заслуги към британската социална антропология и постепенно допълва първия том с още материали и сравнителни изследвания на митове, за да превърне „Златната клонка“ в една от най-влиятелните книги на ХХ век. Именно в „Златната клонка“ се коментират за първи път аргументирано и задълбочено големите теми в изучаването на митовете – връзката на мита с ритуала, мита и религията, и мита и фолклора.

 

Доминираща парадигма през ХХ век и особено във втората му половина е структурализмът на Клод Леви-Строс. След поредицата „Митологики“ и „Дивото мислене“ Кл. Леви-Строс издава „Ревнивата грънчарка“ – примерът за анализ на мит в неговата необятна мрежа от аналогии и значения. Структурата на мита – от „Структурална антропология - 1”. И двете книги надхвърлят далеч своето значение за изследването на митовете и оказват влияние върху европейската хуманитаристика и други науки за дълго време. Както отбелязва Б. Богданов и трите книги са смислово свързани и представляват вариации на темата за посредничеството между земния и небесния свят, която пък от своя страна чрез безбройни вариации се вплита във всички митове на народите от двете Америки.

 

Още в „Дивото мислене“ Леви-Строс извежда основните принципи на логиките, развити в мита – митичното мислене използва не термини и понятия, а образи и по системата на бриколажа – заместването на една по-едра двойка опозиции с по-компромисна – решава реални задачи. В същото време това мислене е синкретично, като обединява мерките на анализа с тези на синтеза. То е и конкретно, предметно мислене, защото разчита на наблюдението и сетивността.

 

В „Ревнивата грънчарка“ Леви-Строс допълва тези изводи с идеята за кодовата структура на митовете. Митът поставя някакъв проблем и го разглежда по аналогия с други проблеми. Митът по този начин изглежда като система от логически операции по аналогия – едно нещо става по определен начин, когато нещо друго се прави по определен начин. Оригиналността на митичното мислене е в множеството от кодове, с които оперира. Всеки от тях извлича нещо от конкретен опит в дадена област и това позволява тази област да бъде сравнена с друга, и така до безкрай.

 

Значението на един мит е винаги глобално, казва Леви-Строс, и никога не може да бъде сведено до смисъла, предложен от един частен код. Леви-Строс настоява на това по повод психоаналитичната интерпретация на мита на хиваро за убийството на бащата от родените след кръвосмешение деца на майката и сина. Но той критикува по този начин и привържениците на астралния код, например Макс Мюлер. В крайна сметка, според Леви-Строс,  митът никога не ползва целия набор от кодове, приложени към отделен емпиричен факт, а разчита на няколко, с чиято помощ образува метакод и в неговия ключ решава проблема, зададен от разглеждания факт. В повечето от случаите проблемите са породени от интелектуално безпокойство, както се изразява авторът, или казано по друг начин – от колективна тревога и нарастващо напрежение.

 

В своята малка книга „Кратка история на мита“ Карън Армстронг, изследовател от университета Оксфорд, извежда пет важни характеристики на мита:

 

  • митът се поражда от страх от смъртта и страх от унищожение (края на света);
  • митът е неотделим от ритуала;
  • митът е винаги свързан с гранични състояния;
  • митът е модел на поведение;
  • митът отпраща към света на боговете; към един паралелен свят, друга действителност.

 

Друга книга, която съм ползвал за осмисляне на митовете е  „Феноменология на мита“от руския (по-късно британски) семиотик и културолог Александър Пятигорски. Трите особености на мита според него са:

 

  • героите на мита са необикновени личности с необикновено поведение;
  • техните действия и събитията в мита образуват специфична конфигурация вътре в сюжета;
  • героите на мита, действията и събитията в него, са ни дадени във вида на определени специфични модели.

 

Изследователите на митовете се обединяват върху ролята им в архаичните култури, която виждат в седем главни проявления. На първо място митовете се оказват естествено свързани с ритуалите, без да се изравняват с тях или да зависят от тях. Голяма част от митовете произлизат от ритуалите, докато други са просто словесен израз на ритуала, а трети дори ползват ритуалите за изграждане на разказа.

 

На следващо място митовете имат силата и способността да служат за възприемане на света. Чрез митовете хората класифицират природните обекти и явления, описват и подреждат абстрактни категории като време, пространство, посоките на света, енергията, стихиите.

 

За основна се смята ролята на мита като способ за обяснение на света. Митовете обясняват през разкази как е възникнал светът, как са се появили хората, от какво и защо са създадени животните, каква е историята на боговете и отношенията им с хората, защо са необходими сечивата, огънят, глината, произхода на смъртта, задгробния живот и пр. Обикновено митологичните разкази са ориентирани към много далечното минало, но едновременно с това обясняват състояния и признаци, валидни в  съвременността. Един от най-характерните примери за обяснителната сила на митовете е социалното устройство на човешките общности – семейството, йерархиите, политическата структура и под. Митовете чрез примери, измислени герои и травматични човешки или божествени съдби разказват как се е появила и установила конкретна човешка социална институция, например брака, защо тя е нужна на хората и какво би се случило от нейното пренебрегване.

 

Митът обаче може да служи и за познание. В архаичните и древните общества митовете са имали статута на тайно, дори свещено знание, често недостъпно за всички членове на общността. С помощта на това знание посветените – жреците, владетелите – са управлявали социума и са регулирали отношенията между общността и природата, както и връзките с други човешки общности на базата на идеология и ценности. Примерът, който ще представя в последната глава с митологията на догоните и маите убедително показва, че древните общества са ползвали митовете и за съвсем прагматични познания, организирани в цялостен идеологически комплекс, обясняващ техния произход, мисия и бъдеще.

 

Митовете също имат идеологическа основа подобно на религията, с което се доближават до една обща дефиниция като социални явления. Религия и мит – митът в контекста на религията – тотемизъм и шаманизъм са хубави примери за трудността в разграничаването на едното от другото.

 

Митовете могат да имат различни проявления. Това, че говорим за разказ и в следващите глави ще посочвам примери от митове като разкази не означава, че разказът е  единствената форма на съществуване на мита. Напротив, митовете могат да бъдат нарисувани (визуален мит), изиграни (акционален мит) или построени (зикуратите и пирамидите).

 

От началото на ХХ век протича непрекъснат и до днес дебат за отношението мит – история, или науката за история – историографията. Позитивисткото становище отрича каквато и да е познавателна стойност на митовете и връзка с реални исторически събития. Всъщност още в древността на мита се е гледало като на измислица, на фикционален разказ и това продължава до голяма степен и до края на ХХ век. 

 

Армстронг, К. 2006 Кратка история на мита, С.; Богданов, Б. 2010 (1985) Мит и литература, С.; Вернан, Жан-Пиер 1998 Мит и мислене при древните и гърци С.; Вернан, Жан-Пиер2004 Пандора, академична лекция в НБУ по повод присъждането на почетната титла Doctorhonoriscausa, проведена на 24 май 2004 г.; Детиен, М. 2004 Изобретяването на митологията Лик, С.; Дюркем, Е. 1998 Елементарни форми на религиозния живот, С.; Елиаде, М. 1994 Шаманизмът и архаичните техники на екстаза, С., Лик; Елиаде, М. 1996 Митът за вечното завръщане, С., Христо Ботев

 

Елиаде, М. 2002 Митове, сънища и тайнства, С.; Ериксен, Т. Х., Ф. С. Нилсен 2006 История на антропологията, Арго пъблишинг.; Камбъл, Дж. 2003 Първобитна митология С.

 

Касирер, Е. 1998 Митът. Философия на символичните форми, Т. 2, Митическото мислене, Евразия, С.; Леви-Строс, Кл. 2001Ревнивата грънчарка, Лик, С.; Леви-Строс, Кл. 1998 Структурална антропология 1, ИК „Хр. Ботев“, С.; Мелетински, Е.1996Поетика на мита, С., Хр. Ботев; Пятигорски, А. 1988 Феноменология мифа, Наука, М.; Уилкинс, У. Дж. 1993 Митология на Древна Индия, С.; Уотс, А. 2000 Мит и религия, Лик, С.; Фейхоо, С. 1994 Американска митология, Отечество, С.; Фрейзър, Дж. Дж. 2006 Златната клонка, Рива, С.; Фройд, З.1991 Тотем и табу, ИК „Критика и хуманизъм“, С.

 

 

Пламен Бочков

Обратно към списъка