УНИВЕРСИТЕТСКИ РЕЧНИК - ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

 

Литературата е изкуството на словото и затова я определяме като „просто“, едносъставно изкуство – в сравнение с многокомпонентни, „сложни“ изкуства като театъра, балета, операта. Но макар да е едносъставно изкуство, то е разкрило през столетията безкрайните си възможности. Същевременно – спрямо езика като основно средство за всекидневно общуване на човека – редица семиотически школи определят литературата като вторична моделираща система.

 

Названието произлиза от латинското „l i t e r a“ (буква)., а оттам: „lit(t)eratura“ – буквално „написаното“. На български език за назоваване на това, което днес определяме като литература, са били използвани и понятия като „словесност“, „книжнина“. А в по-стари епохи се говори в Европа за „поетическо изкуство“ или за „поезия“ като по-общо видово определение. Днес тези названия са конкретизиращо отнесени към лириката и стихотворния епос. Всъщност днешното разбиране за литература започва да се формира сравнително късно в общоевропейската култура – от ХVІІІ век насам, макар че литературата съществува, разбира се, от най-древни времена.

 

Българското литературознание има едно класическо определение, дадено от акад. Михаил Арнаудов в неговата книга „Основи на литературната наука“(1942 г.): „Литература, прочее, за нас е всяко словесно произведение, което никне от творческо настроение и има художествено настроение“. Днес обаче това определение, което слага акцент и върху психологията на художественото творчество, ни се струва непълно и недостатъчно, макар да е толкова формално чисто.

 

Всъщност, стотиците определения на това „Що е литература?“ се колебаят в различна степен между пределно разширителното или стесненото разбиране. Рене Уелек и Остин Уорън определят тези граници в своята също класическа „Теория на литературата“(1956 г.) така: от всичко напечатано до великите книги. И наистина, говори се не само за „художествена“, но и за научна, философска, техническа, медицинска, справочна и пр., и пр. литература. Тук, естествено, ние се съсредоточаваме върху безкрайните пространства на „художествената“ литература.

 

Но дори и в тези пространства подходите, гледищата, цялостните теории са практически неизброими. Те основно се различават по това дали се акцентира върху езиковата основа на литературата, или върху нейната естетическа същност, дали насочваме вниманието си върху творческия акт при създаването на литературата, върху фигурата на писателя, на поета, на романиста, или върху акта на четенето на литература, върху култивираната потребност да пребиваваме в упоение в световете на литературата, върху личността на конкретния читател или върху колективистично вижданата читателска аудитория. А оттук и мисленето за формите на социализирането на литературата. Съществуват и множество опити да се примирят, да се съчетаят, тези различни подходи, да се потърси синтетичното определение. Те се оказват най-често също недостатъчно системни.

 

Различните подходи към литературата са родили дори и множество различни научни дисциплини: например преди десетилетия се говореше за лингволитературознание, а също и за поетика и историческа поетика, за социология на литературата, за рецептивна естетика и т.н. Ето още няколко разнородни определения на литературата. Така Роман Якобсон подчертава, че литературата винаги е едно „организирано насилие над обикновената реч“. Но ако погледнем нещата по-общо, нима и книжовният език, „нормираният“ език не може също да бъде привидян като някакво по-глобално и цялостно насилие над всекидневния, говоримия език? Михаил Бахтин определя литературата като изкуство на „непрякото говорене“. За Тери Игълтън тя е преди всичко „писане с въображение”. Пол де Ман говори за четенето на художествена литература като за „неизчерпаем акт“. А Юрий Лотман дава наистина по-общото определение: „Художествена литература ще бъде всеки текст, който в границите на дадена култура е способен да реализира естетическа функция“. А тази естетическа функция, естествено, различаваме преди всичко от утилитарната, с практическа насоченост, функция на едно изказване или на един писмен текст. Въпреки че и тук могат да се направят съответните възражения и уговорки.

 

В историческото битие на литературата, на сега създаваната литература и на мисленото от наследеното като литература, тя ту е стеснявала, ту е разширявала обхвата на въвличаните в литературното поле текстове. От една страна, често е било мислено за литературата като даваща най-висши духовни послания, като предоставяща възможности да се пребивава в състоянията на върховна естетическа наслада. Понякога тази нагласа е достигала до фаталистичното убеждение, че „великите книги“ на човечеството вече са били написани, че всъщност и изкуството на словото непрекъснато запада („Илиада“ и „Одисея“, Шекспир и Сервантес стоят в миналото и ни облъчват оттам, показвайки ни колко сме дребни, ние, съвременните хора). В противовес, литературата много пъти е признавала като „свои“ текстове, които в други времена са били изтласквани или биха били „отстранявани“: например сложните, динамични взаимоотношения между фикционална литература и литература на факта, между белетристика и документалистика.

 

Важен проблем за осмислянето на това що е литература винаги е бил този за нейната автономност: доколко нейното създаване, въздействие и разбиране е (относително) независимо от външните фактори. Съвременният френски социолог Пиер Бурдийо говори за необходимостта да се разреши противоречието между външната естетика и вътрешната поетика, между мисленето на тези, които са крайни поддръжници на идеите за автономност на литературата (най-вече структуралистите) и тези в другата крайност, които си представят литературата под прякото, директно въздействие на социално-икономическото (преди всичко марксистите). За справянето с това противоречие той предлага своята теория за литературното поле. Според нея творбите, авторите, стиловите и тематичните характеристики, но и възприемателите и разпространителите, т.е. всички участници (agents) се намират в едно поместено в голямото социално пространство литературно поле (по аналогия с магнитното поле), където те са в конкурентни взаимоотношения на привличане и отблъскване, на оразличаване, като това литературно поле има два полюса – на масовото производство и на ограниченото производство (елитарното, високото литературно изкуство). Цялата тази проблематика е свързана и с наложилата се след масовизирането на книгопечатането в средата на ХІХ век представа за литературата като институция.

 

Но все пак, какво ни кара да пишем и четем литература, каква е вътрешната ни потребност? И на тези въпроси са били давани множество отговори. Големият представител на „руските формалисти“ от 20-те години на ХХ век Виктор Шкловски изковава един знаменит нов термин, за да обясни това: о с т р а н е н и е (на български превеждаме този неологизъм с „очудняване“, „остранностяване“). С него той ни насочва към една основна функция на литературата (а и на изкуствата въобще): да ни дава други очи за всичко около нас, да ни вади от автоматизмите, да ни показва като нещо необичайно това, с което ние до такава степен сме свикнали, че почти не го забелязваме (Шкловски дава като основен пример повестта на Лев Толстой „Холстомер“ с главен герой един кон, който наблюдава бита на господарите в едно руско имение като нещо напълно абсурдно и неразбираемо).

 

Съвсем друг е отговорът на Зигмунд Фройд с неговата теория за сублимацията на либидото, за възвръщането на изтласканото от тъмнината на подсъзнанието в осветеното съзнание. А оттук се върви към митологичната критика, за това как литературата сложно „преработва“ наследени и нововъзникващи митове.

 

Големият български литературовед проф. Никола Георгиев синтезира афористично и полемично възможните твърдения, идеите за литературата и литературното и на литературознанието, като ги подрежда до петдесетина и казва, че могат да бъдат удвоени и утроени и проблематиката пак няма да бъде изчерпана. Ето само някои от тези нарочно взаимно противоречащи си твърдения:

 

• „Литературата е подражание (мимезис) или отражение на някаква стояща извън нея действителност“ (в немската традиция Nachahmung, Widerspiegelung).
• Литературата е изразяване (Ausdruck).
• Литературното произведение е непознаваемо. /.../
• Има строга граница между литературата и нелитературните текстови полета.
• Литературното произведение има един и същи верен смисъл, който може да бъде намерен.
• Литературата е словесно майсторство.
• Литературата изразява сублимационно подсъзнателно поле (id) на автора си./.../
• Знанията за личността на твореца са излишни и дори вредни за разбирането на произведенията му.
• Езикът в литературата е отклонение от нормите.
• Литературното произведение е с неизчерпаема многозначност.
• Личността на твореца е ключ за разбирането на произведенията му. /.../
• Литературата е свободна игра на духовните сили на човека./.../
• Литературата създава своя действителност.“

 

И проф. Никола Георгиев заключава: „Получи се хор от петдесетина гласа, в който разногласието заглушава единомислието.” В книгата си „Тревожно литературознание”(2006 г.), той подробно изяснява основанията за тази противоречивост, както и функционалността й.

 

Друга важна проблематика на литературата е нейното вътрешно деление. След като бе разколебана наследената от античността тридялба (епос, лирика, драма), литературата започва да се дели на „поезия“ и „проза“ (на поезия и белетристика), както и на фикционална литература (литература на художествената измислица) и литература на факта (или много често: документална литература). Все по-често през ХХ век, произведения от литературата на факта започват да се привличат в сърцевината на литературното, в самия център на литературния канон. В българската литература това се случва, благодарение на литературноисторическата настойчивост на проф. Александър Балабанов, със „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов. Осъзнава се не само енциклопедическата мощ на тази велика книга за обхващане на  десетилетията на късното Възраждане, тя вече се чете не само като източник на литературни сюжети, но и с излъчваната и към нови творби тип художественост. Нещо подобно се случва в американската литература с есеистично-автобиографично-философските книги на трансценденталиста Хенри Дейвид Торо и век по-късно с „Хладнокръвно“ на Труман Капоти. А в руската това е поразяващото въздействие на антикомунистическата документална проза на Александър Солженицин. Не са осъзнати у нас все още с пълната им значимост и за литературата, и за обществото като цяло „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков.

 

За решаването на тази и други проблематични ситуации в осмислянето на битието на едно или друго произведение, на жанрови форми и стилови насоки, руските формалисти въвеждат все пак с акцент върху езиковостта понятието литературност. Пръв това прави Роман Якобсон, който през 1921 г. пише: „Предмет на науката за литературата се явява не литературата, а литературността, т.е. това, което прави дадено произведение литературно произведение.“ А през 1934 г. доразвива идеята: „Литературността е налице, когато думата се чувства като дума, не само като просто представяне на именувания обект или като изблик на емоция; когато думите, организацията им, значението им, външната и вътрешната форма придобиват собствена тежест и стойност, вместо сами по себе си да бъдат безразлични и просто да отпращат към действителността.“ Тезите за литературността имат дълга история през целия двадесети век. През 1971 г. Пол де Ман им придава и нови насоки: „Могат да бъдат различени три основни дефиниции на литературността: фикционалността, фигуративността и свръхструктурираността. Според теориите за литературността наличието на една от тези черти е достатъчно, за да направи даден текст литература; тъй като имат лингвистична природа, могат да бъдат описани обективно и следователно могат да положат основите на едно научно знание за литературата. Но подобна наука би останала сляпа за сърцевината на литературата – риторичността. Тя би подменила литературните текстове с идеалния текст на литературността, прочистен от всяка референциалност и следователно от всяка нерешимост между фигуративното и буквалното значение.“ И още: „Тази подмяна би могла да бъде предотвратена, ако си дадем сметка, че изброените черти на литературността са само привидно обективни. Всъщност те представляват концептуализации на риторически фигури: фикционалността произхожда от мимезиса, фигуративността – от метафората, свръхструктурираността – от парономазията (свързването на думи посредством фонетиката им). Но ако ключовите черти на литературността представляват фигури, то общото между тях, онова, което лежи в основата им, е риторичността“. Дискусиите за литературността остават открити и до ден днешен.

 

Говорим и че някои култури са литературоцентрични, т.е. литературата стои в центъра на общественото внимание, задава ритмите на разгръщането на цялата култура, доминира и тематически над останалите изкуства, дава им от собствените си теми. Може да се каже, че в повечето от десетилетията си такава е новата българска култура от последните век и половина. В други култури не винаги е така: в италианската от времената на Ренесанса доминира живописта – въпреки дори величавата фигура на Данте Алигиери, доминира живописта и във френската култура от края на ХІХ – началото на ХХ век, безспорно операта е водещото изкуство за Италия от поне две-три десетилетия през втората половина на ХІХ век.

 

Въобще отношенията на литературата с другите изкуства са сложни, многопосочни и продуктивни. Литературата участва като същностен компонент в създаването на творбите на други изкуства като киното – със сценарната основа, като балета и операта – с либретото, като песните на романтизма (Шуберт, Шуман, Лист, Брамс, по-късно Хуго Волф) и на съвременните бардове и рок певци – с авторска или чужда поезия (френският шансон по стихове на Жак Превер и толкова други създава стил на живот; неслучайно Боб Дилън получи Нобелова награда за литература; песните на Стинг са немислими като въздействие без текстовете му). Литературата дава и много теми за класическата музика – стотици са творбите-шедьоври с шекспирови сюжети, например. Тук даже и не говорим за раждащото теми, сюжети и мотиви многовековно въздействие на Библията (отново в музиката – не само с религиозната музика, но и при произведения със „светски“ интерпретации, както и – разбира се – в живописта). Същевременно редица школи и отделни големи творци (Рихард Вагнер, Александър Скрябин) говорят за и практикуват синтез на изкуствата, където литературата пълноценно участва.

 

Но въздействие има и в „обратната“ посока – от другите изкуства към литературата.

 

Темата за фаталното въздействие на музиката и съвместното музициране върху една млада жена е разгърната в „Кройцерова соната“ на Лев Николаевич Толстой, а в своя велик роман „Доктор Фаустус“ Томас Ман проблематизира чрез персонажите си философията на нововиенската музика; симфонизмът на Бетовен е апологетизиран в поемата „Cis mol“ на Пенчо Славейков; силни са творбите със сюжети от музиката и на двама съвременни български белетристи – „Балада за Георг Хениг“ на Виктор Пасков и „Концерт за изречение“ на Емилия Дворянова. През ХХ век се заговаря в множество литературни култури за кинематографичност на стотици белетристични творби, а един от създателите на новия френски роман – Ален Рол Грийе, направи свой „сине-роман“ по сниман върху негов собствен сюжет игрален филм. А още във времената на символизма се пише за „музикалността“ на съвършените като ритъм и звукопис стихотворения (в българската литература – за стиховете на Лилиев).

 

Литературата може да бъде мислена като литература въобще, в плана на поетиката, като национална, регионална и световна. Правени са няколко опита за създаване на проекти за световна литература, но основна трудност е, че в различните цивилизации и култури литературата има нееднакви статуси, функции, а и чисто текстови характеристики. Най-често литературните факти, творбите, творческите личности и школите, тематичните насоки и стиловите явления, се разполагат в рамките на една национална литература – българска, френска, полска... Но говорим и за литература на съответните по-пространни региони – например балкански литератури, славянски, скандинавски, европейска литература, латиноамериканска (въпреки несъгласието на самите литератори от Латинска Америка да бъдат мислени така заедно) и пр.

 

Употребяваме и понятието литературна култура, което ни насочва не само към формите на социализиране на самата литература, но и на пораждането на заразени от литературата явления във всекидневието. Това може да бъде литературен бит (начинът, по който литературата слага своя отпечатък и в вай-делничните светове на писателя, поета, литератора). Този литературен бит понякога може да бъде и твърде радикален – както е при артистично-литературната бохема, при французите Пол Верлен и Артур Рембо, при българската артистична общност около Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов. Можем да го наричаме по-общо и литературен живот. И под това да имаме предвид и начинът, по който се развиват отношенията между писател и редактор, акциите по представяне на една нова книга, полемиките, дискусиите, диалозите за и около литературата, създаването на литературен кръг и раждането на едно списание или литературен вестник. Но тук имаме и високи, елитарни форми на общуване в името на литературата: традициите и ритуалите на литературния салон (от аристократическите салони на ХVІІІ век до пародийните действия на групи като немската „Симплицисимус“ и българската „Българан“). Имаме и всеки ден празничната практика на общуването във виенските и парижките литературни кафенета, в краковската Кавярна литерацка и в софийското кафене „Цар Освободител“.

 

Важен проблем за литературата е нейното взаимоотношение с фолклорната култура. Но тук са натрупани и множество спекулации: включително тезата за генетическата свързаност на редица жанрови литературни форми с техни фолклорни „първообразци“. Всъщност взаимоотношенията не са така пряко еднопосочни: свидетелства така наричания „художествен фолклоризъм“, т.е. съзнателното стилизиране на личната творба във фолклорен дух (баладите на Гьоте или „Хайдушки песни“ на Яворов).

 

Динамични са взаимоотношенията между така наричаните висока и ниска литература, защото понякога именно в схващаната като „ниска“ или „домашна“ се раждат утрешните престижни жанрови форми и стилови явления. Между тях има непрекъснати отблъсквания и сближавания. А и те много често се срещат в изкуството на пародията.

 

Трябва да си припомним, че дълги столетия литературата е била по-скоро предназначена за четене на глас, отколкото в самота, като лично общение с текста. В английските манифактури на ХVІІІ и началото на ХІХ век сантиментални и поучителни четива са били четени за разтуха на продължаващите убийствения си труд работници; в манастирите на Атон и досега за времето на общото хранене на трапезата (продължение на религиозната служба), дежурен монах чете при всеобщо мълчание житието на честван в съответния ден светец. Следа от тази всеобща практика е четеното на патриархалната вечеря у чорбаджи Марко в „Под игото“ на Вазов.

 

Висша форма на утвърждаване на една литературна творба или на един автор е включването му в националния литературен канон  (от гр. Kanon – мащаб, правило). Елементарно казано, това е списъкът с най-престижните, „образцовите“, литературноисторически утвърдени творби и автори, които институциите подхващат за нуждите на образованието и за формирането и утвърждаването на националните идеологии. (Канонизирането в литературата е процес, започнал още в късната античност и целящ да отсее и запази значимите произведения на ранната гръцка литература.) В по-новите времена, когато една творба не попадне в литературния канон, рискът тя да остане „забравена“ е голям. Така се ражда проблема за неканонични автори и творби, за „алтернативен канон“ и „алтернативен прочит“. Но макар да е пределно кансервативен, литературният канон все пак непрестанно е подложен на провокациите на сега раждащата се литература, на литературноисторическите реконструкции, принуждаван е да се попълва и преподрежда. Литературата непрестанно трупа литературната и културната памет на нацията.

 

В заключение да чуем един песимистичен пасаж от литературоведа, написал една от най-прекрасните възхвали на литературата – книгата „Удоволствието от текста“. Ролан Барт пише този мрачен фрагмент, който стои в книгата му „Ролан Барт за Ролан Барт“, под заглавието „Литературата като матезис“: „Нашата неспособност да произвеждаме реалистична литература: вече не е възможно да напишем отново Балзак, нито Зола, нито Пруст, нито дори посредствения социалистически роман, макар описанията им да са основани на все още съществуващо социално разделение. Реализмът винаги е плах, а ненадейността е твърде голяма в един свят, който масовата информация и всеобхватността на политиката са направили толкова изобилен, че той не може повече да бъде изобразяван под формата на проекция. Светът като литературен обект вече убягва, знанието си отива от литературата, която не може да бъде повече нито Мимезис, нито Матезис, а само Семиозис, приключение на езиковата невъзможност, с една дума Текст (погрешно е да се твърди, че понятието „текст“ преповтаря понятието „литература“: литературата представя един завършен свят, текстът изобразява безкрайността на езика: без знание, без разум, без ум).“ Написани преди десетилетия, тези изводи продължават да са актуални в някаква степен. Макар и романите на писатели като Умберто Еко, Орхан Памук, Милан Кундера, Филип Рот и Имре Кертес да ги разколебават чувствително. Литературата всъщност непрекъснато се възкресява и обновява.

 

А на горепоставения въпрос за необяснимите страсти по литературата, може да се отговори патетично така: четем литературата, защото ни прави безсмъртни, защото ни дава възможност да живеем в практически неизброими пространства и времена, защото чрез нея можем да съпреживяваме животите на толкова много и толкова различни хора. 

 

Михаил Неделчев